Дейвид Морел
Призрачни светлини (19)

18.

Тя беше отпуснала главата си назад, облягайки я на потъналата в мрак дървена стена. Погледът й беше насочен право напред.

Пейдж застана до нея и я погледна напрегнато.

— Тори?

Тя не отговори.

Разговорите на слезлите от автобуса хора изпълваха нощта.

„Може би не ме чува“.

— Тори? — повтори той.

Тя продължи да се взира в хоризонта.

Дан се приближи още повече до нея. Фаровете на някаква кола осветиха широко отворените й очи, но тя дори не примигна. Беше като омагьосана.

Той се обърна отново към посоката, в която жената гледаше, но не видя нищо друго, освен тъмното пасище, блестящите звезди и още едни фарове вдясно на пътя от Мексико.

— Тори, в какво се взираш?

Никакъв отговор.

Като пристъпи по-близо, Пейдж се озова на няколко крачки от нея. Видя с периферното си зрение, че Костиган се придвижи към тях и се облегна на друг стълб. Димът от цигарата му се носеше във въздуха.

Внезапно Тори проговори.

— Не са ли красиви? — попита тя.

— Кои? — Дан се обърна към тъмното пасище и се съсредоточи. — Какво виждаш?

— Не ги ли забелязваш?

— Не.

Пейдж едва чу гласа й заради шума от дразнещите разговори зад гърба му.

— Тогава не трябваше да идваш.

Слисан, той седна до нея.

Началникът на полицията се размърда отново.

Тя продължаваше да не го поглежда.

— Какво очакваше да направя? — попита я Дан, като се опитваше да говори спокойно. — Замина, без да ми кажеш нищо. Нямаше те никаква цели два дни. Уплаших се, че ти се е случило нещо лошо. Когато разбрах, че си тук… Едва ли си очаквала, че ще си остана вкъщи.

На наблюдателната платформа се качи цяла тълпа — нозете на новодошлите тропаха по дървения под, а гласовете им отекваха в заграденото пространство.

— Нищо не виждам — заяви един от тях. — Ама че тъпотия.

— Чакайте! — извика някой пред оградата. — Там!

— Къде?

— Ей там! Вижте! Четири са!

— Да! — възкликна някаква жена.

— Нищо не виждам, мамка му — обади се един тийнейджър.

— Там! — извика друг.

При всяко възклицание тълпата се раздвижваше и се обръщаше. Мърморенето спря, докато хората съсредоточаваха цялото си внимание върху гледката. Ала после започна отново, защото някои не виждаха нищо. Сред тях беше и Пейдж.

— Сигурно се бъзикате с мен — оплака се друг тийнейджър.

Коментарите на хората продължиха. Някои бяха възторжени, други разочаровани. Имаше и гневни.

Дан чу шепота на Тори:

— Смущенията продължават по няколко часа.

Той я изгледа озадачено. Поседяха известно време мълчаливо и когато част от зяпачите започнаха да се разотиват, фаровете на колите им разкриха колко напрегнато се взираха в мрака очите й. Червената й коса беше прибрана зад ушите и подчертаваше привлекателните черти на лицето й. Прииска му се да я докосне по бузата.

— После нещата си идват на мястото — продължи Тори — и можеш да им се насладиш спокойно.

— Искаш ли да постоя тук и да изчакаме всички да си тръгнат? Тогава ще ми ги покажеш.

Тя кимна утвърдително.

Пейдж леко потръпна. В съзнанието му се въртяха въпроси, които не можеше да зададе.

Облегнат на близкия стълб, Костиган хвърли цигарата си и я смачка с ботуш, без да откъсва поглед от тях.

— Когато бях на десет години, родителите ми ме взеха на екскурзия — каза Тори, като се взираше в мрака.

Гласът й заглъхна.

Дан не разбираше защо му разказва тези неща. После тя сякаш си спомни нещо и продължи шепнешком.

— Тогава живеехме в Остин и пристигнахме в тази част на Западен Тексас чак привечер. — Тя наведе глава, взирайки се в далечината. — Баща ми искаше да посети свой братовчед, който наскоро беше започнал работа в едно тукашно ранчо. Братовчедът щеше да остане в района само за няколко месеца. — Тори отново млъкна за миг, после додаде: — Както знаеш, всички роднини на баща ми бяха авантюристи.

