Дейвид Морел
Призрачни светлини (56)

55.

22 януари 1916 г.

Конят стана неспокоен. Обикновено той се държеше толкова добре, че ездачката му — двадесет и девет годишната учителка Дани Мари Браун — се огледа предпазливо, предполагайки, че наблизо има койоти.

Младата жена яздеше по прашния път, който водеше от Ростов до Лоден — градче, отстоящо на двадесет и четири километра. Там тя преподаваше в основното училище в четвъртък, петък и събота, след като приключеше с часовете си в Ростов в понеделник, вторник и сряда. Три дни в седмицата бе максималното време, което скотовъдците във всяко от градчетата позволяваха на децата си да се отделят от ежедневната работа във фермите им.

Понякога Дани прекарваше в училище от ранни зори до мръкнало, като подготвяше уроците си или преглеждаше контролни, когато децата не бяха в час. Беше уморително, ала тя бе израснала в Ростов и не искаше да се отделя от тук. Още помнеше колко ужасно беше да бъде далече от дома си, докато се бореше да придобие учителската си диплома в шумния и претъпкан Ел Пасо. Дългите тихи часове в тази позната, вдъхваща спокойствие област бяха за предпочитане пред хаоса на неизвестния външен свят.

През зимата ранният залез я принуждаваше да се облича с кожух и да язди по тъмно между двата града. Това не я притесняваше. Звездите и луната — дори да се показваше само сърпът й, — хвърляха достатъчно светлина, за да вижда шосето. В облачните вечери носеше фенер, за да си свети по пътя.

Опитна ездачка, тя никога не се съмняваше в умението си да се справи с дорестия кон, който родителите й бяха купили. Но сега, тъй като жребецът ставаше все по-плашлив, Дани дръпна юздите и се повдигна леко на стремената, докато напрегнато оглеждаше тъмния пейзаж. През летните горещини койотите не бяха единствената заплаха, която конят можеше да усети, — съществуваше опасност някоя гърмяща змия да се е навила насред пътя, за да поеме последната топлина на слънчевите лъчи. Но това бе немислимо тази вечер, когато температурата бе достатъчно ниска, за да се образува коричка лед във ведро с вода.

Ала независимо от това сърцето на младата жена се разтуптя.

До неотдавна тя се бе чувствала щастливо изолирана в този тих тексаски край, но после баща й бе закупил по каталог безжично радио. И сега, особено този ден, я измъчваше безпокойство от ескалирането на европейската война, която бе достигнала нови висоти на жестокост. Дори заплашваше да въвлече и Съединените щати в битката между Германия и съюзниците.

Точно преди да тръгне за Лоден, бе посетила родителите си и бе чула по радиото новини за нападения, при които бяха използвани хлор и фосген, поразяващи белите дробове. Говореше се, че се разработва нещо още по-ужасяващо: иприт — отровен газ, който разяждаше кожата и вътрешните лигавици на човешкото тяло. Този газ оставаше активен дълго след проникването му в земята и вследствие на това войниците, вдигайки прах, докато вървяха през полето, ставаха обект на повторна атака.

И това далеч не бяха единствените нови страхотии. Дани само можеше да си представи болката и ужаса, предизвиквани от такива новооткрити оръжия, като танковете и огнехвъргачките. Ето защо при тази обикновено спокойна езда мислите й бяха по-тревожни, отколкото бе очаквала.

Внезапно нещо вдясно привлече вниманието й. Тя се взря намръщено в някакви светлини на южния хоризонт.

Те подскачаха и се движеха на зигзаг. Първото й предположение бе, че са от факли, носени от хора на коне. Обаче единствената посока, откъдето можеха да идват тези ездачи, бе Мексико.

Тази мисъл я изпълни със страх, защото Мексико също бе станало опасно място. Скорошната революция там бе разкъсала страната на воюващи фракции, на които Германия изпращаше войници, оръжия и пари, надявайки се, че Съединените щати ще бъдат толкова объркани от насилието отвъд южната си граница, че няма да влязат във войната в Европа.

