Дейвид Морел
Призрачни светлини (31)

30.

Април, 1889 г.

Нолан наблюдаваше как машинистите наведоха крана на водната кула и напълниха резервоара на парния локомотив. Той огледа малкото ниски сгради, служещи за подслон на мъжете, които влачеха трупи от планината Дейвис и ги нареждаха на купчини, за да се използват от влаковете като гориво.

Говедата мучаха във вагоните за добитък.

— Отворете капаците — каза той на хората си.

Дървените платформи затътнаха под копитата на животните, докато те слизаха на открито под слънчевата светлина.

— Гледайте да не се разбягат — нареди Фред.

Петстотинте говеда бяха мършави, купени евтино в Колорадо, след като студената зима бе натрупала толкова много сняг на пасищата, че животните не можеха да изгазят през преспите, за да стигнат до тях. Много бяха умрели от глад. Оцелелите изглеждаха ужасно.

„Обаче са оцелели — помисли си Нолан. — Те са силни. Ще станат добри животни за разплод“.

Беше се срещнал с ръководителите на железницата в Денвър, твърдейки, че тази спирка за вода в Западен Тексас е чудесно място, където железницата може да построи град и обширни заграждения за едър рогат добитък.

— Разбира се, тревата е малко рядка, но там има много земя за пасища. Говедата ще заякнат, ако се пада по един акър на животно.

— По един акър на животно?! — възкликна подигравателно един директор с пура в устата. — В такъв случай ще ви трябва ужасно много земя, за да оправдаете разходите, които искате да направим.

— Е, признавам, че в момента ранчото ми е малко. Притежавам само четвърт милион акра, но смятам да го разширя.

— Четвърт милион акра? — Директорът се приведе напред. — Боже мой, да не би да ни казвате, че смятате да превозите двеста и петдесет хиляди говеда до тази спирка за вода?

— Като начало. Ако вие построите загражденията и града, аз ще доставя добитъка.

Сега Нолан гледаше към мястото, където щяха да бъдат разположени загражденията, коритата за поене и яслите за сеното, постоянните рампи към вагоните за добитък. Представи си широките градски улици, по които говедата щяха да бъдат отвеждани до загражденията. Магазините, които щяха да улесняват снабдяването на ранчото с хранителни припаси. Къщите на хората, които щяха да въртят търговия в тези магазини. Може би щеше да има лекар и църква.

Вероятно дори и бар, който щеше да бъде под стриктен контрол… Защото макар и да беше презвитерианец, който никога не бе близвал алкохол, Фред разбираше нуждите на мъжете, които наемаше. Смяташе, че ако от време на време им разрешава внимателно надзиравана почивка, това ще го улесни в привличането и задържането на работна ръка.

Допускаше, че амбициите му са по-големи от възможностите му. Притежаваше четвърт милион акра земя, която дядо му и баща му бяха отвоювали от мексиканците и индианците. Ала сега имаше нужда от пари, за да купи евтини, мършави, но изненадващо издръжливи говеда. Досега имаше стадо от петстотин крави, но щеше да има нужда от много повече, за да ги разплоди до четвърт милион, както бе обещал.

„Е, това е началото — помисли си Нолан. — Следващата седмица ще замина за Оклахома. Тяхната зима бе напълно противоположна на тази в Колорадо — толкова суха, че пролетната трева още не е поникнала. Фермерите ще заделят животни за клане и ще са съгласни да продадат най-зле изглеждащите крави за жълти стотинки. Ще ме помислят за луд, но аз знам, че всяко живо същество, което е преживяло продължителната зимна суша, сигурно е силно“.

— Подкарвайте ги — каза той на хората си.

Ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи, му подсказа, че ще мръкне след пет часа. А през това време работниците му трябваше да изминат с добитъка тринадесетте километра до потока, който бяха преградили, създавайки езеро, където всичките му крави можеха да се събират и да пият вода. Повече от два и половина километра на час. След дългото пътуване във вагоните съществуваше риск някои от животните да рухнат, преди да стигнат до водата. Но след това те щяха да могат да си починат и да не правят нищо друго, освен да ядат, да пият и да растат.

„Те са силни — помисли си Фред. — Преживели са много по-лошо от това. Ще издрапат до потока“.

Както се оказа, две крави умряха, а другите стигнаха до водата чак след като започна да притъмнява. В настъпващата нощ бе много по-трудно да се уварди движещо се стадо и воят на койотите лесно можеше да го подплаши. Ала най-накрая говедата наобиколиха преградената част от потока и Нолан каза на своя надзирател:

— Задръж половината работници да гледат стадото. Останалите — да се заемат да строят лагера.

Под светлината на звездите и изгряващата луна Фред скочи от кобилата си, разседла я, върза въже на шията й и я отведе до водата. Погрижи се тя да не пие прекалено много. Със схванати крака, той закара кобилата до мястото с тревата, спъна я с букаи и я остави да попасе.