„В това число и той“ — помисли си Пейдж, но не я прекъсна. Баща й беше зарязал семейството си, когато Тори била на шестнадесет.

— Минахме оттук с колата — поясни тя.

Радостните възклицания на тълпата се смесиха с негодуванието от настъпващия студ. Усещаше се нетърпението, което някои хора изпитваха, защото не виждаха това, което другите твърдяха, че виждат. Беше много шумно и на Дан му беше трудно да чува думите на Тори, но не смееше да я помоли да говори по-високо, защото се страхуваше да не постигне обратен ефект.

Тя продължи:

— Още по онова време тук имаше две обществени тоалетни. Пишкаше ми се и когато ги видях на светлината на фаровете, извиках на татко да спре, но той бързаше да види братовчед си. Щеше да продължи, ако майка ми не беше настояла. Втурнах се в една от тоалетните, а когато излязох, баща ми ме чакаше нетърпеливо до колата. Нещо ме накара да погледна към пасището и тогава ги видях.

— Какво съзря?

Тори сякаш не чу въпроса му.

— Не можах да се сдържа и отидох да ги погледам през оградата. Мама ме водеше всяка неделя на църква и аз си помислих, че когато говори за рая, проповедникът има предвид точно това. Татко ми нареди да се качвам в колата, но аз не помръднах. Не можех да откъсна поглед от това, което съзирах. Той поиска да узнае какво, по дяволите, смятам, че виждам. Опитах се да му обясня, но баща ми промърмори нещо за проклетото глупаво детско въображение. Спомням си, че се опитах да го отблъсна, когато той ме вдигна на ръце и ме отнесе в колата. Аз крещях и го удрях с юмруци. Той ме хвърли на задната седалка.

— Съжалявам — каза Пейдж. — Може би е било за добро, че накрая си е тръгнал.

Тори не отговори и той съжали за прекъсването. После осъзна, че тя отново бе насочила вниманието си към мрака.

— Там! — изкрещя една жена при оградата.

— Да! — присъедини се някакъв мъж.

Друга жена посочи напред.

— Пет са!

— Нищо не виждам!

Отвратени, тийнейджърите се качиха в пикапа и отпратиха нанякъде. Пет–шест туристи тръгнаха обратно автобуса, но изненадващо повечето останаха и продължиха да се взират в тъмнината.

— Ей там, вляво, има една! — възкликна някой.

— Какво трябва да видя? — попита друг.

Дан се запита същото.

Тори проговори отново, все още без да го поглежда.

— Спомних си за това място едва преди два дни.

— В деня, когато си тръгнала към къщата на майка ти — отбеляза Пейдж. За малко да каже „В деня, когато ме изостави“.

— Бях подминала Ел Пасо. Беше шест часът вечерта. Намирах се в един ресторант до пътя. Разглеждах пътната карта, докато пиех кафе. Все още имах много път до Сан Антонио и се чудех дали да не спра някъде за през нощта. Междущатската магистрала 10 продължава на югоизток покрай мексиканската граница до град на име Есперанца, после завива рязко на изток към Сан Антонио. Реших, че Есперанца е подходящо място да пренощувам. — Тя млъкна за миг. — Интересно име за град.

— Есперанца? — Дан бе живял достатъчно дълго на югоизток и знаеше, че това е испанската дума за „надежда“.

Тори се усмихна на нещо в тъмнината. Той зачака, усещайки, че го обзема страх. Тя продължи историята си след минута. Гласът й беше съвсем спокоен, сякаш четеше приказка за лека нощ на малко дете.

— Погледнах в долния край на картата, за да видя мащаба и да пресметна колко километра още трябва да пропътувам. Но докато погледът ми се местеше от град на град, името на един от тях привлече вниманието ми: Ростов. Сигурно съм го съхранила в паметта си през всичките тези години. Удивително.

Внезапно споменът за онази нощ се завърна при мен толкова ярък, сякаш всичко се беше случило вчера. Спомних си, че на крайпътната тоалетна имаше надпис „Собственост на град Ростов“. Спомних си как излязох от тоалетната и видях какво има в мрака зад оградата. Сетих си как се ядоса баща ми, когато не разбра какво му говоря, и как ме хвърли в колата. Почувствах сълзите в очите си, усетих как ги избърсвам и се взирам през задния прозорец в тъмнината, докато се отдалечавахме и вече не виждах нищо. Пътувахме толкова дълго, че накрая заспах на задната седалка. И ги сънувах.