„Мили боже — помисли си Дани, — възможно ли е това да са германци?“

Жребецът продължи да се противи на усилията й да го овладее.

„Спокойно — каза си тя. — Конят усеща моя страх. Точно това предизвиква проблема“.

Не, това не бяха германци, нахлуващи от Мексико, реши тя. Сега, като се вгледа по-внимателно, светлините изобщо не изглеждаха като от факли, носени от ездачи. Но щом не бяха факли, какво друго можеха да бъдат? Едва след дълги размишления младата жена се запита дали пък това не бяха светлините, за които бе слушала толкова много като малка. Историите още тогава й се струваха нереални и Дани не им обръщаше внимание, защото макар да познаваше много хора в града, които твърдяха, че са ги виждали, на нея не беше й се случвало.

Сега светлините на хоризонта придобиха формата на блестящи сфери. Цветовете им бяха като сегменти на дъгата. Понякога те се сливаха, червената и синята ставаха лилави или зелената и червената ставаха жълти. После се разделяха или се издигаха и спускаха, сякаш се носеха по някакво течение.

Светлините станаха по-големи и по-ярки.

Младата жена дочу нещо като жужене, което постепенно се усили до пронизителен звук, и преди да се усети, почувства болка в ушите.

Внезапно конят се изправи на задните си крака. Тя се притисна към врата му и заби още по-силно пети в хълбоците му. Цвилейки панически, животното скочи настрани. След това отново опита да се изправи на задните крака и изведнъж — независимо от усилията й на опитен ездач, — се втурна напред по пътя.

При нормални обстоятелства скоростният му бяг щеше да затрудни Дани да види препятствията по тъмното шосе. Ала докато се мъчеше да го укроти, тя си даде сметка, че пътят е станал неестествено светъл от трептящи цветове, които проблясваха над него. Без предупреждение светлините се втурнаха към младата жена, завъртяха се вихрено около нея и тя се озова в капана на пъстър въртоп.

Неочаквано конят подскочи толкова силно, че тя излетя от седлото. Като се стовари на пътя, усети пронизваща болка в гърдите. Пред очите й притъмня. Зашеметена, чу тревожното цвилене на животното. Разнесе се тропот от копитата му, който се стопи в далечината.

Дани нямаше представа колко дълго е лежала в несвяст. Когато дойде на себе си, светлините ги нямаше. В небето се бяха скупчили облаци, които потулваха звездите и луната. Под оскъдната светлина младата жена се извъртя по очи и мъчително се изправи на крака. Въпреки студа, от болката в гърдите плувна в пот.

Повика със слаб глас коня си, но животното не се върна. Тя пак извика, после се отказа и се помъчи да се ориентира къде е. В каква посока бе Ростов? Той беше по-близкият град. Ако сбъркаше посоката, щеше да тръгне към Лоден, а се съмняваше, че ще има сили да стигне толкова далече.

Дани огледа небето, за да открие Полярната звезда. Болката бе така силна, че се боеше, че ще припадне.

„Голямата мечка. Трябва да намеря Голямата мечка“.

Ето там. Когато бе малко момиченце, баща и се бе погрижил да я научи как да се ориентира по звездите, случай че се изгуби в тъмнината. Двете крайни звезди от Голямата мечка сочеха към Малката мечка, а звездата в на дръжката на черпака^[1] беше Полярната звезда.

Сега тя можеше да прецени накъде е запад — посоката, която щеше да я отведе в Ростов. Младата жена тръгна колебливо по ставащия все по-тъмен път и се спъна. От болката при падането съзнанието й се замъгли. Тя запълзя на четири крака и най-сетне успя да се изправи.

Загуби представа за времето.

Прониза я нова остра болка и осъзна, че се е блъснала в стената на къща. Едва тогава разбра, че е стигнала до града. Зашеметена, на два пъти завива в грешна посока, докато накрая потропа на бащиния си дом.

