Дейвид Морел
Призрачни светлини (53)

52.

— Трябват ми още размирици или нова стрелба, за да възобновя интереса към новината — каза Брент, докато Анита шофираше.

— А защо не нашествие на бубонна чума? — предложи саркастично тя.

— Виж, знам, че всички ме мислят за задник. — Лофт Се загледа в пустия район, през който минаваха. Навсякъде се виждаха говеда, пасящи оскъдната трева. — Но трябва да признаеш, че заради мен имаме сензационен нощен рейтинг. Всичко е въпрос на интонация. Събитията около тези странни светлини трябва да звучат важно, сякаш това е истинска новина. Ако от Си Ен Ен продължат да ни плащат, всичко трябва да звучи достоверно, дори и да са най-смахнатите глупости, които някога съм чувал.

— Тогава защо сме тръгнали към обсерваторията? Снощи спомена нещо за извънземни. Искрено се надявам да си се шегувал.

— Да, това беше шега. Виж какво, просто разузнавам обстановката, ясно? Ще знам какво ми е нужно, ако го видя. Освен това не разбирам защо се оплакваш. Имаш ли нещо по-добро за вършене?

— По-добро от печеленето на колкото се може повече допълнителни пари? Не. И не знам какво те навежда на мисълта, че се оплаквам.

Анита спря микробуса край пътя. Брент се опита да разчете надписа на табелата през завихрилия се прах.

ПРАВИТЕЛСТВЕНА ОБСЕРВАТОРИЯ НА САЩ

ЗАБРАНЕНА ЗОНА

НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ НАКАЗАНИ

— Звучи приятелски — отбеляза той. — Я щракни някой и друг кадър как стоя до нея.

Репортерът излезе под ярката слънчева светлина, мина през прашния облак и застана до табелата. Искаше Да изглежда непоколебим и корав, затова дори не се опита да си изтупа костюма. С разхлабена вратовръзка и разкопчана яка, той поднесе ръчния микрофон към устата.

Микрофонът имаше предавател, който щеше да изпрати звука директно във видеокамерата на Анита, но за пръв път, откакто беше дошъл в Ростов, Лофт си даде сметка, че няма какво да каже.

Колежката му държеше тежката камера на рамо, насочила обектива към него. Върху нея беше прикрепен специален „ловджийски“ микрофон. Той стърчеше напред като цев и можеше да предава околните звуци, макар и не толкова ясно като онзи, който държеше Брент.

След продължителен момент на мълчание Анита надникна иззад камерата.

— Котка ли ти изяде езика? — попита го тя.

— Сарказмът ти не ми харесва.

— Феновете ти чакат.

— Да вървят по дяволите тогава. Хайде да отскочим с буса до обсерваторията да видим дали ще открием нещо интересно. Мога да се върна тук по-късно и да заснемем въведението най-накрая.

— Да отскочим с буса? Не мисля, че е възможно. — Младата жена посочи металната порта, която препречваше пътя, водещ към обсерваторията. Тя беше заключена.

— Май ще трябва да се върнем в града. — Тя остави камерата обратно в микробуса.

— Не още. — Лофт отиде при портата.

— Какво правиш?

— Някога била ли си във ферма?

— Веднъж ходих в зоологическа градина.

— Дядо ми притежаваше сто акра в Охайо. Всяко лято прекарвах там по две седмици. Спомням си, че един ден отидохме с трактора му до едно поле, но портата се оказа заключена, а той нямаше ключ в себе си. Никога не бях чувал някой да псува толкова дълго. — Репортерът се усмихна при спомена, докато оглеждаше пантите на портата, и кимна. — Ще ми помогнеш ли?

Тя остави камерата и се приближи до него.

— Дядо ти намери ли начин да влезе?

— Хвани вратата в този край и ми помогни да я вдигна.

