Дейвид Морел
Призрачни светлини (42)

41.

Брент стоеше до задния прозорец на телевизионния бус и се взираше в дъждовната нощ, като трепереше от студ в мокрите си дрехи. Анита и Лутър Хамилтън се бяха свили до едната стена зад гърба му и пиеха хладко кафе от пластмасови чаши.

Режисьорът на новините наблюдаваше как един техник и един оператор прибират оборудването.

— Време е да се връщаме в мотела.

Проблесна светкавица и Лофт видя последните зяпачи, които бързаха отчаяно в дъжда към колите си. Някои накуцваха и се движеха така, сякаш изпитваха болка.

— Иска ми се да можехме да заснемем това.

— Няма да изпратя нито един оператор навън при тези светкавици — възрази режисьорът. — Казаха, че бурята ще продължи няколко часа. Тази нощ тук няма да се случи нищо друго. Време е да поспим малко.

— На кого му е притрябвал сън при такава голяма новина?

— А на кого му е притрябвал припаднал от изтощение репортер?

— Къде е Шарън? — попита подозрително Брент.

— В мотела. Почива си, за да има сили за сутрешната емисия, която ще излъчим оттук.

— Няма начин. Ще й асистирам.

— Само ако си починеш преди това. Знам, че искаш да покажеш на зрителите колко усилено работиш, но започваш да изглеждаш плашещо.

Бусът потегли и подът му се разлюля, затова Лофт седна до Анита и закопча колана на седалката си.

— Ранена ли си?

— Натъртена.

— Днес свърши добра работа.

— И снощи — подчерта тя. В тъмните й очи проблесна пламъче.

— И снощи — призна Брент. — Готова ли си утре сутринта да поработиш още?

— Колата ми все още се нуждае от ремонт. — Лицето й беше изпито от умора. Тя изгледа режисьора изпод козирката на бейзболната си шапка. — Ще получа ли допълнително заплащане?

— Можеш да се обзаложиш. Си Ен Ен ще покрие всичките ни разноски.

Шофьорът зави по шосето и бусът се раздруса.

— Само не знам дали има още хляб в тази история — продължи режисьорът. — След тазвечерната случка полицията каза, че ще затвори зоната за наблюдение. Утре вечер няма да позволят на никого да припари наоколо. А може би и дълго време след това.

— Може и да се опитат да я затворят, но след емисията ни тази вечер утре тук ще има много повече любопитни туристи — възрази Лофт. — Утре е събота. Хората ще решат да прекарат тук уикенда. И няма да им хареса да изминат сума ти път, без да зърнат дори за миг светлините. Ченгета, барикади, сърдита тълпа — ще стане страхотно предаване.

— Утре вечер — съгласи се режисьорът. — Но какво ще правим междувременно?

— Ще покажем събитието от различни ъгли. Трябва да намеря жената, която е убила стрелеца. Освен това някой ми каза, че наблизо има радиообсерватория. Обзалагам се, че мога да я вмъкна по някакъв начин в картината — извънземни или нещо подобно. Искам да науча повече и за военновъздушната база от Втората световна война. Може да снимаме мястото, на което онова хлапе е умряло при експлозията през 1980 година.

— Джони — промърмори Хамилтън.

— Моля?

— Името му беше Джони.

— Вярно.

Режисьорът каза:

— Брент, ако започнеш да душиш около онова летище е много вероятно и ти да загинеш при експлозия. — Изражението му стана замислено. — Обаче от това ще излезе страхотна история.