Дейвид Морел
Призрачни светлини (33)

32.

Пресконференцията бе приключила, когато излязоха от антикварния магазин и погледнаха към сградата на съвета. Слънцето бе слязло по-ниско и обагряше в тъмнооранжево пустата улица.

Пейдж погледна към Тори.

— Трябва да взема наетата си кола от там — каза той. — Искаш ли да караш след мен към мотела?

Тя не отговори веднага.

— Разбира се.

Обаче когато тръгна към мотела и погледна в огледалото за обратно виждане, Дан не видя и следа от синия сатурн на жена си сред уличния трафик, отправил се към наблюдателната платформа извън града. Той паркира пред 11-о бунгало, слезе от колата и зачака. Като вдигна поглед, видя, че на небето се събират облаци за първи път, откакто бе в Ростов.

Изминаха петнадесет минути, а Пейдж все още не виждаше и следа от нея, така че накрая взе куфара си от багажника и тръгна към вратата.

Дългурестият администратор на мотела излезе от рецепцията и забързано се отправи към него. Дан си спомни името му.

— Нещо не е наред ли, Джейк?

— Имаше репортери, които ви търсеха.

— Надявам се, не си им казал, че сме отседнали тук.

— Капитан Медрано ми нареди да не го правя. Но по някакъв начин репортерите са открили, че жената, която е стреляла, е червенокоса, а съпругата ви е единствената червенокоса жена в мотела. Помислих, че ще е добре да ви предупредя.

— Благодаря ти.

— Беше странно.

— Напоследък всичко е странно — отговори Пейдж. — Имаш ли предвид нещо по-специално?

— Репортерът, който твърдо е решил да ви намери, е онзи от Ел Пасо. Видяхте го по телевизията в предверието, когато говорихме последния път.

Дан се замисли за момент.

— С лице на филмова звезда. Смачкан костюм. Изглежда така, сякаш не е спал от два дни.

— Точно той. Беше първият репортер, който пристигна в града. Представи историята от различни ъгли. Изтъкна толкова много версии, че останалите журналисти трябва само да вървят по неговите стъпки. Бях в канцеларията и го гледах по телевизията. Тогава вратата се отвори, погледнах и — о, боже! — ето го и него, идващ към мен. Предполагам, че една от мислите, които ми минаха през ума, се отнасяше за призраци. Да го видя едновременно на две места ми се стори нереално. Внимавайте с него. Вие търсите усамотение, но погледът в очите му ми подсказа, че ще направи всичко, за да постави жена ви пред камерата и да я накара да разкаже как е застреляла онзи тип.

— Това няма да се случи — заяви Пейдж. Преди да успее да добави каквото и да е, телефонът в рецепцията иззвъня.

— Трябва да се връщам на работа. — Дългурестият администратор затича към вратата.

Когато тя се хлопна зад него, Дан отново погледна към пътя, надявайки се, че по време на разговора му Тори може да е наваксала закъснението си. Обаче никъде не се виждаше нейният сатурн. Бяха надвиснали още облаци, закривайки небето. Усети болка в удареното си място, докато занесе куфара си в стаята.

Ако нещата бяха различни, щеше да му дойде добре да се обръсне и да вземе душ, за да отмие мириса на дим и насилие от себе си. Но единственото, за което си мислеше, бе, че може да понесе всичко — даже случилото се предишната вечер, — само Тори да го бе последвала до мотела, както бе обещала. Само да не го бе напускала отново.

Само да не беше болна от рак.

Синината на мястото, където го бяха изритали, бе по-голяма отколкото бе очаквал, — тъмновиолетова с оранжев контур. Опитвайки се да не и обръща внимание, той обу нови джинси и облече нова дънкова риза.

Дан извади от куфара 9-милиметровия си пистолет, провери дали е зареден и измъкна пълнителя, за да се увери, че е пълен. „Провери го, преди да тръгнеш от вкъщи вчера“ — помисли си, осъзнавайки, че хората, чиято работа бе свързана с носенето на оръжие, имаха склонност към подобно поведение.

Или може би той просто имаше нужда да ограничи мислите си до едно нещо.

Пистолетът беше „Зиг Зауер 225“. Пълнителят му побираше осем патрона и имаше един в патронника. Нямаше голяма огнева мощ в сравнение с оръжията с двоен пълнител, но предимството му бе компактният размер. Той го намираше идеален за скриване. Компанията вече не ги произвеждаше, а този „Зиг Зауер“ бе принадлежал на баща му.

Пейдж го мушна в кобура на колана си, облече анорака, за да го прикрие, грабна бейзболната си шапка от куфара и отвори вратата. Беше готов да търси Тори, макар да знаеше къде ще я намери — на наблюдателната платформа.

Тъкмо се канеше да седне в колата си, когато чу скърцане на гуми върху чакъла и погледна към пътя. С изненада видя синия сатурн да влиза в паркинга и да се насочва към него. Червената коса на жена му блестеше през предното стъкло. Когато тя спря пред 11-о бунгало, коленете му омекнаха.