Когато баща й отвори вратата, Дани припадна в ръцете му.

 

 

На следващата сутрин мълвата за мъчителното й преживяване се разнесе из целия Ростов. Много познати дойдоха да задоволят любопитството си.

— Германци ли бяха? — попита ветеринарят. Единствен медик в градчето, той й препоръча да носи корсет, докато ребрата й заздравеят.

— Не — отговори задъхано Дани. — Не мисля. — Корсетът стягаше толкова силно пулсиращите й от болка гърди, че й беше трудно да диша.

— Но ти каза, че си видяла конници с факли — обади се баща й. — Щом не са били германци, мексиканци ли бяха?

— Не, само си помислих…

— Може да е бил разузнавателен отряд — реши ростовският кмет. — Някои от тях са се приближили на достатъчно разстояние, за да хвърлят факлите си по теб. Хората на Каранса^[2] са в съюз с германците. Всички го знаят. Може би Каранса проверява колко навътре може да се промъкне в Тексас, преди някой да вдигне шум.

— А може да е било онова копеле Виля — предположи градският ковач. — Той отчаяно се нуждае провизии.

— Между нас и границата няма нищо. — Майката на Дани изглеждаше ужасена. — Те може да ни избият, докато спим.

— Не, не бяха конници — настоя младата жена.

— Какво беше казала? — попита кметът. — Че каквото и да си видяла, то ти се е сторило далече — чак до хоризонта, — а после внезапно се е завихрило около теб. Нали така си го описала?

— Да. — Пристегната от корсета и измъчвана от болката в ребрата, Дани едва дишаше.

— Това може да направи само самолет. Видях един последния път, когато бях на гости у сестра ми в Ел Пасо.

— Но аз не чух бръмчене на мотор!

— Каза, че си чула нещо.

— Тихо жужене — отвърна тя. — Не можах да го определя точно.

— Докато заслепяващите светлини са се въртели около теб.

— Да, но…

Кметът се изправи и облече палтото си.

— Ще се свържа с Форт Блис. Армията трябва да бъде предупредена за това. Мисля, че германците изпитват ново оръжие.

 

 

Ден по-късно едно петънце се появи сякаш от следобедното слънце. Бръмченето на мотор накара хората да погледнат на запад, където постепенно се очерта тялото на самолет, чийто яркожълт цвят се открояваше на фона на небето. Той имаше два чифта крила, монтирани едни над други, и две открити седалки, разположени една зад друга. Единственият пътник седеше на задната седалка. Машината закръжи над градчето и струпалите се на главната улица жители. Като направи остър вираж, самолетът плавно се заспуска към прашния път. Когато се приземи, той подскочи леко, вдигайки облак прах, и спря участък с изсъхнала трева.

Хората се втурнаха вкупом към полето, като се дивяха на пилота, който изгаси двигателя, измъкна се от задната седалка и скочи на земята. Той носеше ботуши, кожени ръкавици, кожено яке, жълтеникаво-кафява униформа под него и шалче в същия цвят на шията. В кобура на широкия му ленен колан имаше пистолет и някой го определи като полуавтоматичен „Колт 45“. Като свали авиаторските си очила, кожата в зоната около очите му се оказа по-светла от останала част на лицето, която, както и мустаците му, бе покрита с прах.

— Аз съм капитан Джон Рейли — каза пилотът с равен глас, който сякаш им нареждаше да застанат мирно. — Ако искате, може да се приближите. — С върха на ботуша си той начерта линия на земята. — Дотук. Но не пипайте самолета.

— Как лети това нещо? — попита удивено един мъж.

— Перката изтласква струи въздух край крилата. Те са оформени така, че под тях се създава зона с високо налягане, а над тях — зона с ниско налягане. Разликата между високото и ниското налягане повдига самолета.

