Дейвид Морел
Призрачни светлини (20)

19.

Пейдж си припомни събитията от онзи следобед, докато се взираше в тъмнината отвъд оградата, а тълпата от непознати хора пред него се удивляваше на неща, които оставаха невидими за него. Част от присъстващите се оплакваха, че не проумяват на какво се дължи вълнението на останалите, и Дан разбираше объркването им. Може би беше свидетел на масова халюцинация, на някаква групова заблуда, при която хората се убеждаваха взаимно, че виждат нещо, което не съществува?

Но Тори не е била с тези хора, когато го е видяла за пръв път. А освен това се бе върнала тук съвсем сама, след като си го е припомняла и сънувала години наред. Ако беше някаква заблуда, тя само беше повярвала в нея.

„А може би аз съм този, който се заблуждава — рече си той. — По дяволите, минали са много години, а жена ми не е пожелала да сподели с мен нещо, което е било толкова важно за нея, че се е върнала в тази пустош“.

Трябваше да запази самообладание.

„Спомни си сепиите. Спомни си какво ти каза баща ти. Понякога виждаме само това, което очакваме да видим. Понякога трябва да се научим да гледаме по друг начин“.

„За бога, трябва да се науча да гледам по друг начин“.

Реалността, която Пейдж смяташе, че познава, се беше преобърнала с главата надолу. Бракът, който си бе мислел, че има, животът, на който се бе радвал, — нищо не беше такова, каквото му бе изглеждало.

„Защо? — изкрещя Дан наум. — Как е възможно да не предвидя случилото се!“

Той стана от пейката и пристъпи към края на платформата. Не обърна внимание на облегналия се на стълба Костиган, а се загледа над главите на развълнуваните хора. Съсредоточи се върху тъмнината.

Забеляза отново далечните светлини на фарове, които се приближаваха по пътя от Мексико. Но хората не бяха развълнувани заради тях. Те сочеха в съвсем друга посока.

Огледа блесналите звезди. Те бяха по-ярки и различни от звездите, които бе свикнал да вижда в ясното нощно небе над Санта Фе. Може би правителството бе построило близката радиообсерватория заради тях. Ала тълпата не сочеше към звездите — вниманието й бе съсредоточено върху хоризонта.

„Какво си мислят, че виждат?“

„Спомни си за сепиите“.

Той се концентрира върху мрака над пасището.

И видя някакво слабо, почти недоловимо движение…

Само дето Дан беше сигурен, че го е видял. Беше успял някак да фокусира погледа си, да се вглъби… И не беше само движение, беше промяна в тъмнината.

Внезапно пред очите му се появиха малки светлинки. Някои от „звездите“, които бе видял преди малко, не се намираха в небето, а се рееха над пасището. Отначало си помисли, че пред очите му танцуват дузина светулки, но светлинките бяха по-ярки и веднъж забелязани, започнаха да увеличават размера си.

Може би се намираха на няколко километра от него, но въпреки това му се струваха толкова близки, че той протегна ръка, за да ги докосне. Тогава осъзна, че хората в тълпата не ги сочат, а също като него се опитват да ги пипнат.

Докато се взираше в тях, далечните светлини започнаха да придобиват цвят — червено, зелено, синьо, жълто… Изреждаха се всички цветове, които бе видял по къщите и магазините в града. Започнаха да се сливат по двойки, да стават по-големи и по-ярки. Издигаха се и се спускаха. Движеха се напред и назад на хоризонта, сякаш носени от слабо течение. Люлееха се и се въртяха хипнотично.

„Какво виждам?“

Смутен, Пейдж се обърна към Костиган, за да потърси потвърждение на това, което се разиграваше пред очите му, ала полицейският началник отново разпери ръце.

Дан се извърна пак напред, съсредоточавайки се върху това, което виждаше или си мислеше, че вижда. Някои от светлините на хоризонта се разделиха, а други продължиха да се сливат. Те блещукаха нежно и успокоително и сякаш го зовяха.

„Никога не съм виждал нещо подобно. Какво представляват? — Внезапно в него се надигна съмнение. — Защо не ги забелязвах допреди минута? Сигурно е някаква оптическа илюзия“.

„А може би желая толкова отчаяно да видя нещо в тъмнината, че от напрежение пред очите ми са затанцували цветни петна. Или съм се съсредоточавал, докато не съм си ги въобразил. Откъде да знам дали Тори вижда, или си мисли, че вижда, същото?“

„И какво ли съзират останалите?“

Освен светлините имаше нещо друго; нещо, което не можеше да определи напълно. Беше на ръба на възприятията му, подобно на едва доловим звук.

Когато Дан слезе от платформата, за да попита какво е това една тийнейджърка, сочеща възхитено пасището отвъд оградата, в тълпата настана раздвижване. Един глас се извиси над глъчката.

— Не виждате ли колко са зли?

Пейдж се спря и се опита да установи откъде идва гласът. Беше дълбок, силен и гневен мъжки глас…

— Не разбирате ли какво правят с вас?

Внезапно движение вдясно привлече вниманието му.

Той видя висок едър мъж, който разблъскваше яростно хората.

— Стига си ме блъскал! — оплака се някой.

