Дейвид Морел
Призрачни светлини (7)

6.

Рано сутринта в четвъртък телефонът иззвъня. Пейдж остави чашата с кафе и грабна слушалката.

— Ало?

— Дан Пейдж? — попита мъжки глас. Имаше южняшки акцент и беше дрезгав като на пушач.

— На телефона — отговори той и осъзна, че стиска с всички сили слушалката.

— Обажда се полицейски началник Роджър Костиган от Ростов, Тексас.

— Откъде? — На Дан му се зави свят. Той взе една химикалка.

— Ростов, Тексас. На югоизток от Ел Пасо и на около деветдесет километра от мексиканската граница.

Усети да му призлява, нозете му омекнаха.

— Намерихте ли жена ми?

— Виктория Пейдж — отговори гласът, сякаш четеше някакъв доклад. — От бялата раса. Метър и седемдесет. Петдесет и пет килограма. Червена коса. Зелени очи. Кара тъмносин „Сатурн Аутлук“ от 2008 година. — Мъжът продиктува номера на шофьорската книжка.

— Това е тя. — Челото на Дан изстина.

— Един от моите полицаи е забелязал колата й край пътя рано тази сутрин. Намерил я е наблизо.

Той затаи дъх.

— Тя…?

— Добре е. Не е нужно да се притеснявате за това. Не е пострадала. Не е била в опасност.

— Не е имало катастрофа?

— Не, сър.

— Не е ранена?

— Точно така, господин Пейдж. Нищо й няма.

„Слава богу“ — помисли си той. Но главата му моментално се изпълни с тревожни въпроси.

— Ако не е пострадала, тогава защо колата й е била край пътя?

— Трудно е за обяснение.

— Не разбирам. Тя там ли е? Ще ми дадете ли да говоря с нея?

— Не, сър. Не е при мен.

— Тогава как мога да се свържа с жена ми?

— Предполагам, че това зависи от нея — отговори гласът. — Ние й казахме, че я търсите, но тя не реагира.

— Нищо не разбирам. Сама ли е?

— Мисля, че да.

— Тогава какво, за бога, търси в… — Пейдж погледна записките си. — Ростов, Тексас?

— Малко е сложно за обяснение. Ще разберете по-добре, ако се видим на живо. Във всеки случай не е бил нарушен нито един закон. Тя е тук по собствена воля.

— Казвате, че е по-добре да ми обясните на живо?

— По-точно „да ви го покажа“.

— Защо сте толкова потаен, началник Костиган?

— Не го правя нарочно. Повярвайте ми, ситуацията е необичайна. Страхувам се, че не мога ви обясня повече по телефона. Ще трябва да видите всичко с очите си.

— Не знам какво, по дяволите, става, но каквото и да е, ще ми го покажете още този следобед.

— Господин Пейдж, опасявам се, че ще ви трябва доста повече време, за да пристигнете тук. Намирате се в Санта Фе, нали?

— Точно така.

— Най-близкото гражданско летище до нас е в Ел Пасо, а ние сме на неколкостотин километра от там. Няма начин да пристигнете тук този следобед.

— Имате ли изобщо някакво летище?

— Има едно малко, което използват фермерите, ала…

— Значи ще се видим в пет часа следобед.