Дейвид Морел
Призрачни светлини (36)

35.

За втори път този ден Хамилтън описа какво се бе случило в онова далечно лято и сега разбра, че нервността, за която бе споменал, нямаше кой знае колко общо с притеснението, че ще забрави какво трябва да каже по телевизията. Тя се дължеше на онова, което бе започнал да си спомня.

Този следобед, когато бе разказал на репортера за лова, спомените му бяха замъглени от изминалите десетилетия, но сега в паметта му изплуваха подробности с такава яснота, че той се страхуваше да се върне в онова време.

„Боже, иска ми се никога да не се бях съгласявал за това интервю“ — помисли си Лутър. Беше се надявал, че рекламата ще му помогне за продажбата на колите, но внезапно това въобще не го интересуваше.

Фойерверките в Ростов по случай 4 юли 1980 година се бяха оказали обичайната шега. Пускаха ги на училищното футболно игрище: по-малко от десет минути изстрелваха ракети, някои от които дори не се възпламениха, а само пропукваха в праха. Настана голямо шоу, докато директорът ги заливаше с кофи вода. Шутът от по-горните класове Джеб Ръдърфорд се изгори с бенгалски огън.

Парченца обгоряла хартия падаха от небето и едно от тях влезе в окото на приятелката на Кал Бейли, така че той трябваше да я закара в болницата. Големият финал бе ракета, избухнала под формата на огромно американско знаме, което пламна ярко над тълпата. Дим и миризма на барут изпълниха въздуха. Единадесет години порено Хамилтън щеше да асоциира тази миризма с пушечния мирис от артилерийската стрелба през първата война в Персийския залив.

И след това шоуто свърши. Председателят на студентския съвет Рик Чембърс прошепна на Лутър, че фойерверките са продължили толкова, колкото да направиш едно чукане. Всички се насочиха към колите и камионетките си, но мнозина знаеха, че празненството едва започва и не само учениците излязоха с автомобилите си извън града, за да отидат до настлания с чакъл паркинг. Много родители също отидоха там, както и семейства от близките градове.

Капитанът на футболния отбор Джони Уитлок го бе измислил. На него винаги му хрумваха налудничави идеи, като например предложението балът в чест на празника Завръщане у дома^[1] да бъде с хавайски костюми. Защото как би могло да има завръщане у дома, след като никой никога не напуска Ростов. Може би балът трябвало да се казва „Иска ми се да напусна дома“. За предложението гласува само един човек — самият Джони.

Друг път той се бе промъкнал в училището посред нощ и бе успял да стигне до пилона със знамето, без да бъде забелязан от разсилния или от минаващата оттам патрулна полицейска кола. На следващата сутрин, когато учениците пристигнаха, завариха над училището да се вее ухиления лик на Мики Маус.

Директорът беше бесен. На набързо свикан съвет той заяви, че някой е нанесъл обида не само на училището, но и на американското знаме, и поиска настойчиво да разбере кой го е направил. Само Лутър и няколко други деца знаеха, че е бил Джони, и, естествено, никой от тях не каза и дума поне до този 4 юли, когато вече нямаше никакво значение.

— Хайде да направим нещо голямо — предложи Джони на Хамилтън и още половин дузина хлапета след последния час в края на учебната година.

Хапваха хамбургери в „Риб Палъс“ и Лутър отвърна:

— Да, като какво например? Знаеш, че тук наоколо няма нищо за правене.

Джони дъвка известно време замислено и внезапно се ухили:

— Единственото, което имаме, са светлините, нали?

— И старата фермерска къща, където снимаха филма с Джеймс Дийкън — подсказа Кал Бейли.

— На кого му пука за тази стара грозотия? Проклетата къща се разпада. Не, светлините са единственият екшън, с който разполагаме. Колко пъти всеки от вас се е опитвал да разбере какво представляват те?