— Пусни ме! — извика възмутено друг.

Гласът стана още по-гневен.

— Не разбирате ли, че всички ще се озовете в ада?

— Пушка! — изкрещя уплашено някаква жена. — Мили боже, той има пушка!

През тълпата премина вълна на уплаха и Пейдж моментално се наведе. После посегна към пистолета, който почти винаги носеше. Ала осъзна ужасено, че Костиган го убеди да го остави в куфара си във взетата под наем кола, която беше паркирана пред сградата на градския съвет.

Дланите му се изпотиха.

Сърцето му се разтуптя. Той се приведе още повече и огледа трескаво паникьосаната тълпа. Изтръпна, щом чу силен, пронизителен пукот, и после видя проблясъка от изстрела сред бягащите мъже и жени. Разбра, че онзи е въоръжен с автомат.

Мъжът стреля отново, като се целеше отвъд оградата. Дан осъзна, че непознатият е взел на мушка онова, което се намираше на хоризонта и което той си бе помислил, че вижда.

— Вървете обратно в ада, откъдето сте дошли! — изкрещя мъжът към пасището и продължи да стреля.

Дан зърна силуета на автомата и разпозна извития пълнител, който стърчеше от задната му част. Профилът беше на АК-47.

Той трескаво погледна към Костиган и видя, че полицаят е извадил пистолета си и се е привел напрегнато като самия него.

Тичащите хора скриха мъжа с автомата и Пейдж го изгуби за няколко мига от поглед.

Още един проблясък проряза тъмнината.

— Всички вие сте прокълнати! — Стрелецът вече не крещеше към светлините, които бяха омагьосали хората. Вместо това се бе обърнал към тълпата. Дан с ужас осъзна какво ще се случи.

„Не!“

Непознатият откри огън по хората. Те се разпищяха и започнаха да се блъскат едни в други, опитвайки се отчаяно да избягат.

Някакъв мъж се спъна.

Една жена нададе вой.

После Пейдж осъзна, че мъжът не беше се спънал. Беше паднал, покосен от куршум.

Въоръженият продължи да стреля.

Дан рядко се бе чувствал толкова безпомощен. Дори пистолетът му да беше в него, мракът и суматохата щяха да му попречат да улучи побеснелия стрелец.

Отново проехтя изстрел. Някаква жена се строполи.

При следващия откос един тийнейджър се свлече на земята. Ужасените викове на тълпата станаха толкова силни, че Пейдж почти не чуваше гърмежите. Той видя, че цевта се завърта в неговата посока.

„Тори!“ — помисли си отчаяно. После се обърна и хукна към платформата. Костиган не се виждаше никакъв, но той нямаше време да търси полицая.

„Тори!“

Тя беше станала от пейката, но беше толкова замаяна, че дори не й идваше наум да реагира. Пейдж я бе научил да борави с огнестрелни оръжия и я бе помолил да носи пистолет в дамската си чанта. Тревожеше се, защото Тори водеше клиентите си на отдалечени места и оставаше насаме с тях. Тя обаче никога не носеше оръжието, което й беше дал.

Дан я прегърна с една ръка и я поведе към отворения край на платформата. Един куршум се заби в дъсчената стена зад гърба му. Тори изпищя уплашено и той притисна главата й, за да я накара да се наведе, докато завиваха зад ъгъла. Озоваха се от онази страна на наблюдателната платформа, от която не се виждаше полицейската кола на Костиган. Ала Пейдж видя с облекчение, че и тук има паркирани автомобили, и дръпна жена си зад един тъмен пикап.

— Добре ли си? — попита я той, като се взираше в нея под светлината на звездите.

Тя примигваше объркано, сякаш беше изпаднала в шок.

Зад платформата се чу нов изстрел.

— Тори, отговори ми. Ранена ли си?

Резкият му тон я накара да трепне и да се окопити.

— Аз… Не. Добре съм. Не съм простреляна.

— Слава богу. Остани тук. Скрий се зад двигателя. Не заставай до вратите на пикапа, защото куршумите могат да минат през тях. Ако ти се стори, че стрелецът идва насам, легни на земята и се престори на мъртва.

Скрита в сенките, тя го гледаше мълчаливо.

— Тори, кажи ми, че разбираш.

Иззад платформата се разнесоха няколко изстрела, последвани от писък.

Тори примигна безпомощно.

— Да стоя зад двигателя — повтори послушно тя и преглътна. — Ако тръгне насам, да легна на земята и да се престоря на мъртва.

Проехтя още един изстрел.

— Не мога да остана при теб — задъхано каза Дан. — Трябва да заловя тоя превъртял убиец.

— Защо го прави?

— Нямам представа, хората правят много неща.

Следващият изстрел, който чу, звучеше приглушено.

Беше от пистолет. „Това трябва да е Костиган, който отвръща на огъня“ — рече си той.

Пейдж стисна Тори за рамото и излезе тичешком от скривалището си зад пикапа. В същия момент се разнесе още един изстрел от пистолет, последван от гърмежа на автомат.

Някой изпъшка. Гласът беше дрезгав и Дан не се усъмни нито за миг, че е на началника на полицията.