Няколко души се намръщиха, сякаш пилотът говореше безсмислици. Други кимнаха, преструвайки се, че разбират.

— С какво са покрити крилата? — поинтересува се друг човек.

— С ивици от ленено платно, специално намазани.

— Не ми изглежда много издръжлив.

— О, достатъчно издръжлив е. Самолетът ме докара от Ел Пасо до тук. — Като каза това, той се огледа наоколо, после отново заговори на тълпата. — Къде е кметът ви? Дойдох да говоря с него.

— Аз съм, капитане. Името ми е Тед Маккини. — Кметът излезе от навалицата и се здрависа с него. — Благодаря ви, че дойдохте толкова скоро. Канцеларията ми е съвсем близо надолу по улицата.

— Аз ви благодаря, че се свързахте с нас — отговори капитан Рейли. — Бих искал да започнем веднага. Армията е силно заинтригувана от вашия доклад. Тълпата се разпръсна, когато той и кметът се отдалечиха.

 

 

Маккини беше директор на единствената банка в Ростов. Той и Рейли останаха в кирпичената сграда цял час. На улицата се събраха много хора, любопитни да разберат какво ли обсъждат двамата мъже.

Когато излязоха, пилотът и кметът пресякоха улицата и влязоха в галантерийния магазин, който бе собственост на родителите на Дани. Семейството живееше в апартамента зад него, където тя се възстановяваше.

На улицата се събраха още хора.

След половин час Маккини напусна магазина. И скоро се върна със своя форд.

Рейли излезе, задържайки вратата отворена за Дани, която стискаше яката на палтото, с което бе наметната. Тя отиде сковано до колата. Капитанът й помогна да се настани на предната седалка и сам седна отзад. Жителите на градчето гледаха с нарастващо любопитство как кметът излезе с автомобила от града и пое по пътя за Лоден.

 

 

Зимното слънце се бе спуснало почти до хоризонта и аленото зарево потъмня до кафяво като коженото яке на Рейли. Капитанът се наведе напред от задната седалка, така че Дани да може да го чува през тракането на двигателя на форда.

— Благодаря ви, че се съгласихте да направите това, госпожице Браун. Малко жени биха били достатъчно смели да се върнат на мястото, където са били нападнати.

— Не съм сигурна, че е въпрос на смелост, капитан Рейли — обясни със запъване Дани. — Смятам, че може би е гняв.

— Гняв ли? — Той я погледна с любопитство и тя не можа да не забележи, че е красив. Независимо дали стоеше прав, или седеше, гърбът му винаги бе изпънат и младата жена си помисли, че има стойката на страхотен ездач.

Прогонвайки тези мисли, тя продължи:

— Някой е намерил коня ми. Е, поне скелета му, след като койотите са приключили с него. Каквото и да ме е нападнало, е отговорно за това.

— Съжалявам за коня ви. — Гласът му прозвуча така, сякаш наистина го мислеше. — Имате ли представа къде се случи инцидентът?

— Потеглих след мръкване… — Залезът се стопи напълно, а Дани продължаваше да се задъхва. В думите й се долавяше напрежение от болката, когато колата се друсаше от неравностите. — Звездите хвърляха светлина зад облаците. Но дори и така на мен ми беше трудно да се ориентирам къде точно се намирам на пътя.

— По кое време тръгнахте за Лоден?

— В деветнадесет и петнадесет.

— Това е много точно.

— Баща ми има безжично радио. Бях с него, докато той слушаше репортаж за химическите атаки в Европейската война. Новините започнаха в деветнадесет часа. — Дани се насили да продължи. — След десет минути бях толкова потисната, че си взех довиждане с родителите си и излязох да яхна коня си. На пътя бях в деветнадесет и петнадесет.

— От скования начин, по който седите, очевидно изпитвате болка — каза капитанът загрижено. — Сигурна ли сте, че можете да продължите?

— Готова съм да направя каквото се изисква — отвърна твърдо тя. — Това е просто от корсета.