Всички свиха рамене. Беше се превърнало в нещо като ритуал на порастването на дванадесетия ти рожден ден да се измъкнеш от вкъщи, след като родителите ти заспят. После отиваш с велосипеда до паркинга извън града, където децата чакат да видят дали ще имаш куража да прескочиш оградата и да побродиш из полето, за да се опиташ да откриеш произхода на светлините. Беше по-трудно, отколкото изглеждаше, защото полята се простираха чак до Мексико и лесно можеше да се загубиш там в тъмнината.

Наистина, малко деца виждаха светлините, така че повечето дори не знаеха какво търсят. Затова останалите хлапета се мъчеха да изкарат нещата по-страшни, като ги наричаха „Призрачните светлини“.

Преди момчето рожденик да пристигне, другите деца се скриваха в полето. Когато то прескочеше оградата и тръгнеше в мрака, те вдигаха запалени фенери, но щом момчето поемеше в тяхната посока, скриваха светлината. Това го караше да се оглежда объркано наоколо. После то виждаше други светлини — още фенери — и поемаше към тях. Те пак изчезваха. Шегата свършваше, когато хлапетата с фенерите не можеха повече да се удържат да не се разсмеят.

Обаче понякога децата, които се криеха, виждаха други светлини. И бе очевидно, че те не може да са от фенери, защото някои от тях се рееха високо над земята. Те се носеха насам-натам, сливаха се и променяха цвета си, постоянно се уголемяваха и приближаваха. Това бе другият повод за край на шегата — изведнъж вече не беше смешно и децата с фенерите решаваха, че е време да се прибират вкъщи.

Този ритуал бе прекратен след 4 юли 1980 година. След тоя ден никой не искаше да излиза в полето и когато началник Костиган пристигна в града, за да заеме поста след баща си, който бе застрелян, полята станаха забранени за посещение. Защото началникът постоянно обикаляше с колата си там по мръкнало, опитвайки се да открие какво представляват светлините.

— Ние, естествено, се шегувахме с тях — каза Джони през онзи юни, като отдели хамбургера от устата си, — но истината е, че никой не знае какво са те.

— Те са нищо — заяви Джаспър Конклин. — Кълна се, че съм бил в полята стотици пъти. Нито веднъж не съм ги зървал. Хората, които твърдят, че ги виждат, се превземат.

— Е, аз пък съм ги виждал — опонира му Джони.

— И аз — добави Лутър. — Майка ми и баща ми също.

— Хайде да направим нещо различно, което градът дълго ще помни — предложи Джони. — Да открием откъде идват. Да си организираме лов на Призрачните светлини.

Това беше идея точно в неговия стил, но името звучеше вълнуващо и той предложи да я реализират след тъпите фойерверки в чест на 4 юли и да си направят истинско тържество.

— Защо не? — подкрепи го Джаспър. — Нямаме нищо по-добро за вършене.

Те го споменаха из града, родителите чуха за това и някои от тях — особено редакторът на седмичния вестник — си помислиха, че може да е интересно. И така във вестника бе отпечатана статия, а после проведоха събрание в училищния гимнастически салон. Много хора не искаха да имат нищо общо с лова — те бяха доволни от положението такова, каквото бе, и чувстваха, че някои неща не трябва да бъдат обяснявани. Обаче повечето бяха уморени от неведението си, а пък някои си имаха собствени причини да искат ловът да се състои.

— Дявол да го вземе, преди да почине, дядо ми каза, че е видял светлините, като се е върнал от Първата световна война — каза Джош Маккини. Той притежаваше единствения киносалон в Ростов. — По онова време в града се страхували, че те са от немски шпиони, промъкнали се през мексиканската граница. Армията излязла в полето и не могла да разбере какво става, така че за по-сигурно построили онзи тренировъчен полигон. После го използвали отново през Втората световна война, когато светлините пак изнервили военните. През всичките тези години хората наоколо се опитват да открият какво представляват те и досега никой не е успял. Аз лично смятам, че и този път няма да разбулите тайната. Но изцяло съм за това да се опита, защото когато се провалите, това ще направи светлините още по-загадъчни и ще привлече повече туристи.

