Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (9)

Свят на сенки

Някъде четох, че човек има дежа вю, когато скоростта на мозъчната дейност в двете половини на мозъка му е различна: дясната половина реагира няколко секунди преди лявата или обратното. Не мога да кажа, че природните науки са ми стихията, там съм може би най-зле, та не разбрах цялата статия, но това обяснява онова странно чувство за повторяемост на нещата, което те кара да си мислиш, че светът — или ти — се е разцепил на две.

Тези моменти винаги минават бързо — трийсет секунди, най-много минута. Но моят не минава.

Всичко е същото: през първия час Ейлийн Чу ахка и охка над розите си, Саманта Филипс се навежда и припява тихо „Сигурно много те обича“. По коридора се разминавам с едни и същи хора по едно и също време. Арон Щерн отново разплисква кафето си и Каръл Лин отново му се развиква.

Дори и думите й са същите:

— Да не би да си падал на главата си като малък или ти е отскоро?

Признавам, че е смешно, дори когато го гледам за втори път. Дори когато имам чувството, че полудявам дори когато ми се иска да закрещя.

Но най-странни са дребните промени, нещата, които леко са се изменили. Сара Грендъл например. В междучасието след първия час я виждам да стои до шкафчетата, да върти очилата за плуване около показалеца си и да говори с Хилъри Хейл. Минавам оттам и дочувам част от разговора им.

— … толкова се притеснявам. Треньорът ми казва, че все още изоставам с около половин секунда…

— Имаме две седмици до полуфиналите. Ще се справиш.

Тези думи ме карат да се закова на място. Сара забелязва, че я гледам втренчено, и се размърдва от неудобство. Приглажда косата си и дърпа увилата се около кръста й дола надолу. После ми маха.

— Здрасти, Сам. — И отново придърпва полата си.

— Не говорехте ли… — поемам дълбоко въздух, за да спра да пелтеча като идиот. — Не говорехте ли току-що за полуфиналите? По плуване?

— Да. — Лицето на Сара светва. — Ще дойдеш ли да ни гледаш?

Чувствам се като цапната с мокър парцал, но все пак не мога да не отчета тъпия й въпрос. Никога през живота си не съм ходила на състезание по плуване и мисълта да седна на слизестите плочки около басейна и да гледам как плувният костюм на Сара Грендъл се мята из него ми се струва толкова отвратителна, колкото и специалитетът на готвача в „Кухнята на Хънан“. Да си призная честно, единственото спортно събитие, което не пропускам, е спортният празник в края на учебната година и след четири години все още не схващам всички правила. Тогава обикновено Линдзи носи нещо за пиене в малка плоска бутилка — сигурно тя е виновна за пропуските ми.

— Мислех, че няма да се състезаваш — казвам, като се опитвам да изглеждам незаинтересована. — Чух разни слухове… закъсняла си и тренерът се ядосал…

— Чула си слухове? За мен?

Очите на Сара се разширяват и ме поглежда така, сякаш току-що съм й подарила печеливш билет от тотото. Явно е фен на философията „липсата на слава е най-лошата слава“.

— Но сигурно съм сбъркала — изломотвам бързо.

Представям си колата й на третото място по алеята и усещам как ме залива гореща вълна. Естествено, че не е закъсняла тази сутрин. Разбира се, че ще се състезава. Защото не й се е налагало да извървява цялото разстояние от горния паркинг. Тя закъсня вчера.

Главата ми започва да пулсира и изведнъж изпитвам непреодолимо желание да се махна оттук.

Хилъри ме поглежда някак странно.

— Добре ли си? Изглеждаш много бледа.

— Да. Добре съм. Вчера ядох развалено суши.

Подпирам се с ръка за шкафчетата, за да не падна. Сара започва да разказва някаква случка, как веднъж се отровила от храна в мола, но аз се отдалечавам с усещането, че подът под мен се движи и нагъва под краката ми.

Дежа вю. Това е единственото обяснение.

Повтаряш ли нещо достатъчно често, накрая ще повярваш в него.