— Корсета? — От гласа му си пролича, че е смутен.

— Ветеринарят ми каза да нося корсет, който да пристяга и предпазва ребрата ми.

— Ходили сте на ветеринар? — попита учудено той.

— Това е скотовъден край, капитан Рейли. По-лесно е да намерите ветеринар, отколкото лекар.

— Моля ви, щом се приберете вкъщи, веднага свалете корсета. Той може да ви убие.

Дани залитна, когато кметът мина с колата през някаква дупка.

— Да ме убие? Какви ги говорите?

— В армията се правят изследвания как трябва да се лекуват раните, получени през войната. Обичайното е при счупени ребра гръдният кош да се пристяга с бинтове. Обаче британските лекари са открили, че в резултат на това често се получава пневмония. Както изглежда, пристягането става причина за по-плитко дишане, което позволява да се събира течност в белите дробове. Вследствие на това пациентът се разболява от нещо много по-лошо. Щом свалите корсета, дишайте колкото се може по-дълбоко. Ще ви боли, но е единственият начин да спрете събирането на течност.

Кметът включи фаровете на форда.

— Като заговорихте за войната, капитане, Съединените щати ще се включат ли в нея?

— Да, ще го направим — отговори Рейли. — Въпросът е кога. Затова от армията ме изпратиха тук. Ако германците изпробват ново оръжие, трябва да знаем за него. Госпожице Браун, можете ли да прецените колко време сте яздили по този път, преди да видите светлините?

— Може би четиридесет минути.

— А какъв бе ходът на коня ви?

— Умерен тръс. Светлината на луната и звездите осигуряваше достатъчна видимост за такъв ход.

— Което означава, че сте били изминали около осем километра.

Кметът го изгледа с още по-голямо уважение.

— От това заключавам, че сте били кавалерист.

— От Осми полк.

— Били ли сте във Филипините?

— Очевидно госпожица Браун не е единственият човек, който е в течение с новините. — Рейли огледа внимателно хоризонта. — Да, бях във Филипините. Когато научих, че армията подготвя пилоти, реших, че е по-добре да летиш над джунглата, отколкото да яздиш през нея. — Той замълча и пак се взря в мрака. — Какво ще кажете, изминали ли сме вече осем километра?

— Така показва километражът.

— Тогава да спрем да се порадваме на гледката.

Маккини отпусна педала на газта и дръпна ръчната спирачка. Макар че двигателят работеше на празен ход, колата продължаваше да се подрусва от вибрациите.

— Госпожице Браун, казахте, че светлините са идвали от юг, нали?

— Точно така.

— Ако изгасите мотора, господин Маккини, ще можете ли да го запалите отново, или ще останем заседнали тук?

— Поддържам автомобила в отлично състояние — отвърна кметът. — Ще запали.

— Тогава да се порадваме на малко тишина и спокойствие.

Маккини изключи двигателя. Колата изхъхри и замлъкна.

— Ако оставя фаровете включени, акумулаторът ще се изтощи — каза кметът на Рейли.

— Разбира се. Изгасете ги.

Тъмнината изведнъж обгърна колата. Тишината сякаш даде сила на нощта.

— Прекрасно е — каза капитанът, докато очите му привикваха с мрака. — В Ел Пасо уличното осветление ми пречи да видя небето. Рядко ми се случва да го видя толкова ясно.

Маккини посочи с пръст и извика с детински ентусиазъм:

— Гледайте, падаща звезда!

Тя проряза небето като беззвучен фойерверк.

— Госпожице Браун, да не би да сте съзрели нещо такова? — попита Рейли. — Може би сноп падащи звезди?

— Никога не съм чувала падащи звезди да прелитат над полето и да се въртят в кръг около някого — отвърна тя. — Нито съм виждала някоя, която да издава звук.

— И аз не съм. — Капитанът се загледа в тънещия в мрак южен хоризонт. Отнякъде в далечината се чу джафкане и лай на койоти.