— Помислих, че си ме зарязала — каза той през отворения прозорец.

Тори му показа една книжна торба.

— Взех това за тебе.

Дан едва не се намръщи от недоумение, преди до него да достигне ароматът на храна.

— Каза, че не си ял от вчера. Надявам се, че хамбургерът и пържените картофки ще ти допаднат. Всичко друго щеше да отнеме твърде много време.

— Идеални са. — От вълнение краката му се разтрепериха още повече. — Благодаря ти.

— Имаш нужда от повече енергия. Очаква ни още една дълга нощ.

— Благодаря ти. Наистина.

— Хайде, качвай се — подкани го тя нетърпеливо.

Той свали бейзболната си шапка и й я подаде.

— По-добре си сложи това. Репортерите търсят червенокоса жена.

Тори кимна и взе шапката.

Докато тя караше, Пейдж отхапа от хамбургера и си спомни смутено, че точно това бяха яли заедно с Костиган предишната вечер.

— Как си? — попита той.

— Когато отново видя светлините, всичко ще бъде наред. Те ще ме накарат да забравя случилото се снощи.

— Номерът е да отклониш мислите си, като обръщаш внимание на дребните неща. Обаче аз нямах предвид случилото се снощи. Как се чувстваш?

Жена му се поколеба.

— Никога не съм осъзнавала, че ми има нещо, преди лекарката да ми се обади, за да ми съобщи резултатите от мамографията. Сега съм толкова вглъбена в себе си, че мога да се закълна, че усещам как това нещо расте в мен.

— Във вторник вече няма да го има.

— Иска ми се да мога просто да бръкна и да го изтръгна със собствените си пръсти.

— Обичам те.

Тори го погледна.

— И снощи ми го каза.

Отпред три телевизионни хеликоптера се открояваха на фона на мрачното облачно небе. От двете страни на пътя бяха паркирани множество автомобили. Възползвайки се от собствения си съвет, Дан се успокояваше, обръщайки внимание на дребните неща, и погледна надясно към руините на въздушната база от Втората светна война.

Видя някой да отключва портата. Мъжът носеше кубинки, широки панталони, тениска и връхна риза, която прикриваше колана му. Беше около четиридесетгодишен, плешив и мускулест, с прави рамене и властно изражение. Когато махна на два тъмни джипа да влязат в двора, жестът подсказа, че е човек, свикнал да дава заповеди.

Сега на портата имаше втора табела.

— Тори, искам да проверя нещо. Моля те, спри за секунда.

Тя го погледна с неохота, но натисна спирачките, когато наближиха портата. Пейдж свали прозореца си и се наведе навън, за да вижда по-добре в светлината на гаснещия залез.

Старата табела предупреждаваше:

СОБСТВЕНОСТ НА АМЕРИКАНСКАТА АРМИЯ

ОПАСНОСТ!

ОПАСНИ ХИМИКАЛИ!

НЕЕКСПЛОДИРАЛИ СНАРЯДИ!

Новата гласеше:

ОБЕКТЪТ СКОРО ЩЕ БЪДЕ БАЗА НА АГЕНЦИЯТА ЗА ОПАЗВАНЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА

Властният мъж мина през портата, заключи я и забеляза Дан.

— Паркирането е забранено пред този имот. — Той посочи табелите. — Зона с ограничен достъп.

Пейдж вдигна ръка в знак, че е разбрал.

От другия джип слезе мъж, който държеше на каишка немска овчарка. Властният продължаваше да стои там, като не откъсна очи от колата, докато Тори не потегли.

— За какво беше това? — попита тя.

— Не съм сигурен. — Дан погледна назад и видя как двата джипа тръгнаха към порутени, обрасли с бурени и ръждясали летищни хангари.

Най-накрая вече не ги виждаше, така че насочи вниманието си напред към тълпата. Когато жена му я наближи, той забеляза, че от общината бяха поставили още половин дузина преносими химически тоалетни. Но и те нямаше да бъдат достатъчни. Навалицата изпълваше целия паркинг чак до оградата, като имаше зрители и на мястото, където бяха лежали труповете предишната нощ. Пътят също бе пълен с хора, което принуди Тори да кара в отсрещното платно. Медрано и други полицаи от Магистрална полиция се мъчеха да поддържат реда.

Тори паркира в края на редицата от автомобили. Аноракът на Костиган беше метнат на предната седалка и тя го грабна, слизайки от сатурна. Ала като се загледа в тълпата, скупчена на стотина метра напред по пътя, се спъна.

— Добре ли си? — попита Пейдж.

— Има твърде много хора. Не мисля, че ми се ходи по-нататък.

— Хубаво. Няма нужда да правим нещо, което не искаш.

— Вероятно ще мога да видя добре светлините и от тук — каза тя смутено. — Може би наблюдателната платформа е просто условно прието място.

— Защо да не останем и да разберем това? — предложи Дан.

— Да. — Жена му потрепери и облече анорака. — След снощи не ми се ходи близо до много хора.