Дейвид Морел
Призрачни светлини (72)

71.

Локхарт хвърли още изсъхнала трева и бурени в огъня, който беше запалил над вентилационните тръби. Районът, в който се намираше, беше светъл като ден благодарение на прожекторите, които се бяха включили по залез-слънце, за да осветят огромните радиотелескопи. Лъчите им бяха толкова силни, че усещаше горещината, която излъчваха.

А може би това беше горещината от огъня, който вече се издигаше на метър и половина над земята. След като бе прострелял всички камери за наблюдение, които бе открил, сержантът беше претърсил околността за друг вход към подземния комплекс.

„По дяволите, това място е запечатано херметически“ — беше си помислил той.

И веднага след това бе осъзнал, че това е невъзможно. Трябваше да има тръби, през които да влиза и излиза въздух. Иначе хората вътре щяха да умрат от задушаване.

В крайна сметка Локхарт намери три чифта тръби, скрити между радиотелескопите.

Нямаше кибрит. Но искрите, които произведе с карабината си, му свършиха чудесна работа. Първо струпа изсъхнала трева и бурени над отворите на тръбите. После стреля в купчините и те пламнаха моментално.

След това не му оставаше нищо друго, освен да снове между тръбите, като захранва пламъците с нови и нови клонки и треви. Скоро стана ясно коя тръба за какво служи. Някои засмукваха дима, а други го бълваха обратно навън. Макар че нощният въздух беше приятно прохладен, Локхарт плувна в пот от усилието. Въпреки това нито едно физическо упражнение не му бе доставяло по-голямо удоволствие.

Като си мислеше за труповете в камиона и за заплахата, която онзи копелдак представляваше за мисията, сержантът не спираше да си тананика наум „Давай, скъпи, гори“.

Представи си как шибаният психопат се опитва да диша през влажна кърпа и как се дави в кашлица. Рано или късно външната врата щеше да се отвори. Локхарт я държеше под око, докато бързаше от един огън към друг и трупаше бурени пред вентилационните отвори. Дървените материали, останали след някакъв строеж, накараха пламъците да се извисят още повече. Сержантът продължи да наблюдава вратата. Щом Хелоуей се покажеше, щеше да му разясни защо е лоша идея да съсипва плановете на полковника.

Внезапно до ушите на Локхарт достигна по-силен звук от прашенето на огъня. Той погледна на запад и видя светлините на бързо приближаващ се „Блек Хоук“. „Най-накрая — помисли си. — Рейли каза, че ще пристигне оборудване, което ще ми помогне да мина през онази врата“.

Сержантът грабна карабината си Д4 и хукна към хеликоптера. Площадката за приземяване беше разрушена от останките на взривения хеликоптер. Той застана под светлината на един от прожекторите и започна да маха с две ръце, за да привлече вниманието на пилота, после посочи към зоната непосредствено зад отворената порта. Скоро блек хоукът кацна на пътя, като носът му се подаваше през портата и сочеше стоманената врата на бетонното депо.

— Какво е свалило онзи хеликоптер? — извика пилотът, докато перките правеха последното си завъртане.

Локхарт обясни и лицето на мъжа се изопна.

През страничната врата се изсипа екип на специалните части с бойни карабини в ръце.

— Значи онзи камион е пълен с трупове? — попита пилотът. После видя как три койота изскочиха от каросерията, захапали окървавени парчета месо, и поклати отвратено глава.

— Полковникът каза, че ще донесете екипировка, която можем да използваме, за да минем през вратата — продължи сержантът. — Какво карате? Мини? Кабел за детонатор?

— Имам нещо по-добро за онзи тип.

Минута по-късно хеликоптерът излетя, издигна се на тридесет метра над пътя и изстреля ракета.

Локхарт гледаше от безопасно разстояние и се усмихваше. Беше искал нещо, което да му помогне да проникне през вратата. Но това беше още по-добро. Ракетата се вряза с рев в бетонната сграда и я пръсна на парчета.