Анита сви рамене и стисна здраво един от метални прътове. Започнаха да бутат нагоре. Пантите представляваха метални пръстени, нанизани на къси метални щифтове. Трябваха им съвсем малко усилия, за да ги извадят от щифтовете и да избутат вратата навътре. След няколко минути успяха да направят достатъчно голям отвор за буса.

— Предполагам, че правителството е наело някой местен да сложи портата. Забравили са да му кажат обаче, че тя ще охранява обсерватория, а не пасище.

— Май не си прочел онази част от табелата, на която пишеше, че нарушителите ще бъдат наказани — подхвърли Анита.

— Ще кажем, че сме намерили вратата откачена и сме се разтревожили да не се е случило нещо лошо. Решили сме, че е наш дълг да направим разследване. — Той направи пауза и я погледна. — Аз, разбира се, не те карам да правиш нищо против волята ти. Искаш ли да спрем?

— В никакъв случай — отсече тя. — Да си чувал някога за чола?

— Какво е това?

— Вид кактус. Така ми викаха в гимназията.

— Защо?

— Ако някой се опиташе да се заяде с мен, скоро имаше чувството, че се е убол на трън и че раната му е набрала.

Брент я огледа. Метър и петдесет и пет. Не повече от четиридесет и осем килограма. Но определено не изглеждаше слаба. Единадесеткилограмовата камера, която й се налагаше да държи често на рамо, я беше направила жилава. А и в тъмните й очи имаше нещо опасно.

— Хей, повярвай ми, не се шегувам с теб. Ако не искаш да влизаш там, недей. Можеш да ме изчакаш тук.

Анита му отговори през рамо, докато вървеше към буса.

— Разбира се, че искам да вляза там. — Тя вдигна камерата, сякаш беше лека като перце, и я сложи в буса, а конската й опашка се залюля под бейзболната й шапка. После се качи и форсира двигателя.

Брент изчака микробусът да мине през образувалия се отвор, после притвори портата, така че да не личи, че пантите са откачени. След това се намести на предната седалка до Анита продължиха напред. Зад тях се вдигнаха облаци прах.

— Ако има пазач, ще познае по праха, че идваме, много преди да сме стигнали до сградата — отбеляза младата жена.

— Няма проблем, просто искам да заснемем обсерваторията. Може би ще видя нещо, което ще ми помогне да я свържа със светлините. Ала сега, насред тази пустош, не мога да си представя какво би могло да е то. Не ми е приятно да го призная, но тази история може и да се е изчерпала. — Той се замисли за момент. — Освен ако довечера не се развихри нова стрелба. Винаги можем да се надяваме на това.

Лофт се вгледа в лявата ръка на Анита, с която тя държеше волана.

— Не носиш халка, така че вероятно не си омъжена. Имаш ли си приятел?

— Страшно се надявам, че не ме сваляш.

Операторката посегна към един от многобройните джобове на панталоните си с цвят каки. На ръба на единия имаше метална щипчица. Тя я дръпна и Брент забеляза, че е свързана чрез верижка с дръжката на черен сгъваем нож. Анита разтвори с палец острието му.

— Спомни си какво ти казах за прякора ми. — И замахна демонстративно.

— Бог ми е свидетел, че просто се мъча да поддържам разговор. Опитвах се да проумея как… — Каква беше думата, която използва? — Чола… Звучи ми като прякор на рокерка…

— Точно така.

— Мъчех се да разбера как една чола е станала телевизионен оператор.

— Операторка. Имах едно гадже. Обичаше да прави каскади с мотора си, да се фука колко е добър. Накрая се преби. И фактът, че не носеше каска, хич не му помогна. Няколко дни преди това ме беше зарязал заради друго момиче. Тогава осъзнах, че рокерките нямат бъдеще. Щом видях реклама на местния колеж, отидох там попитах какви курсове предлагат и реших, че би било страхотно да се науча да боравя с телевизионна камера.

— А критиците се оплакват, че телевизията не влияела добре на хората. Толкова ли е страхотно, колкото си го представяше?