— И повече зрители в твоето кино, нали Джош? — пошегува се някой от тълпата.

— Е, няма да се откажа от възможността да продам малко повече пуканки. — Гримасата, която направи Маккини, предизвика смях и изведнъж всички заговориха едновременно, но кметът не си направи труда да призове към тишина, защото бе ясно, че ще има лов на Призрачните светлини. Онези, които го подкрепяха, щяха сами да уточнят подробностите.

И така, на въпросния 4 юли на настлания с чакъл паркинг извън града се събраха стотици хора. „Блясъкът от запалените фарове на всички коли беше своеобразно шоу“ — помисли си Хамилтън. Допълваше се от оглушителното бръмчене на двигателите на многобройните автомобили, повечето от които бяха камионетки. Наистина, картината беше направо грандиозна.

Джони пристигна с мотоциклета си. Лутър имаше джип — военен модел от 1960 година, който бе купил от морга за коли в покрайнините на Ел Пасо. Механик по природа, той го бе ремонтирал и го бе боядисал в жълто. Няколко каубои дойдоха на коне.

Всички говореха толкова много, че Уейлън Крейг, който притежаваше железарски магазин, трябваше да използва рупор, за да привлече вниманието на хората.

— Изключете двигателите! — Усиленият му глас се опитваше да надвика шума от автомобилите.

Първо се подчиниха няколко души, после ги последваха и другите. Не след дълго Хамилтън вече чуваше всичко, което казваше Уейлън.

— Загасете и фаровете! Не смятам, че трябва да слагам слънчеви очила по това време.

Няколко души се изкискаха и скоро останаха да светят само толкова фарове, колкото бе необходимо, за да не се спъват хората в тъмнината. Лутър погледна към безоблачното небе и видя бляскавите звезди на Млечния път.

— Донесъл съм осем комплекта портативни радиостанции от моя магазин — съобщи Крейг. — Щом се организирате по групи, ще ви ги раздам. Естествено, искам да ми ги върнете, когато приключим, освен ако някои от вас не пожелаят да си купят по един комплект.

Това предизвика още смях.

— Предполага се, че имате собствени електрически фенерчета — продължи Уейлън и думите му отекнаха над тъмното поле. — Но в случай че сте ги забравили, донесъл съм няколко от магазина.

— И искаш да ти ги върнем, освен ако не решим да си ги купим — извика някой от тълпата.

— Тази седмица те са на промоция.

Разнесоха се още повече смехове.

Не че Крейг беше толкова забавен. Много от дошлите си бяха донесли бира и повечето мъже си посръбваха от кутийките. Неколцина отиваха многократно до колите си, за да пийнат от шишета, увити в хартия. Хамилтън забеляза, че някои от тийнейджърите също имаха кутийки с бира, като ги държаха близо до тялото си, за да не бият на очи. Вятърът разнасяше миризмата на алкохол сред тълпата.

В резултат на това измина повече от час, докато се организират. Някой донесе от автомобила си ножица за метал, и направи широк отвор в оградата от бодлива тел.

— Очаква се това да бъде поправено, след като приключим — заяви Уейлън.

— Донесъл ли си някакви инструменти, които да ни продадеш, за да го свършим? — извика някой.

По протежение на оградата на четири стратегически места, отдалечени на седемдесет и пет метра едно от друго бяха поставени по двама наблюдатели. Всяка двойка разполагаше с бинокъл, компас и портативна радиостанция. Хората минаха през дупката в оградата и се наредиха в редица, дълга около тридесет метра.

Кметът Акерман пое рупора.

— Щом тръгнем, просто вървете право напред. Използвайте радиостанциите, за да ни съобщите, ако видите светлините. Щом определим координатите на картата, ще изпратим камионетки в тази посока. Те ще стигнат там толкова бързо, че каквото и да причинява светлините, няма да има възможност да се измъкне.

— Мотоциклетът ми ще стигне по-бързо — обади се Джони.

Лутър едва не добави:

— И моят джип.

— Конят ми може да отиде на места, където никой друг не успява да припари — заяви един каубой.