Толкова съм шашната, че едва си спомням за срещата ни с Али в тоалетната при крилото по природни науки. Отивам бързо, вдигам капака на тоалетната чиния, сядам там и слушам брътвежите й с половин ухо. Спомням се, че в едно от шантавите си отклонения госпожа Харбър бе казала в часа по английски, че според Платон целият свят — всичко, което може човек да види с очите си — бил като сянка по стената на пещера. Защото ние не виждаме истинските неща, а само тяхната сянка. В момента ми се струва, че съм заобиколена от сенки, виждам отражението на нещата, а не самите неща.

— Ехо? Слушаш ли ме изобщо?

Али удря по вратата, аз се стряскам и вдигам поглед. Забелязвам надписа над дръжката: АС = ББ. И отдолу с по-малки букви: „Връщай се на дървото, маймуно!“

— Говореше, че скоро ще се наложи да си купуваш сутиени от щанда за бременни — казвам автоматично. Наистина не я слушах внимателно.

Питам се разсеяно защо й е трябвало на Линдзи да извървява целия път до това крило, за да напише това на вратата на тоалетната. Защо е било толкова важно за нея? Вече го бе писала десетки пъти по шкафчетата и масите в барчето, а сега и в най-употребяваната тоалетна в училище. Изведнъж осъзнавам, че всъщност не знам защо мрази толкова много Ана, и това ми напомня, че не знам и кога започна да мрази толкова Джулиет Сайкс. Странно как може да ти е известно толкова много за един човек и въпреки това да не знаеш всичко. Някой ден трябва да изясня тези неща.

Ставам от седалката, отварям вратата и посочвам графитите на стената.

— Линдзи кога успя да го напише и тук?

Али извърта очи.

— Не е тя. Има подражател.

— Вярно ли?

— Ъхъ. Има един надпис и на вратата към съблекалнята на момичетата. Скапан имитатор. — Тя прибира косата си на опашка, пощипва устни, за да бухнат, и кима към надписа. — Виж колко са грозни. Човек не може да направи нищо, без някой да започне да го имитира.

— Наистина е отврат.

Прокарвам пръсти по думите на вратата. Черни и дебели, като червеи, нанизани един за друг. Питам се дали Ана използва тази кабина.

— Трябва да го съдим за кражба на патент. Представяш ли си, двайсет кинта всеки път, когато някой изкопира стила ни. Ще се зарием с пари — изкикотва се тя. — Искаш ли ментово бонбонче?

Изважда кутийка с алтоид. Още е девствена и ще си остане такава поне в обозримото бъдеще (или поне докато отиде в колеж), но понеже е напълно обсебена от Мат Уайлд, непрекъснато взима противозачатъчни и държи блистера до ментовите си бонбони. Твърди, че така баща й нямало да ги намери, но истината е (и всички са наясно), че обича да ги вади по погрешка в час, за да си мислят, че прави секс. Не че някой й се хваща. „Томас Джеферсън“ е малко училище и всички знаят всичко за всеки.

Веднъж Елъди й каза, че имала вид на бременна, и останалите веднага подехме този рефрен. Беше през май, краят на първата ни година в гимназията, и лежахме на батута в градината на Али. Беше събота сутрин, след един от най-върховните купони в нейната къща. Мъчеше ни лек махмурлук, мозъците ни бяха задръстени от палачинките и бекона, който лапахме цяла вечер, но бяхме тотално щастливи. Помня, че лежах дълго на люлеещия се батут със затворени срещу слънцето очи, и ми се искаше този ден никога да не свършва.

Чуваме звънеца и Али изписква:

— Ох! Ще закъснеем!

И отново усещам присвиването в стомаха си. Част от мен иска да остане скрита тук през целия ден, но знам, че не мога да си го позволя.

После знаете какво се случва. Закъснявам за часа по химия. И сядам на последния чин до Лорън Лорнет. И Господин Тиърни ни дава писмено изпитване с три въпроса.