— Виж с какви чудесни хора работя.

Лофт се засмя.

— Поне засега — добави тя. — Докато все още не са те взели в Си Ен Ен. На това се надяваш, нали? Ако се случи и им трябва операторка, не забравяй да им кажеш някоя добра дума и за мен.

— Можеш да бъдеш сигурна.

— Никога не обещавай нещо, освен ако наистина не смяташ да го изпълниш.

— Говоря сериозно. Ако ме наемат, наистина ще им кажа хубави неща за теб. Вече можеш да прибереш ножа.

Анита се вгледа напред.

— Виж онези сателитни антени. — Тя посочи към огромните бели силуети, които заемаха все по-голяма част от хоризонта. — Напомнят ми за гигантските роботи от „Терминатор“.

— Сравнението не е лошо. Ще го използвам.

— Нямам нищо против, щом ще ходим заедно в Си Ен Ен. Как мислиш, в Атланта има ли хубава мексиканска храна? Чоризо^[1]? Пилешки енчилади^[2] с много халапеньо^[3]?

— Съмнявам се.

— В такъв случай може би ще отидеш сам в Атланта. Да, онези антени определено приличат на гигантски роботи.

Брент беше поразен от височината им. „Трябва да са колкото четири или пететажна сграда — помисли си той. — И заемат площ, голяма колкото два-три квартала. По дяволите, ако не друго, поне ще заснемем впечатляващи в кадри.“

Минута по-късно беше достатъчно близо до тях, за да ги преброи. Девет. После си даде сметка, че греши. Имаше и десета чиния, скрита зад другите. Беше наклонена настрани и изглеждаше така, сякаш е в ремонт.

Появи се телена ограда с бодлива тел на върха.

„Не е само една ограда — помисли си той. — А цели три. И двете вътрешни изглеждат така, сякаш са направени изцяло от режеща тел“.

— Определено не искат посетители — отбеляза Анита.

— Вероятно се страхуват, че говедата могат да дойдат наблизо и да се блъснат в антените.

Пътят водеше до триметрова телена порта, чиито брънки изглеждаха достатъчно внушителни, за да спрат и камион. На третата ограда имаше табели, които предупреждаваха:

ВНИМАНИЕ!

ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ

— Предполагам, че високото напрежение е за говедата, които успеят да се изкатерят по първите две огради — каза Анита.

— Да, мерките за сигурност на това място ми се струват малко пресилени — съгласи се Лофт. — Може би местните хлапета обичат да вандалстват върху чиниите. Да рисуват по тях или нещо подобно.

— В такъв случай оградата, по която тече ток с високо напрежение, има за цел да покаже на децата, че правителството не си пада по графити.

Един камион беше паркиран до бетонната постройка.

— Хайде да снимаме това място, докато все още имаме възможност — реши Брент.

— Почакай да обърна микробуса.

— За да сме готови за бягство ли?

— Не се присмивай на една чола — предупреди го тя.

Когато прахта се разнесе, те излязоха от микробуса и се загледаха с присвити очи в извисяващите се бели чинии.

— Ще стане страхотно. — Анита извади видеокамерата през страничната врата на буса и я зареди с нов комплект батерии. — Застани до портата. Ще снимам чиниите, после ще сваля камерата надолу, за да покажа табелите, предупреждаващи за високо напрежение, по вътрешните огради и накрая ще се фокусирам върху теб.

— Звучиш като режисьор, а не като оператор.

— Операторка. Измисли ли какво ще говориш този път?

— Антената, която е наклонена…

— Какво за нея?

— Изглежда насочена право към Ростов.

— Е, и?

— Мога да изкажа предположение, че е насочена към светлините.

— Сякаш улавя сигнал от тях? Мислиш ли, че от Си Ен Ен ще се хванат? — Въпреки това тя погледна заинтригувано антената.

— Това е най-доброто, което ми хрумва в момента.