— Помощта на всички е добре дошла — увери ги кметът през рупора. — Онези от вас, които са в редицата, да не използват фенерчетата си, освен при крайна нужда. Ще ви пречат да виждате в тъмнината. Освен това… — По тона му си пролича, че се кани да се пошегува. — Не искаме да изплашим причинителите на светлините. Ха, Ние може да им изглеждаме толкова тайнствени, колкото и те на нас.

Обаче забележката му не предизвика смях и Хамилтън реши, че някои хора от тълпата вярват, че кметът е прав.

Най-сетне, половин час преди полунощ, всички потеглиха. Е, не всички. Някои се почувстваха уморени, премръзнали и се прибраха по домовете си. Други бяха пили прекалено много и изпозаспаха в колите си. Късметлии. Но повечето внимателно се разпръснаха и тръгнаха в мрака през полето.

— Честит Четвърти юли! — извика някой.

Лутър остана отзад с Джони, готов да поеме с джипа си из полето, ако някой забележи нещо. За кратко гърбовете на хората от редицата бяха осветени от останалите автомобилни фарове. Обаче независимо от безоблачното небе полето тънеше в непрогледна тъмнина и те изчезнаха в нея като след магически фокус.

Полъх на вятъра разхлади лицето на Хамилтън, докато той се мъчеше да долови някакво движение на хоризонта.

— Виждам една! — извика един наблюдател.

— Къде? — поиска да узнае партньорът му.

— Не. Сбъркал съм. Съжалявам, хора. Било е просто електрическо фенерче, което някой включи и изключи.

Още една светлина проблесна и изчезна. Лутър можеше да се закълне, че и тя беше от фенерче. После проблеснаха още няколко. Изкушението да се види какво има в далечината очевидно бе заразително. Появяващите се и изчезващи лъчи на електрическите фенерчета приличаха на гигантски светулки, които подскачаха и се движеха на зигзаг.

Друг наблюдател изкрещя по радиостанцията си на хората в полето:

— Изключете тези фенерчета! Пречите ни да видим какво има отвъд вас.

Последваха го и други настоятелни гласове.

Постепенно фенерчетата бяха изключени и най-накрая Хамилтън виждаше единствено мрак. Само небето бе друго нещо. Когато погледна нагоре, той видя трепкащите светлини на самолет, носещ се с пълна скорост нанякъде. Още една движеща се светлина — тази не трепкаше — вероятно идваше от спътник.

— По дяволите! — извика Джони, като го прегърна през раменете. — Ако знаех, че ще е толкова скучно, никога нямаше да предложа да дойдем тук. Целият съм премръзнал. Това е по-лошо от тъпите фойерверки.

Лутър се канеше да се съгласи, когато погледна към полето и застана нащрек, тъй като един участък от мрака сякаш стана малко по-светъл.

„Вероятно пак е някое включено фенерче“ — реши той. Обаче това изглеждаше далече отвъд мястото, където би трябвало да бъдат търсачите, и се отличаваше от околната тъмнина.

— Джони — зашепна той. — Ти…

— Виждам нещо! — съобщи един наблюдател.

— И аз — възкликна още някой.

Същото важеше и за Хамилтън. В далечината наистина видя кълбо от жълта светлина. После към него се присъедини зелено кълбо. Те се полюшваха, сякаш плуваха във вода, след това се сляха в едно голямо кълбо, което стана червено. След няколко секунди се разделиха и сега бяха три: синьо, оранжево и друг нюанс на зеленото.

Лутър си даде сметка, че е вдигнал ръка до дясното си ухо. Едва доловим остър звук дразнеше тъпанчето му. Той му напомняше за вибрирането, което бе чул, когато бе гледал как един човек акордираше старото пиано, което постоянно стоеше в ъгъла на гимнастическия салон.

Мъжът бе извадил лъскав метален предмет от кутията си с инструменти. Той имаше дръжка и две успоредни пластини. Човекът го чукна отстрани на пианото и пластините завибрираха, бръмчейки, като позволиха на акордьора да настрои една корда, докато камертонът и съответният клавиш не издадоха еднакъв звук.

