Дейвид Морел
Призрачни светлини (74)

73.

Когато хеликоптерът взриви с ракета бетонната постройка, Локхарт и екипът от специалните части подсвирнаха одобрително. Зейна дупка, във вътрешността на която се виждаше стълбище.

— Да изпържим кучия син! — извика сержантът.

В същия миг всички прожектори угаснаха и районът потъна в мрак. Локхарт се напрегна, но си каза, че това се дължи на щетите, предизвикани от експлозията. Ала ето че светлините на хеликоптера също угаснаха, а още не беше кацнал.

Изгасна и двигателят му.

Блек хоукът, чиито перки продължаваха да се въртят по инерция, започна бързо да се спуска и се стовари върху плъзгачите си от петнадесет метра височина. Единствената светлина идваше от огньовете.

„Не, греша“ — помисли си сержантът. Вниманието му бе привлечено от някакво сияние на югоизток, където се намираше изоставената военна база. Нямаше как да не го забележи, въпреки че очите му още не бяха привикнали към тъмнината.

— Какво е онова там, по дяволите? — извика един от командосите.

— Не знам, но става все по-ярко! И се приближава към нас!

— Залегни!

За момент Локхарт си помисли, че към тях лети реактивен снаряд, но когато се хвърли по корем на земята, осъзна, че това беше лъч светлина. Лъчът се състоеше от въртящи се цветове — червено, зелено, жълто и синьо. Той се стрелна край сержанта, като излъчваше горещина. Локхарт усети мирис на горящи косми и започна да удря косата си, за да я изгаси.

Като сипеше искри, светлинният лъч се блъсна в наклонената към изоставената въздушна база сателитна антена. Отскочи от нея и се устреми нагоре, отразен от друга чиния. Сержантът се сети за филмите за Втората световна война, в които могъщи прожектори претърсваха нощното небе за вражески бомбардировачи.

После присви очи, заслепен от разноцветното сияние. Светлинният лъч продължи да се издига нагоре в небето, докато не се отрази в нещо сред водопад от искри сетне започна да се спуска под ъгъл към земята, към някаква точка, която се намираше далеч на северозапад. На мястото му остана нещо като стълб от светлина, който стърчеше над радиотелескопите и пращеше.

— Горя! — изкрещя някой. Останалите командоси се втурнаха към него, за да изгасят пламтящите му дрехи.

Локхарт затисна ушите си с ръце. Светлинният лъч съскаше и пукаше, но се чуваше и друг шум — статично прашене, което приличаше на жужене или на ужасно силна музика и заплашваше да пръсне тъпанчетата му.