— В такъв случай няма да съм единствената, която няма да ходи в Атланта — заяви младата жена, но повдигна камерата на рамо.

— Довери ми се. Докато снимаш, ще измисля нещо още по-добро. Просто направи няколко кадъра с насочената към Ростов сателитна чиния. Ако се наложи, по-късно винаги мога да запиша наново текста.

Внезапно Лофт чу шум зад гърба си. Той отпусна микрофона, обърна се и видя през трите огради как една врата на бетонната сграда се отваря.

Появи се някакъв мъж. Излезе приведен от тъмната вътрешност на постройката, като вървеше заднешком и държеше нещо, което репортерът не можеше да види. Носеше маскировъчна униформа и нямаше никакво съмнение, че е пазач.

Мъжът внимателно се огледа, за да види къде стъпва, и се закова на място, щом зърна микробуса. Секунда след това пусна нещото, което дърпаше. Брент още не можеше да види какво е заради мрака зад вратата.

Пазачът се обърна и се изправи. Беше подстриган съвсем късо. Имаше сурово лице. Гърдите му бяха мускулести, а раменете — широки.

Пристъпи напред и каза:

— Предполагам, че не можете да четете.

— Моля? — попита Лофт. Продължаваше да стиска микрофона, но го криеше зад бедрото си.

— Табелата на пътя. Как влязохте през заключената порта?

— Беше измъкната от пантите й — отговори Брент. — Като се имат предвид всички странни неща, които стават напоследък, това ни се стори подозрително и решихме да се уверим, че всичко е наред.

— Ще се погрижа портата да бъде оправена. А според вас защо е била извадена от пантите?

— Може да е хлапашка работа.

— Хлапашка? Разбира се.

— Казвам се Брент Лофт. Телевизионен репортер съм. — Брент вдигна лявата си ръка — онази, с която не криеше микрофона, — за да посочи към надписа отстрани на микробуса.

— Да, гледах репортажа ви за стрелбата.

— Благодаря.

Киселото изражение на пазача подсказваше, че това не е било комплимент. Въпреки това Лофт реши да рискува.

— След като така и така сме тук, мога ли да попитам кого трябва да се обърна за разрешение да направя репортаж за това очарователно място?

Надяваше се, че Анита е включила камерата. Нямаше представа в каква посока ще тръгне разговорът, но подозираше, че ще му бъде от полза за репортажа. Пазачът се намираше прекалено далече, за да улови думите му с микрофона, но самият той говореше достатъчно силно и беше сигурен, че ще запише поне своята част от разговора.

Очакваше мъжът да му обясни, че човекът, с когото трябва да разговаря, в момента е в отпуск — учтив начин да го разкара.

Затова грубото „не“ на пазача го свари съвсем неподготвен.

— Както пише на табелата, това е правителствена собственост. Ако държите да бъдете подведени под наказателна отговорност, ей сега ще извикам ченгетата. Ако искате обаче да се разделим без лоши чувства, качвайте се на буса и се върнете обратно на пътя. Веднага.

Брент погледна към отворената врата зад гърба на пазача. Предметът, който мъжът беше влачил, лежеше в сенчестата вътрешност на сградата. Част от него беше обла и приличаше на футболна топка.

— В такъв случай мога да взема интервю от вас — предложи той. — Харесва ли ви работата тук? Вълнуващо ли е да бъдете част от такъв голям проект или и тази работа, като повечето други, омръзва след известно време?

Пазачът го изгледа с присвити очи.

Лофт продължи с опитите:

— Обсерваторията само със звезди, комети и черни дупки ли се занимава, или е част от проекта SETI^[4]?

Охранителят присви още повече очи.

— Нали знаете — продължи репортерът, — търсене на разумен извънземен живот.

Сега вече едрият мъж се намръщи.

— Знам какво означава SETI.

— Не съм си и помислил друго.

— Чувал съм един виц — че трябва да търсим разумен живот на Земята.