— Там! — възкликна някой при оградата и посочи.

— Така че си допих кафето, сгънах картата и се качих в колата — продължи Тори. — Когато стигнах до Есперанца, не спрях да пренощувам, а продължих да шофирам, само че не завих по магистрала 10 към Сан Антонио. Вместо това се отклоних по един селски път и продължих по него на югоизток, покрай границата. Слънцето залезе, но аз не спрях, докато не стигнах дотук. Тогава тази наблюдателна платформа не съществуваше — имаше ги само тоалетните. Страхувах се, че паметта ми ме е подвела; че, както твърдеше баща ми, онова, което бях видяла онази нощ, е било проклета игра на детското ли въображение.

— Още една! — възкликна някой.

Тори погледна усмихнато натам, накъдето беше посочил мъжът, и пак млъкна. След известно време отново поде разказа си:

— Беше късно. Наоколо нямаше никого. Не мога да опиша какво облекчение изпитах, когато излязох от колата, погледнах през оградата и видях, че онова, което помнех — и за което, както осъзнавам сега, съм мечтала през всичките тези години, — е истинско. Дойдох тук и седнах на тази пейка, на същото място, на което седя в момента и на което седях снощи. И не исках нищо друго, освен да прекарам тук остатъка от нощта и да наблюдавам това, което видях, когато бях на десет.

Животът ми можеше да е съвсем различен, ако баща ми беше позволил да погледам малко по-дълго.

— Различен? — попита Пейдж. — По какъв начин?

Жена му не отговори. Побиха го тръпки, които нямаха нищо общо с нощния хлад.

— Гледай колкото искаш — каза й той.

— Ще гледам.

— Не дойдох тук, за да те спирам — опита се да я увери.

— Знам. Освен това не можеш.

Дан погледна към Костиган, който продължаваше да стои облегнат на близкия стълб. Полицаят разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Започваш ли да разбираш?“.

Но Пейдж не проумяваше абсолютно нищо. Беше озадачен.

И уплашен. Тревожеше се, че Тори е получила някакво психическо разстройство.

После се огледа мълчаливо наоколо и осъзна, че очевидно много други хора страдат от същото.

— Тори…

Тя продължи да се взира усмихнато в тъмнината.

— Обичам те — каза той. Думите сякаш сами изскочиха от устата му. Не можа да си спомни кога за последен път ги е произнасял на глас.

Тя не реагира.

— Тори, кажи ми какво гледаш. Помогни ми и аз да го видя.

— Не мисля, че можеш — отговори му тя.

— Защо?

— Поради причината, заради която те напуснах.

Пейдж потръпна от думите й, които потвърждаваха най-лошите му страхове. Остана безмълвен в продължение на няколко дълги минути, опитвайки се да се съвземе. Мъчеше се да измисли какво да каже в отговор, за да оправи поне малко нещата.

— Ако ми помогнеш, ще го видя — рече той. — Не знам какво правя погрешно, но мога да се науча.

— Не правиш нищо погрешно. Не си виновен, че си такъв, какъвто си. Нито че аз съм такава, каквато съм.

Дан се обърна към тъмнината, мъчейки се отчаяно да разбере за какво говори жена му. Въпреки че много хора в тълпата сочеха през оградата, той виждаше единствено тъмното пасище, ярките звезди в небето и самотните светлини от фарове по пътя вдясно.

„Кой от нас е луд?“ — запита се Пейдж.

Напрегна очи, опитвайки се да ги приспособи към нощния мрак. Изведнъж се сети за нещо, което неговият баща му беше показал, когато беше петнадесетгодишен. Той беше старши авиомеханик и през годините беше обиколил заедно със семейството си много военновъздушни бази, дори няколко в Германия, Южна Корея и Филипините. Една от тези бази беше „Макдил“ в Тампа, Флорида.