Тревата бе достатъчно рядка, за да не се натъпче и да й стане зле след изпитата вода.

По пътя от железопътната линия работниците му бяха донесли дърва от фермерската къща и ги бяха струпали до езерото. Сега те ги подредиха на три купчини за да запалят лагерните огньове.

— Господин Нолан, какво е това според вас? — попита надзирателят с тревога в гласа.

— Къде?

— Ей там, на югоизток.

Фред се отдалечи от говедата и погледна към тъмния хоризонт.

— Не виждам нищо. Какво би трябвало да забележа?

— Там, господин Нолан. Онези светлини.

— Светлини? — Фред се взря в мрака. — Какви светлини? Не виждам… Чакай малко.

Отначало Нолан си бе помислил, че съзира проблясващи на хоризонта звезди. Ала внезапно осъзна, че каквото и да виждаше, бе под линията на хоризонта. На пасището. Поне дузина примигващи светлини.

— Хората да не палят огньовете — нареди той с тих и напрегнат глас. — Гледай също да не вдигат никакъв шум.

Докато надзирателят хукна да изпълнява заповедите му, Фред забързано тръгна към един ездач, който наглеждаше стадото.

— Слез! Сниши се, за да не се вижда силуетът ти! Кажи и на другите да сторят същото!

— Проблеми ли има, господин Нолан?

— Просто изпълни каквото ти казах.

Чувствайки някакво необяснимо напрежение, Фред изтича до друг работник и му даде същите нареждания. Приведен, той се втурна към седлото си и измъкна винтовката от кобура й. Винаги я държеше заредена, за да не му се налага да се мотае с лоста. Единственото, което трябваше да направи, бе да дръпне петлето на ударника.

Отново се приведе и заразглежда светлините. Изглеждаха отдалечени на осем или десет километра. Някои блуждаеха, докато други се движеха насам-натам. Бяха в различни цветове — сини, зелени, жълти, червени, — сливаха се и се разделяха.

Работниците се събраха наблизо, докато надзирателят приклекна до него и прошепна:

— Мислите ли, че са лагерни огньове, господин Нолан?

— Никога не съм чувал за лагерни огньове, които постоянно си сменят местата. — Гласът на Фред беше напрегнат и нисък.

— Може би, които и да са там, носят факли и се движат наоколо, правейки нещо.

— Какво например?

— Боен танц — отговори надзирателят. — Смятате ли, че са индианци?

— Тези светлини са достатъчно близо и бихме чули, ако е боен танц — прошепна Нолан, усещайки тежестта на винтовката в ръцете си. — Освен това всички индианци наоколо в повечето случаи са миролюбиви.

— Както сам казахте, господин Нолан, „в повечето случаи“.

— Разбира се, между тях има и вероломни, но тези светлини са по посока на Мексико. Според мен са мексикански бандити. Ако започнат да стрелят, може да подплашат говедата и те да хукнат към Мексико, преди да стане достатъчно светло, за да ги преследваме.

Фред не можеше да откъсне очи от светлините. Чувстваше се застрашен от тях, но и хипнотизиран, и привлечен…

Стоеше като омагьосан.

Необяснимо как, усети в устата си вкус на лимонада.

Той потръпна и кожата му настръхна.

Зад него говедата издаваха тихи звуци, докато се настаняваха да спят.

„Вдигнахме доста шум, идвайки тук — помисли си Нолан. — Който и да е там с тези светлини, със сигурност къде сме“.

— Кажи на хората да си вземат пушките. Раздели ги на групи по двама, за да могат взаимно да се държат будни. Когото хвана, че спи, ще бъде уволнен на сутринта.

— Някак си не мисля, господин Нолан, че точно сега основната им грижа е да не си загубят работата.

— Тогава им кажи, че ще получат допълнително възнаграждение, ако опазят стадото цяло.

— Разбира се — каза надзирателят.

Стоейки приведен, той се втурна да даде нареждания на мъжете.

През това време Фред гледаше упорито към блещукащите светлини. Те се сливаха и се разделяха. Кръжаха във въздуха и се люлееха. Цветовете им постоянно се меняха.

Той си спомни какво беше видял в Ел Пасо преди две години по време на честването на Четвърти юли. Китайските амбулантни търговци продаваха пиратки и ракети, както и безшумни искрящи фойерверки, наречени „бенгалски огън“, — метална жичка, в горния край на която имаше напластена химическа смес, която се възпламеняваше с една кибритена клечка. Със съскане, което на практика беше безшумно, бенгалските огньове бяха избухнали в разноцветни искри. Вечерта Нолан забеляза деца да си играят с такива огньове, за да изписват имената си в мрака.

„Дали не използват това там? Бенгалски огньове? Но ако са бандити, защо ще ни показват, че са наблизо?“

Отговорът не бе труден за разгадаване.

„За да ни изплашат… Е, добре, ще разберат, че не се плаша лесно“.