Брент погледна отново към отворената врата зад пазача. Футболната топка в сенките зад нея май имаше коса.

„Мамка му“.

Той се опита да запази спокойствие.

— Тук ли живеете? — продължи бързо Лофт, като се молеше Анита наистина да е включила камерата. — Какво е чувството да се намирате далече от цивилизацията?

Ръцете на пазача висяха край тялото му. Той сви юмруци. Отпусна ги. Пак ги сви. И отново ги отпусна.

— Знаете ли какво? Ще ви дам точно една минута да се разкарате оттук. Ако не искате да бъдете подведени под съдебна отговорност, качвайте се в буса и се върнете обратно на пътя.

Лофт се опита да огледа незабелязано камиона до охранителя. В задната му част имаше няколко струпани на купчина предмета. Те се подаваха съвсем малко над стените на каросерията и беше трудно да се каже какво представляват. Един от тях обаче изглеждаше досущ като ръкав на риза… А от него се подаваше ръка.

— Добре — рече той, като откри, че му е трудно да запази самообладание. — Съжалявам, ако сме ви обезпокоили. — От бясното туптене на сърцето му се зави свят.

— Просто си мислех, че от това място ще излезе интересен репортаж. Сега разбирам, че съм сбъркал.

Пазачът също беше забелязал някои неща. Той премести погледа си от Брент върху Анита и камерата. А после явно осъзна, че репортерът държи микрофон до крака си.

— Не искаме неприятности — каза Лофт.

— Разбира се. Имате право. Това място наистина е очарователно. Изчакайте тук за малко. Ще отида да извикам човека, от когото трябва да вземете разрешение за вашия репортаж.

Мъжът им даде знак да останат по местата си, после се обърна и изчезна във вътрешността на малката постройка, като отнесе със себе си предмета, който бе влачил.

— Да тръгваме — каза трескаво Брент. Обърна се и видя, че младата жена държи камерата отстрани до тялото си в привидно невинно положение.

Но червената й лампичка светеше подозрително. Колкото и ужасен да беше, репортерът се въодушеви от мисълта, че спътничката му, изглежда, бе заснела всичко.

Бусът беше обърнат с гръб към обсерваторията. Анита се втурна към страничната му врата и остави камерата върху една от седалките.

— В камиона има трупове — каза тя без предисловия.

— Да, и влачеше още един от вътрешността на сградата. Какво е станало тук, по дяволите? — Лофт се затича към автомобила.

Така се задъха, сякаш бе пробягал стотина метра.

Операторката се втурна към предницата на буса, като отчаяно се опитваше да стигне възможно най-бързо до вратата на шофьора.

От лявата й ръка плисна кръв.

Тя се свлече на земята.

Брент я изгледа изумен и в същия миг чу гърмежи — силни и бързи, сякаш някой бе хвърлил цяла кутия с пиратки. Край него изсвистя нещо, издрънча метал. Той се обърна към обсерваторията и видя, че пазачът е застанал на вратата на постройката и стреля с бойна карабина. Трите реда телена ограда отклониха част от куршумите подобно на щит. Разхвърчаха се парчета метал и искри.

Лофт усети, че ухото му пламна от писъка на профучалия край него куршум. Изтича до Анита и я издърпа до предницата на буса, извън полезрението на стрелеца. Преди месец беше направил репортаж за престрелка между трима банкови обирджии и самотен полицай. Униформеният беше оцелял, защото се беше скрил зад двигателя на патрулната кола. Той бил в състояние да спре всеки куршум, научи след това Брент.

— Анита. Анита.

След като няколко пъти я извика по име, установи с облекчение, че тя е в съзнание. Ала очите й бяха странно изцъклени. Тя примигваше от болка. Тъмната й кожа беше посивяла. Докато я бе влачил към буса, тялото й бе оставило кървава диря в пръстта. Зейналата рана в горната част на ръката й беше голяма и дълбока чак до костта.

„Ще умре от кръвозагуба“.

Брент едва се овладя.