Сега Хамилтън чу нещо подобно — като тон от необичайно звучащо пиано, — като се изключи фактът, че едва доловимото вибриране беше неприятно, карайки го да си представя нагорещена игла, която пробива тъпанчетата му.

— Виждам още една! — изкрещя наблюдател.

— На двеста градуса — извика партньорът му като погледна компаса си.

— На сто и осемдесет — добави някой по-нататък по протежение на оградата.

И другите наблюдатели докладваха:

— Сто и седемдесет!

— Сто шейсет и пет!

Кметът и двама членове на градския съвет бързо се наведоха над картата, разпъната върху капака на един пикап. Единият я притисна, другият я освети с фенерче, а градоначалникът зачерта линии по нея.

— Те се пресичат на сто седемдесет и петия градус — извика той. И измери с линия разстоянието върху картата, сравнявайки дължината с мащабната скала в долния й край. — Изглежда, че са на тринадесетина километра от тук — съобщи по портативната радиостанция.

Стоящият наблизо Лутър чу пращящия отговор, който дойде от нея.

— Тринадесет километра? В тъмнината? Това ще отнеме цяла нощ.

— Просто продължете да вървите в редица. Насочете се към светлините и се уверете, че нищо не обикаля край вас. Сега ще изпратим камионетките. Те ще стигнат там за нула време.

До Хамилтън достигна внезапното бръмчене на двигател и той си даде сметка, че Джони пали мотоциклета си. Две камионетки тръгнаха, но Джони мина пръв през отвора в оградата. Беше намалил светлината на фара си и когато камионетките бързо го последваха, те бяха запалили само габаритите си. Дори и така Лутър видя праха, който вдигнаха, а червената светлина на стоповете им разкри двама конници, яздещи малко зад тях.

От шума на отдалечаващите се автомобили той се досети, че никой не кара бързо, но в тъмнината, при минималното осветление, скоростта беше относително понятие. Четиридесет километра в час щеше да бъде достатъчно.

Изведнъж осъзна, че бе останал назад.

Джипът му бе открит. Той прескочи над вратата, намести се върху шофьорската седалка и завъртя ключа за запалване. Когато моторът изръмжа и габаритите му осветиха оградата, Хамилтън се насочи към отвора в нея. Джипът му имаше здраво окачване, но от някаква яма по неравното поле главата му се отметна назад.

„Надявам се, другите деца са видели как направих този скок!“. Сети се за един стар филм, който обичаше да гледа винаги когато го даваха по телевизията, — „Булит“. В него имаше най-великото преследване с коли и Стив Маккуин бе най-готиният шофьор на всички времена, но дори и той едва ли щеше да направи по-добре този скок.

Джипът друсна яко, когато предните колела минаха през някакви камъни. Див заек пресече пътя му. Нощният ветрец рошеше дългата му коса. Той извади светещ компас от джоба на ризата си, погледна в него за миг и се насочи към сто седемдесет и петия градус.

От двете му страни се издигаха стени от мрак. Дори и при тази ограничена скорост Лутър имаше чувството, че профучава в пространството. Слабите светлини на джипа му позволяваха да вижда само на стотина крачки напред. Комбинирано с друсането, причинено от дупките и камъните, това му пречеше да има ясен поглед към зоната, към която се бе насочил. Призрачните светлини трудно се виждаха, даже и да стоеше абсолютно неподвижен на настлания с чакъл паркинг, но сега си даде сметка, че не може да се надява да ги забележи, освен ако не стигне много близо.

Внезапно съзря движение отпред. „Хората от редицата“ — рече си той. Силуетите се материализираха. Те се бяха пръснали настрана, сякаш бързаха да се отдръпнат от пътя на мотоциклета на Джони, камионетките и ездачите. Двама души се превиваха от болка на земята, докато някой крещеше по радиостанцията. После Хамилтън видя кон да се мята върху пръстта, а единият му крак бе извит под неестествен ъгъл. До него лежеше каубой. Той не помръдваше.