„Тръгнали са на лов — помисли си той. — Или бягат нещо“.

— Трябва да ви призная… — колебливо зашепна Дани. — Не смятам, че светлините бяха от факли, носени от германски ездачи.

— Може да не са били германци. Може да са били ора на Гаранса.

— Не. Искам да кажа, че не мисля, че изобщо бяха ездачи.

— Но ако не са били кавалеристи, откъде са идвали светлините?

— Не знам. Хората в околността често виждат светлини — отвърна младата жена. — Аз лично никога не съм ги съзирала, така че не мога да ви кажа как изглеждат, и преди онази нощ дори не вярвах, че съществуват. Сега не знам какво да мисля.

— Опасявам се, че не ви разбирам.

— Дани говори за ростовските светлини — намеси се кметът. — Индианците и ранните заселници са разказвали за тях. Аз също не съм ги виждал, но жена ми твърди, че ги е виждала. Това беше, след като синът ни умря от холера. Тя вярваше, че те са били душата на нашето момче. Ако питате мен, моята Емили бе изпаднала в такава депресия, че си е внушила, че вижда светлини.

— Добре, каквото и да става, скоро ще разберем — заяви уверено Рейли.

— Наистина ли го вярвате?

— Абсолютно — отговори той. — Виждам светлините точно сега.

— Какво? — Кметът се огледа наоколо.

Капитанът насочи цялото си внимание към южния хоризонт, където постепенно започнаха да се появяват бляскави цветове. Те се усилваха и отслабваха. Полюшваха се и се носеха във въздуха в омайващ и хипнотизиращ ритъм. Червеното преминаваше в синьо. Жълтото преливаше в зелено.

— Виждате ли ги, господин Маккини? — Рейли сложи на дръжката на пистолета си.

За момент кметът не отговори.

— Бог да ми е на помощ, да.

— Такива ли видяхте, госпожице Браун?

— Да — отвърна тя тихо, — преди да ме нападнат.

— Не са ездачи, носещи факли, това е сигурно. Някой от вас усеща ли мирис на цветя?

— Цветя?

— По-точно орхидеи.

— Не знам как миришат орхидеите — каза Маккини.

— Във Филипините имаше стотици видове орхидеи — обясни Рейли. — С изумителни цветове. Точно каквито виждам сега. През нощта в джунглата, докато се опитвах да заспя в палатката си, ароматът им беше много наситен. Опрашваните от пчели орхидеи ухаят на канела. Точно това подушвам сега.

— На мен пък ми мирише на разлагащо се месо — каза Дани.

Кметът вдигна ръка към устата си.

— И на мен.

Капитанът си спомни, че орхидеите във Филипините невинаги ухаеха на канела. Ако бяха опрашвани от мухи, понякога излъчваха мирис на умряло животно, нападнато от мухи.

Внезапно вонята го блъсна в носа и му се доповръща.

„Като от трупове след битка“ — помисли си той.

Дани се закашля от миризмата. Това й причини болка, от която потрепна.

— Там има някакъв труп — каза тя.

„Ново германско оръжие?“ — запита се Рейли.

— Според вас на какво разстояние са те? — Гласът на Маккини прозвуча колебливо.

— Без метода на триангулацията^[3] е невъзможно да се разбере — отговори капитанът. — В тъмното окото се лъже. Светлините може да са на километри оттук или по-малко от стотина метра. Последното би обяснило как са стигнали до вас толкова бързо, госпожице Браун.

Миризмата на леш стана по-силна.

„Не сме подготвени“ — помисли си Рейли. Имайки предвид, че носи отговорност за безопасността на младата жена, той каза спокойно:

— Хайде да се връщаме в града.

 

 

След два дни пристигна кавалерийски отряд, вдигайки облак прах, който се виждаше отдалече. По залез-слънце Рейли препусна с него към участъка от пътя, откъдето бе видял светлините.