Като се напрягаше да си спомни нещата, които бе учил много време в един курс за първа медицинска помощ, той свали вратовръзката си и я уви стегнато около лявата ръка на младата жена, точно над раната. Един от инструкторите му беше казал, че трябва да се импровизира. Плувнал в пот, Лофт направи възел, извади една химикалка от джоба на ризата си и я напъха под вратовръзката. Изви химикалката и по този начин стегна достатъчно плата, за да ограничи притока на кръв.

— Това ще направи ръката ти леко безчувствена — обясни той, спомняйки си какво ги бяха учили. — Може би ще намали и болката.

— Боже, дано да си прав. — Анита прехапа устни.

Стрелбата спря. Горещият вятър, който полъхна, донесе до ноздрите му миризмата на изгорял барут. Като се бореше с обземащата го паника, Брент надникна иззад предницата на буса.

Застанал пред отворената врата на бетонната сграда, пазачът махна пълнителя от долната част на карабината и зареди нов. Лицето му беше изкривено в болезнена гримаса. Той приключи с презареждането, погледна към репортера и откри стрелба по задните гуми на микробуса. Разхвърчаха се нови искри и прозвънна метал. И този път някои от куршумите рикошираха в телените огради, но онези, които улучиха автомобила, бяха повече от достатъчно. Лофт чу как гумите се пръснаха.

Задната част на микробуса пропадна.

„Ще умрем“ — помисли си Брент.

Дишаше учестено, но имаше чувството, че не му достига въздух. Представи си как охранителят хвърля телата им върху труповете в камиона. Измъкна трескаво мобилния телефон от калъфчето на колана си и занатиска копчетата му, но когато го допря до лявото си ухо, изстена. Единственото, което чу, бе мъртва тишина. Изразът изпълни устата му с горчилка. Мъртва тишина.

— Обзалагам се, че мога да позная какво правиш — извика пазачът. — Мъчиш се да използваш мобилния си телефон! Спести си усилията! Няма да проработи! Наблизо няма предавател и нямаш обхват!

— Шефът ми знае, че сме тук! — изкрещя в отговор Лофт. — Ще прати хора да ни потърсят!

— Когато видят табелата, те ще проявят достатъчно здрав разум да стоят настрани. Колко време ще мине преди шефът ти да се зачуди къде се губите? Два часа? Три? Дори някой да дойде да ви търси, няма да ви намери — гарантирам ти!

Брент подскочи, защото пазачът изстреля нов откос. Повечето куршуми минаха безпрепятствено през дупките в оградите и направиха на сол задните прозорци на микробуса.

— Съжалявате ли, задето не се подчинихте на надписа? — извика охранителят. — Не ви ли предупредих? Казах ви, че ще бъдете подведени под съдебна отговорност! Хей, господин супер репортер, имам един въпрос за теб!

— Питай! — Лофт се надяваше да спечели повече време.

— Ходил ли си в училище за телевизионни говорители?

„Какво, по дяволите…?“ — Нямаше друг избор, освен да отговори. Каквото и да е, стига да не го застрелят.

— Да, имам диплома за радиожурналист!

— Така си и мислех! Трябва да си минал специално обучение! Никой не може да се роди толкова глупав!

Пазачът направи още дупки в задницата на микробуса.

Брент чу плискане на течност. До ноздрите му достигна острата миризма на бензина, който се лееше от продупчения резервоар по земята.

И в същия момент чу още нещо — далечното бръмчене на двигател. „Някой пристига. Ще получим помощ.“ Той се вгледа към мястото, където черният път се сливаше с шосето, но не видя и следа от приближаващ се облак прах.

Бръмченето се усили и прерасна в рев.

„В небето“. Той се обърна към залязващото слънце и видя тъмния силует на устремен към обсерваторията хеликоптер.

„Слава богу“ — помисли си той.

Пазачът, изглежда, също го беше видял. После се обърна към Лофт.