През следващата секунда вече имаше само камъни, туфи трева и загадъчна тъмнина отвъд светлината на габаритите.

„Ако не внимавам, ще се блъсна в някого“ — помисли си той.

От предпазливост включи предните фарове и ахна при вида на черните, прилични на въглени скали, които изведнъж изникнаха пред него. Те се простираха по цялото протежение надясно. Ако караше по-бързо, щеше да удари джипа, когато рязко зави наляво и заора в пръстта, вдигайки облак прах, който закри видимостта му.

Проклетата Лоша земя. Когато се отклони от скалите кашляйки от праха, забеляза блясък пред себе си.

„Сигурно съм по-близо до светлините, отколкото съм си мислил“.

Те се усилиха, докато не го заболяха очите, ставайки по-големи и по-ярки. Отначало си помисли, че това се дължи на приближаването му към тях, но когато станаха още по-силни, си даде сметка, че и те се движат.

„Светлините идват към мен!“

Лутър не знаеше защо това го уплаши. Целта на лова беше да се приближат и да се намери обяснение какъв е източникът им, но когато те станаха по-силни, стомахът му се сви.

Две от светлините обаче не бяха цветни. Носейки се близо до земята, те бързо се приближаваха. Внезапно му се догади, като откри, че са фарове на камионетка.

„Ще ме блъсне!“

Той зави наляво и почувства как автомобилът профуча край него толкова близо, че от образувалото се течение в очите му влезе пясък. Натисна здраво спирачките и джипът поднесе по камъните и тревата. От друсането зъбите му изтракаха. Уплашен, Хамилтън разтърка очи, опитвайки се да избистри погледа си. Прахът изпълни дробовете му, като отново го накара да кашля.

После зрението му се проясни достатъчно, за да види как един паникьосан кон се носи в галоп срещу него. Нямаше ездач. Обхванат от ужас, Лутър вдигна ръце пред лицето си, убеден, че запененият жребец ще се блъсне в джипа. Представи си агонията от тежестта му, която ще се стовари върху него, смачквайки го. Ала в този момент тътнещите копита го подминаха.

Момчето се обърна, за да погледне след него. Далече назад се носеха приглушени викове, придружени с подскачащи светлини, които внезапно му се сториха навсякъде. Хората в редицата бяха чули камионетката и коня, движещи се с пълна скорост към тях, и тичаха във всички посоки, за да избегнат сблъсъка.

Разнесе се женски писък. Изцвили кон. Или може би този ужасен животински крясък бе излязъл от устата на човешко същество?

Лутър се вцепени от този хаос. После бръмченето на друг двигател го накара отново да погледне напред. Видя разноцветни сфери да преследват фаровете на камионетка, която смени посоката, за да избегне джипа му, завивайки рязко надясно. До камионетката се движеше светлината на самотен фар — мотоциклетът на Джони. Продължавайки да завива надясно, автомобилът премина с бясна скорост оградата от бодлива тел, събаряйки табела, която излетя във въздуха. Тя едва не се удари в мотоциклета.

Хамилтън знаеше точно какво пишеше на табелата. Беше виждал подобни на оградата, която обграждаше близката зона.

СОБСТВЕНОСТ НА АМЕРИКАНСКАТА АРМИЯ

ОПАСНОСТ!

ОПА СНИ ХИМИКАЛИ!

НЕЕКСПЛОДИРАЛИ АРТИЛЕРИЙСКИ СНАРЯДИ!

Стоповете бързо изчезнаха, преследвани от цветните светлини, които също избледняха, докато накрая единственото, което момчето виждаше, бе мракът, надвиснал над полето.

Далечно боботене прозвуча като гръмотевица. На хоризонта лумнаха няколко светкавици или фойерверки от намиращ се на голямо разстояние град. Обаче Лутър не се съмняваше какво наистина е предизвикало тътена и светкавиците. Независимо от разстоянието, стори му се, че чува Джони да пищи.