Знаете ли кое е най-лошото? Че съм виждала тези въпроси и преди, и все пак не знам отговорите им.

Моля за химикалка. Лорън започна да шепне към мен. Иска да знае дали работи. Господин Тиърни удря учебника в бюрото си.

Всички се стряскат — освен мен.

Час. Звънец. Час. Звънец.

Лудост. Аз полудявам.

Розите започват да пристигат в часа по математика и ръцете ми вече треперят неудържимо. Поемам дълбоко въздух и отварям ламинираната картичка към розата на Роб. Представям си, че вътре пише нещо прекрасно, нещо изненадващо, нещо, което ще направи нещата по-хубави.

„Ти си невероятно красива, Сам.“

„Щастлив съм, че съм с теб, Сам.“

„Сам, обичам те.“

Повдигам лекичко крайчеца й и поглеждам вътре.

„Падам си по теб…“

Затварям бързо и я мушвам в чантата.

— Уау! Това е много красиво!

Вдигам поглед. Облеченото като ангел момиче стои пред мен, загледано в розата, която току-що е оставила върху чина ми. Розата е с увити около себе си листенца в розово и кремаво, като връх на двуцветен сладолед. Ръката й все още е протегната към нея и аз виждам тънките сини вени да кръстосват кожата й като паяжина.

— Снимай я. Така ще си я имаш завинаги — озъбвам й се аз.

Тя се изчервява като розите в ръката си и измърморва някакво извинение.

Не си правя труда да прочета написаното в картичката и до края на часа не откъсвам поглед от черната дъска, за да избегна всякакъв контакт с Кент. Толкова съм концентрирана в усилието си да не гледам към него, че за малко не пропускам намигването на господин Даймлер, последвано от лека усмивка.

За малко.

След часа Кент ме настига с розово-кремавата си роза, която нарочно оставих на чина.

— Забрави си я — вика ми. Както винаги, косата закрива едното му око. — Виж, не е ли красива? Сякаш ти казва: аз съм удивителна.

— Не съм я забравила — свивам устни и внимавам да не срещна очите му. — Просто не я искам.

Хвърлям крадешком поглед и виждам как усмивката му увяхва. След секунда лъсва с нова сила, като лазерен лъч.

— Какви ги говориш? — опитва се да я набута в ръцете ми. — Никой ли не ти е казвал, че колкото повече рози получиш в Деня на влюбените, толкова по-популярна ставаш?

— Не мисля, че ми трябва допълнителна помощ в това отношение. Особено от теб.

Този път усмивката му изчезва за дълго. Това, което правя, определено не ми харесва, но непрекъснато мисля само за спомена… съня или каквото там беше, когато се навежда над мен и вместо да ме целуне, както очаквам, прошепва в ухото ми: „Мога да видя през теб.“

„Ти изобщо не ме познаваш. Не знаеш нищичко за мен.“

„И слава Богу.“

Забивам нокти в дланите си.

— Не съм казвал, че розата е от мен — заявява той.

Гласът му е тих и сериозен, та чак ме плаши. Срещам очите му: яркозелени. Помня, че когато бях малка, мама често повтаряше, че Бог е направил тревата и очите на Кент с един цвят.

— Да бе. Сякаш не е очевидно — подхвърлям и започвам да се моля да престане да ме гледа така.

Той поема дълбоко въздух.

— Виж, довечера правя купон…

И тогава мярвам запътилия се към барчето Роб. Обикновено чакам той да ме забележи, но не и днес.

— Роб — извиквам след него.

Той се обръща, вижда ме и ми маха небрежно, готов да продължи пътя си.

— Роб! Чакай!

Забързвам по коридора, но не тичам. Още първата година в гимназията с Линдзи, Елъди и Али си обещахме никога да не тичаме в района на училището. Дори и в часовете по физкултура (да си го кажем честно: едно потно и запъхтяно момиче не е най-привлекателната гледка на света, нали). Но е нещо близко до тичането.

— Здрасти, Сламсър, къде е пожарът?