— Ще се разправя с теб малко по-късно.

С пресъхнала от страх уста Брент надникна иззад микробуса и видя мъжа с карабината да изчезва в мрака зад вратата. Постройката беше толкова ниска, че той стигна до извода, че вътре трябва да има стълби, водещи под земята.

Последния път, когато бе изчезнал вътре, охранителят се беше върнал с бойна карабина. Брент не искаше й да си представя с какво оръжие ще се появи сега.

Някакво движение го накара да се обърне. Като не спираше да стене, Анита успя да се надигне и да се подпре на микробуса.

— Не мога да шофирам с тази ръка. — Тя я разлюля с болезнено изражение. — Ключът е в десния джоб на панталоните ми. — По бузите й се стичаха сълзи. — Давай да се махаме оттук, докато онзи не се е върнал.

Лофт бръкна и извади ключа. Взе и ножа, който беше мушнала в същия джоб. Нямаше никаква идея за какво може да го използва. Въпреки това го пъхна в панталоните си.

Анита се опита да се изправи на крака.

Брент й се притече на помощ, хвана я с една ръка през кръста и я заведе отстрани на микробуса. Набута я на предната седалка, дишайки тежко. Затвори вратата възможно най-тихо и след това бързо се настани зад волана. Нозете му се подкосиха от страх. А пръстите му трепереха толкова силно, че не можа да пъхне ключа в стартера.

„Хайде де!“

Най-накрая успя.

Изпита неподозирана радост, след като двигателят запали с ръмжене. После чувството му на триумф прерасна в паника. Погледна в огледалото за обратно виждане и съзря пазача, който излизаше тичешком от вратата на сградата. Под дулото на карабината му имаше нещо тумбесто.

Репортерът натисна педала за газта и усети как спуканите задни гуми се опитват да се завъртят. Ръбовете на джантите им заораха в земята и вдигнаха облак от прах. Образът на охранителя в огледалото изчезна.

„Може праха да му попречи да се прицели!“

Микробусът потегли бавно напред.

— Отпусни газта. Караш на джанти — прошепна с усилие Анита.

Брент се подчини. Микробусът бавно увеличи разстоянието, което ги делеше от обсерваторията. Той видя в огледалото, че праха се сляга, и зърна пазача, който вдигаше карабината си, за да се прицели от рамо. Въпреки шума на двигателя, чу приближаващия се рев на хеликоптера, който се канеше да кацне.

Бусът увеличи леко скоростта си, докато спуканите му гуми се бореха с черния път.

Ужасен, Лофт погледна отново в огледалото за обратно виждане. Внезапно охранителят промени посоката, в която се целеше. Извъртя се на запад към шума от приближаващия се хеликоптер. В профил прикрепеният към карабината му предмет изглеждаше още по-тумбест.

Брент погледна надясно покрай Анита към масивното тяло на блек хоука, който вече беше толкова близо, че се виждаха неясните очертания на лицето на пилота. Върна погледа си върху огледалото и зърна как карабината подскача. Нещо излетя от монтирания под дулото й предмет.

Предницата на хеликоптера експлодира. Когато ударната вълна разтърси микробуса, се появи огненото кълбо на втора експлозия — вероятно бяха избухнали резервоарите — и цялата летателна машина се пръсна. Във всички посоки се разхвърчаха отломки. Парчета от витла, части от корпуса и от двигателите се посипаха по земята. Вдигнаха се талази от дим. На места тревата се подпали.

Горящият остатък от корпуса се стовари на земята, претърколи се и събори част от оградата.

— Madre de Dios!^[5] — възкликна шокирано Анита.

Той видя, че се движат с двадесет и четири километра час. Това вероятно беше максималната скорост, която можеше да вдигне микробусът със спукани гуми и заораващи в земята джанти.

— Ще успеем — успя да каже тя.

Брент пак погледна в огледалото за обратно виждане й усети как сърцето го стяга. Пазачът насочваше карабината отново към тях.