Една августовска неделя баща му изненадващо бе решил да прекара повече време със семейството си и бе завел Дан и майка му в прочутия аквариум в Тампа. Обикаляха, разглеждайки обитателите му през дебелите стъклени стени — акули, скатове, гигантски змиорки и стада от екзотични морски видове с разкошни окраски. Баща му харесваше всичко, което изглеждаше опасно. Но зад една от стъклените стени сякаш нямаше нищо друго, освен вода, пясък, камъни, подводни растения и макет на отломка от потънал кораб.

— Предполагам, че скоро ще сложат нещо и в този аквариум — отбеляза Пейдж отегчено и извърна глава.

— Не, той вече е пълен — отговори баща му.

— С какво? Вътре не помръдва нищо. Празен е.

— Напротив, пълен е с живот.

— Имаш предвид растенията?

— Не, имам предвид сепиите.

— Сепии?

— Те не са риби. От семейството на главоногите мекотели са.

— Сепии? — повтори Дан.

— Със стърчащи напред пипала. Могат да бъдат малки като пръста ти или големи колкото ръката ти, а понякога и повече.

— Вътре няма дълги колкото ръката ми риби — каза присмехулно Пейдж.

— Сепии — поправи го баща му.

— Добре, вътре няма дълги колкото ръката ми сепии.

— Има, при това цяла дузина.

— Занасяш ме, нали?

Баща му посочи стъклото.

— Виж сам. Отблизо.

Дан знаеше много добре, че баща му обича да се хвали със знанията си за различни необикновени неща. Когато говореше толкова авторитетно, разговорът би могъл да свърши по един-единствен начин. Затова той се съсредоточи върху водата в големия аквариум.

— Понякога виждаме само това, което очакваме да видим — обясни баща му. — Понякога трябва да се научим да гледаме по друг начин.

Тези думи му се сториха по-безсмислени и от въображаемата риба.

— Не разбирам какво…

Един от камъните внезапно помръдна. Едва забележимо. С не повече от сантиметър. Но Пейдж беше сигурен, че е помръднал. Той пристъпи към стъклото.

— А! — възкликна баща му, забелязал внезапния му интерес. — Май започваш да схващаш.

— Камъкът. Той…

— Не е камък.

Предметът се премести с още един сантиметър и Дан осъзна, че баща му е прав — не беше камък.

После видя глава, а след нея пипало, сетне още едно. Създанието не се движеше по-забележимо от преди. Просто зрението на Пейдж се беше променило — или по-скоро съзнанието му.

Баща му каза:

— Понякога виждаме само това, което очакваме да видим.

Започваше да разбира. Понеже на пръв поглед му се бе сторило, че вижда пясък, камъни, водни растения и макет на отломка от потънал кораб, съзнанието му беше приело тези познати форми за даденост и не си бе направило труда да анализира нещата, които очите му съзираха в действителност.

Дан видя с удивление, че още един камък помръдва. Част от пясъка се надигна. Отломката от потънал кораб се завъртя на една страна, а едно от растенията започна да се придвижва по дъното на резервоара. Зелените му шипове се оказаха пипала. Години по-късно, докато се обучаваше в полицейската академия в Ню Мексико, Пейдж непрекъснато се връщаше към онзи следобед, когато бе разбрал, че има голяма разлика между това, което виждат очите, и онова, което в действителност се намира пред тях, че светът невинаги е такъв, какъвто изглежда. А по-късно бе открил със съжаление, че истинското лице на нещата често е грозно.

Но не и през онзи следобед. Тогава той започна да брои развълнувано съществата, които внезапно бе забелязал. Те сякаш бяха навсякъде.

— Една, две, три.

— Четири, пет, шест — продължи баща му.

— Седем, осем, девет — присъедини се със смях майка му. Беше лятото, преди да й поставят диагнозата, че има смъртоносен рак на гърдата.

Баща му предположи, че в резервоара има дузина сепии, но Пейдж преброи осемнадесет причудливи, отблъскващи създания, които се бяха научили да прикриват грозотата си и това ги правеше симпатични. След няколко минути вече не виждаше пясъка, камъните, подводните растения и отломката от кораб, а само сепии.

— Как успяват да се прикриват така? — попита той, възторжено ухилен, баща си.

— Никой не знае. Хамелеоните са известни със способността си да приемат цветовете на заобикалящите ги предмети. Паяците също могат да го правят. Но никой не го прави по-добре и по-бързо от сепиите.

— Магия — каза Дан.

— Природа — поправи го баща му.