Дейвид Морел
Призрачни светлини (17)

16.

Странните звуци се процеждаха под затворената врата на командния център, разположен едно ниво под стрелбището. Рейли ги чу в момента, в който излезе забързано от асансьора. Той подмина един въоръжен часовой, набра кода за достъп на електронното табло и отвори.

Звуците го връхлетяха с цялата си сила. Дузина цивилни изследователи наблюдаваха различни електронни екрани, преценяваха, измерваха и пресмятаха. Никога преди не беше виждал изследователския си екип толкова напрегнат.

Той побърза да затвори вратата и тръгна към множеството проблясващи уреди и потрепващи стрелки на скалите, като се опитваше да определи звуците, които чуваше. Приличаха му на музика, само че никога преди не беше чувал подобни тонове. Те минаваха през компютърна програма, която ги синтезираше, и това им придаваше изкуствено звучене. Ала той и преди беше чувал синтезирана музика и тя нямаше нищо общо с особеното усещане, което пораждаха в него тези звуци.

Първо, завладяващият ритъм. Той се лееше толкова хипнотично, че успокои ускореното му сърцебиене. После тоновете, които вибрираха така, че цветовете в залата му се сториха по-ярки. И накрая самата мелодия, която не можеше да сравни с нищо познато и от която устата му сякаш се изпълни с…

— Усещате вкуса на портокалов сок, нали, полковник?

Слисан, Рейли вдигна очи. Един изследовател беше забелязал, че прокарва език по устните си.

— Точно така. Как разбра?

— Всички го усещаме. А цветовете изглеждат ли ви по-ярки? — Очите на мъжа проблеснаха любопитно.

Рейли кимна, като примижа заради внезапно засилилия се блясък на мониторите.

— Усещате музиката почти толкова ясно, колкото я чувате — продължи мъжът.

— Да. Като вълна от топлина по кожата ми.

— Нарича се синестезия.

Полковникът беше благословен с енциклопедична памет. Трябваше му не повече от секунда, за да си спомни значението на думата.

— Процес, при който стимулирането на едно от сетивата по някакъв начин стимулира и останалите сетива.

— Точно така — каза изследователят. — В случая ние не само чуваме тези звуци, но ги виждаме и ги усещаме на допир и вкус.

Рейли местеше погледа си от един учен върху друг. Мислеше си за проектите, върху които работеше екипът му. Един от любимите му беше излъчването на ултракъси звукови вълни, които оказваха влияние върху физическото и психическото състояние на врага. Неприятелят нямаше да чуе звука и следователно нямаше да подозира, че го атакуват. Резултатът обаче щеше да е забележителен. През деветдесетте години бяха изпробвали ранна версия на оръжието върху изолираното градче Таос в Северно Ню Мексико.

В продължение на няколко месеца долината беше изложена на нискочестотни звуци, които на теория не можеха да бъдат усетени от хората и животните, но в действителност се бяха оказали едва доловими. Местните жители, които се превърнаха в същински нервни развалини, го нарекоха „таоското бръмчене“. Кучетата и котките показаха видими признаци на болка и издраха до кръв ушите си. Честотата на звука беше променена, така че нито един човек или животно да не е в състояние да чуе ниската вибрация. Рейли се наслади на властта да дразни хората до такава степен, че да ги принуди да се карат и дори да се нападат едни други само с едно натискане на копчето.

Но нито един проект не бе изглеждал по-обещаващ от този. Разработваха го от десетилетия, много преди Рейли да промени хода на кариерата си, така че да оглави разработките през 1995 година. Проектът беше отпреди основаването на INSCOM през 1977-а, дори отпреди създаването на Агенцията за национална сигурност през 1952 година. Това беше кулминацията на нещо, което го беше обсебило още като момче, и шанс да осъществи най-голямата амбиция в живота си.

„Най-накрая дойде и моят час“.

Полковникът се облегна на конзолата и като се загледа в примигващите светлини, отправи следващия си въпрос към целия екип.

— Обикновено не получаваме нищо друго, освен прашене. Как така нещата се промениха толкова внезапно?

— Не е само Ростов — промърмори една жена и тръсна глава, сякаш да прогони странната музика.

Рейли се обърна към голям компютърен екран, върху който имаше карта на света с четири раздалечени червени точки. Всяка от тях пулсираше.

— Ростов започна пръв — намеси се един мъж с дебели очила. — Но после се включиха и останалите. Прашенето се изчисти и… — Той махна объркано. — И после чухме това.

— Другите? — Полковникът, който все още усещаше вкуса на портокалов сок в устата си, се приближи към картата на екрана.

Една от проблясващите точки се намираше в Западен Тексас. И именно към нея преди малко инстинктивно бе насочил погледа си, защото това бе мястото, върху което винаги бе съсредоточено търсенето. Но сега той погледна към другите точки. Норвегия, Австралия и Тайланд — всички места, на които бяха наблюдавани феномени като този в Западен Тексас.

— Звуците, които чувате, идват от Австралия — продължи жената.

— Но тези райони са още по-забутани от Ростов — възрази Рейли. — По дяволите, зоната в Тайланд се намира на брега на една река в джунглата. А онази в Австралия е на стотици километри в пустошта. И ние не разполагаме с екипировка за наблюдение в близост до тях, да не говорим за радиообсерватория като онази в Западен Тексас.

— В случая не се нуждаем от екипировка — обясни му мъжът с дебелите очила. — Сигналите са толкова силни, че стигат до атмосферата. Улавяме ги с нашите сателити на специални честоти.

— И казвате, че сигналите са започнали от Ростов?

— Да. После се активизираха и другите места.

Полковникът извади мобилния телефон от калъфчето на колана си и бързо набра някакъв номер.

— Сержант, съберете екип. С цивилни документи. И скрити оръжия. Призори потегляме към Западен Тексас.