Ала дори и след заканата си, Фред си призна, че силата на духа му бе подложена на изпитание. Светлините се движеха безцелно, сменяха цветовете си и сякаш му правеха някакви мълчаливи знаци през най-дългата нощ в живота му.

Обезпокоен, той чуваше тиха музика, но мелодията и инструментите, които я изпълняваха, му бяха непознати. При други обстоятелства щеше да си помисли, че идва от някой град отвъд границата, където мексиканците празнуват нещо. Може би бе мариачи^[1] мотив, изпълняван от група музиканти, долетял чак дотук, но променен от разстоянието.

Нолан обаче не вярваше в това. Когато се концентрира върху трудно доловимите ноти, светлините сякаш ставаха по-ярки, а цветовете им — по наситени. Двете неща бяха някак свързани.

Говедата станаха неспокойни, под копитата им се вдигаше прах. Тихият шум, който издаваха, лазеше по нервите му. Като се молеше да не се разбягат, Фред си помисли за земята, за която дядо му и баща му се бяха борили толкова много да я запазят, и за пасищата, които се канеше да добави към нея. Спомни си за двеста и петдесетте хиляди глави добитък, които бе обещал да развъди, ако железопътната компания построи град и заграждения за животни.

Той лежеше на твърдата земя, подпрял пушката на седлото си. Гледаше по протежение на цевта й към светлините и мълчаливо шепнеше пасажи от Светото писание — от Евангелието на Св. Йоан: „И светлината в мрака свети, и мракът не я обзе“.

Това бе първият уместен цитат, който изникна в съзнанието му, но не му донесе уверението, което търсеше, така че си спомни друг, този път от Евангелието на Исая: „Людете, които ходеха в тъмнина, видяха голяма светлина; на ония, които седяха в земята на сянката на смъртта, изгря им светлина“.

Сянката на смъртта.

И този стих не му донесе уверението, което търсеше. Освен това, ако бандитите идваха за неговите крави, сянката на смъртта щеше да е надвиснала над тях. Ако те наистина бяха източникът на светлините и музиката.

Ако говедата не се разбягаха.

Нолан продължи в същия дух през дългата студена нощ, опитвайки да се успокои с божиите слова. Очите го боляха, но той продължаваше да гледа светлините, докато наближаването на зората те избледняха и се стопиха. Когато слънцето най-сетне изгря, Фред се изправи, целият схванат, и свали петлето на ударника на пушката си.

Ушите му бучаха.

Той каза на надзирателя:

— Отведете стадото до къщата!

— Разбира се, господин Нолан. Веднага след като работниците приготвят нещо за ядене.

— Не. Направете го сега. Мъжете могат да хапнат бисквити, докато яздят. Искам да съм сигурен, че добитъкът е в безопасност.

— Вие сте шефът, господин Нолан. — Надзирателят изглеждаше разтревожен. — Според вас какво представляваха тези светлини? Ако не са били от мексикански бандити…

— Дай ми трима ездачи и ще разбера.

Фред оседла кобилата си и потегли на югоизток с тримата мъже. През нощта бе преценил, че светлините са отдалечени на осем или десет километра, но когато измина това разстояние, не откри никакви следи от лагерни огньове, конски копита или смачкана растителност, които да показват къде е бил разположен лагерът.

Беше сигурен, че светлините идваха от тази посока, но тъмнината можеше да бъде измамна, така че каза на хората си:

— Разпръснете се!

Като ги раздели на по около петдесет метра един от друг, язди още шест километра, но така и не намери следи от огньове и конски копита.

Бе принуден да заобиколи някакви черни, грозни и разкривени скали, които изглеждаха като огромни изгаснали въглени. Един пастор, с когото веднъж бе пътувал във влака през Аризона, му беше казал, че подобни участъци са останали от праисторически времена, когато Бог е създавал Вселената. Но ако този район представяше божието могъщество, Нолан не разбираше защо мексиканците го наричаха malpais.

Лошата земя.

Фред измина още девет километра, но пак не видя следи от конски копита.

„Сигурен бях, че светлините се намират на югоизток от стадото — помисли си той. — Как съм могъл да се излъжа за посоката?“

— Господин Нолан? — извика един от мъжете зад него.

Фред замислено се обърна назад.

— Сър, ако продължаваме да яздим така, най-накрая ще се озовем в Мексико.

Нолан внезапно си даде сметка колко високо се е вдигнало слънцето и колко далече са стигнали. С усещането, че излиза от транс, той се загледа напред към осеяните с рядка трева пасища, които сякаш се простираха до безкрая. Нещо се полюшваше на хоризонта. Може би пясъчна вихрушка. Може би трептеше въздухът, нагрят от слънцето.

„Мога да следвам това движение вечно и никога да не го достигна“ — помисли си Фред.

— Връщаме се — извика на мъжете. — Всеки да вземе отделен сектор. Продължавайте да се оглеждате и извикайте, ако намерите следи, че някой е лагерувал.