Роб ме прегръща и аз заравям нос в якето му. Мирише лекичко на застояла пица — не е най-приятният аромат, особено като се смеси с лимонов балсам — но сега не ми е до това. Краката ми треперят толкова силно, че всеки момент ще се срина. Искам да остана завинаги в прегръдките му.

— Липсваше ми — казвам в гърдите му.

За миг ръцете му се напрягат, но повдига главата ми към лицето си и ми се усмихва.

— Получи ли валентинката ми?

— Да — кимам леко. Нещо ме стиска за гърлото. Имам чувството, че всеки момент ще се разплача. Толкова ми е хубаво да усещам ръцете му около мен! И да си мисля, че той е единствената ми опора тук. — Виж, Роб, за довечера…

Не знам как да продължа, но за моя радост той ме прекъсва:

— Добре, какво има сега?

Аз се отдръпвам съвсем мъничко, колкото да го погледна.

— Аз… искам… аз просто… днес всичко върви наопаки. Страхувам се да не се разболея или…

Той се засмива и ме щипва лекичко с два пръста по носа.

— О, не момиченце, този път няма да се измъкнеш. — Допира чело до моето и прошепва. — Толкова дълго чакам.

— Знам, аз също…

Представяла съм си хиляди пъти как луната се промъква между дърветата, вмъква се през прозореца и рисува светли триъгълници и квадрати по стените на стаята усещала съм дебелото одеяло по голата си кожа, когато сваля всичките си дрехи и легна до него. Представяла съм си и момента след това, когато Роб ме целува, казва ми, че ме обича, и заспива с леко разтворени устни, а аз се измъквам от леглото, отивам в банята и изпращам съобщение на Елъди, Линдзи и Али: „Направих го!“

Това, което не успявам да си представя, е частта по средата.

Усещам вибрацията на телефона в задния си джоб. Ново съобщение. Стомахът ми се преобръща. Вече знам какво пише.

— Прав си — притискам се в Роб. — Може би ще е най-добре да дойда веднага след училище. Ще имаме на разположение целия следобед. И нощта…

— Много си сладка — отбелязва той, отдръпва се и оправя метнатата през рамото раница, — но нашите ще тръгнат чак след вечеря.

— Нищо. Може да изгледаме един филм или…

— Освен това — заглежда някъде над рамото ми той, — чух за някакъв купон у онзи… как му беше името… с бомбето. Кен?

— Кент — казвам механично. Роб, естествено, знае името му, всеки познава всеки, но тук става дума за кастово разделение. Спомням си какво казах на Кент „Дори и името ти не трябва да знам“ и ми прилошава. Гласовете наоколо се усилват, групи от хора ни побутват, за да минат нагоре или надолу по коридора. Усещам погледите им. Знам, че се надяват да се караме.

— Да, Кент. Може да намина. Ако искаш, да се срещнем там, а?

— Наистина ли искаш да отидеш на този купон?

Опитвам се да потисна надигащата се паника. Навеждам глава и го поглеждам по начина, по който съм виждала Линдзи да гледа Патрик, когато иска нещо от него. — Това означава да прекараш по-малко време с мен.

— Не се бой, ще имаме достатъчно време. — Той целува пръстите си и ги притиска два пъти до бузата ми. — Довери ми се. Някога да съм те предавал?

Предаде ме тази вечер, изниква в ума ми, преди да мога да го спра.

— Не — отвръщам прекалено силно.

В същото време Адам Маршал и Джеръми Форкър се приближават до нас и поздравяват Роб, като се хвърлят към него и маркират бойни удари. Той им отвръща по същия начин. Линдзи е права: момчетата наистина са като животинчета.

Изваждам телефона и прочитам съобщението, макар да е излишно: „Довечера купон у Кент Маклудия. Там ли сме?“

Пръстите ми са като вдървени и ми отнема време, докато й напиша обратно: „Ще видим.“ После влизам в барчето с усещането, че гласовете наоколо добиват сила и тегло, и ме понасят нагоре, нагоре и надалече, като вятър.