Планът беше с помощта на топографски инструменти да направят две отделни замервания на местоположението на светлините и да отбележат на картата техните координати, така че да могат да определят колко далече и къде точно бяха те.

Но в момента, когато светлините се появиха, конете полудяха. Цвилейки силно, те започнаха да се ритат и да се хапят помежду си. Един слязъл от коня кавалерист, който държеше животното за юздата, бе повлечен по земята. Удар на копито пръсна черепа му. Другите паникьосани коне препуснаха в галоп в мрака, изоставяйки войниците да се върнат пеша до града, като пристъпват предпазливо с готови за стрелба пушки.

 

 

Седмица по-късно от Форт Блис в Ростов долетяха осем военни биплана. Изминалите дни бяха дали възможност на Рейли да избере терен за временно летище и да започне да надзирава строежа му. Официалното основание за летището бе то да осигури отдалечен полигон, където тайно да се подготвят пилоти за предстоящото включване на Америка във войната.

Обаче истинската цел бе да се създаде място, откъдето бипланите щяха да могат да провеждат наблюдение от въздуха на мексиканската граница, като търсят оръжие, което германците може би изпитваха. Капитанът откри, че когато не беше дежурен, прекарва все повече време в компанията на госпожица Дани Мари Браун.

Част от обучението на летците курсанти включваше летене през нощта. По време на нощните тренировки той изпращаше своите възпитаници да се опитат да определят източника на светлините, но бе принуден да прекрати тези мисии. Докато летяха към светлините, младите пилоти променяха посоката и се нападаха едни други — с очевидна преднамереност два самолета се блъснаха и инструкторът и курсантът във всеки от тях загинаха.

От този момент нататък обучението се провеждаше само през деня.

Страхът от нахлуване от Мексико стана реалност на 9 март 1916 година, когато въоръжени мъже, водени от Панчо Виля, нападнаха през нощта град Кълъмбъс, Ню Мексико. За по-малко от два дни Конгресът гласува да бъде преследван Виля. Джордж Пършинг, Блек Джек^[4], нахлу с пет хиляди войници в Мексико, където остана през по-голямата част от годината. Въпреки че влязоха в много сражения с мексикански войски, те не откриха местонахождението на Виля, но това нямаше значение. Мисията бе предимно тренировъчна, позволяваща на американските войници да придобият боен опит.

През април 1917 година Америка влезе във войната.

Рейли участва в Мексиканската кампания, като разузнаваше с биплана си вражеските позиции. След това се върна в Ростов и се ожени за Дани Мари, но няколко седмици след сватбата отплава с кораб за Франция.

Армията забрави за светлините и вероятността край мексиканската граница да се изпитва ново германско оръдие. Имаше твърде много конкретни оръжия, за които да се тревожи, особено за отровния газ иприт. Ала много нощи, докато се опитваше да не мисли за утрешни сражения, капитан Рейли копнееше за своята съпруга и сина, който му бе родила.

След края на войната през ноември 1918 година той се върна вкъщи тъкмо навреме за Коледа. Валеше сняг — нещо необичайно, но не и невъзможно в този тексаски район. Беше оцелял в тридесет и девет въздушни двубои с германски пилоти и благодареше на бога, че може да види жена си и сина си. Ала въпреки че най-сетне беше в безопасност, сънуваше кошмари. Не и за войната обаче. В тревожните си сънища виждаше носещите се във въздуха светлини. Всяка вечер излизаше навън да ги гледа. През март 1919 година купи един от бипланите, използвани във войната, много от които се продаваха на ниска цена, тъй като армията вече не се нуждаеше от тях.

Седмица след като се сдоби със самолета, Рейли излетя по здрач от буренясалата сега писта, където преди три години бе обучавал пилотите. Докато тъмнината се сгъстяваше, той летеше към светлините. Бръмченето на двигателя постепенно заглъхна в мрака.

Никой повече не видя нито него, нито самолета.