— Анита, дръж се здраво.

Карабината подскочи. Нещо излетя от пусковото съоръжение, монтирано под цевта й.

Бусът се разлюля от нова ударна вълна. Лофт зърна в огледалото как зад тях изригна гейзер от пръст.

— Достатъчно далече сме! — изкрещя той. — Да, ще успеем!

После думите заседнаха в гърлото му, защото видя, че зад микробуса избухват пламъци.

„Дупките от куршуми в резервоара — осъзна той. — Оставяме зад себе си диря от бензин“.

И застина.

Пламъците наистина се втурнаха след буса.

— Не!

Задницата на автомобила подскочи нагоре, когато огънят стигна до бензина, който шуртеше през дупките в резервоара. Ударната вълна не беше като от експлозиите на гранатите. Нямаше силен трясък. Микробусът не избухна. Въпреки това ги разтресе здраво и Брент зърна в огледалото за обратно виждане дим и пламъци.

Натисна рязко спирачките. Докато пламъците пълзяха напред, той видя с облекчение, че Анита е намерила достатъчно сили да отвори вратата си и да се хвърли на земята. Лофт също изскочи навън и се втурна към нея. Младата жена стоеше на колене и се мъчеше да се изправи.

Той я сграбчи и се хвърли към една падинка, като я събори насила.

Пламъците постепенно обхващаха микробуса.

— Трябва ми камерата — извика Брент.

— Недей. Рискуваш да те застреля.

Сърцето му биеше толкова силно, че имаше чувството, че ще се пръсне. Изправи се рязко, изтича до страничната врата на буса и я отвори със замах. Грабна камерата, едва прикривайки се от пламъците.

Един куршум профуча край него.

Като кашляше от дима, репортерът се приведе и хукна, стискайки камерата с две ръце. Край него профуча друг куршум. Той стигна до падинката и се хвърли на земята по гръб, за да не счупи камерата.

— Глупак. — Анита беше пребледняла още повече, а очите й бяха изцъклени от ужас.

— И майка ми мисли така.

Той натисна бутона за запис и насочи камерата към горящия микробус. Засне огъня отвън, после премести обектива към предните седалки, които избухнаха в пламъци. След това направи близък кадър със спуканата задна гума от страната на шофьора, която беше започнала да се топи. Гъст дим се виеше над тях.

— Прострелян си — извика операторката.

— Какво? Къде?

— Дясното ти ухо.

Лофт вдигна ръка и пипна раната, като усети хлъзгавата кръв и разкъсаната месеста част на ухото си.

— Кръвта тече по врата и по рамото ти — ужаси се тя.

— Добре. Ще ме снимаш ли, ако ти помогна с камерата?

— Ти наистина си откачен.

— Нима очакваш, че ще стоя тук и ще бездействам, докато онзи се опитва да ни убие? Камерата е единственото оръжие, с което разполагам. Ще заснема колкото се може повече от ставащото. Ако се измъкнем от тук, това ще бъде репортажът на живота ми. — Думите „живота ми“ го накараха да млъкне. После добави: — Може да спечеля „Еми“ с тези кадри.

— Ние можем да спечелим „Еми“ — настръхна ранената операторка.

— Добре де. — Брент насочи камерата към нея, като я задържа върху кръвта, която покриваше якето й. Засне близък кадър и на превръзката, която беше направил на ръката й.

„Хеликоптерът — осъзна той. — Трябва да снимам как гори“.

Лофт запълзя по дъното на падинката, докато не се озова на място, където според него нямаше опасност да бъде забелязан от пазача. После се надигна внимателно и видя пушека и пламъците, които се издигаха от останките на хеликоптера. Насочи обектива на камерата към тях и увеличи картината, за да се види ясно онази част от корпуса, която бе съборила оградата.

„Да — помисли си Брент. — Ще получа «Еми» за това“. После се поправи: „И двамата ще получим «Еми». Ако оживеем“.