Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (27)

Да бъде светлина

— Пи — бийп! — вика Линдзи през сваления прозорец, докато бързам по заледената пътека и вдишвам студения въздух. Харесва ми как изгаря дробовете ми, харесва ми и вонята от цигарата на Линдзи, и ауспуха, който бомбардира въздуха с отровните си изпарения. — Ох, че секси мацка. Колко ще ми струваш?

— Не питай — махам с ръка и сядам на мястото до нея. — Не можеш да си го позволиш.

Тя се ухилва и ми връчва кафето, преди да съм помислила за него.

— Честит Свети Валентин.

— Честит и на теб — отвръщам и двете чукваме стиропорните чаши една в друга.

Тя също ми изглежда по-ясна от друг път. Линдзи с ангелското си лице, рошавата мръсноруса коса, евтиния черен лак за нокти и износената кожена чанта, чието дъно винаги е покрито с пласт от никотин и загънати в хартийка сдъвкани дъвки. Линдзи, която не може да понася скуката, винаги се движи, винаги бърза. Линдзи, която веднъж, пияна до козирката, обви с ръцете си раменете и на трите ни и каза: „Този свят е срещу нас, мацета“, и беше съвсем сериозна. Линдзи — подла, забавна, жестока и моя.

Навеждам се импулсивно и я целувам по бузата.

— Ха! Лесбийски напъни, а? — изръмжава и избърсва бузата си с рамо. — Или просто тренираш за довечера?

— И двете — отговарям и тя се засмива яко.

После започва да пресмята колко рози очаква да събере и да умува дали Марси Познър ще се завре отново в тоалетната и ще реве по време на петия час, защото преди три години Джъстин Стриймър я заряза на същия ден и това завинаги определи съдбата й на умерено популярна в училище, а аз обръщам поглед към прозореца и се заглеждам в сивото петно, което в този момент представлява Риджвю. Опитвам се да си представя как ще изглежда само след два месеца, дърветата ще пуснат тънките си клонки към небето, цветният прашец и ароматът на зелена трева ще изпълнят въздуха като мъгла. А след още два месеца целият град ще бъде феерия в зелено. Тук има толкова много дървета и толкова много трева, че ще изглежда като картина в зелено с все още незасъхнала боя. Представям си как всичко това дреме под повърхността и е достатъчно само да натиснеш копчето, да смениш диапозитива и лятото ще дойде.

Елъди се клатушка на високите си токове по поляната без яке, с ръце около раменете си. Когато я виждам, сияйна и жива, облекчението е невероятно голямо и избухвам в нервен смях. Линдзи ме поглежда с вдигнати вежди.

— Ще замръзне така — казвам през смях, в опит да обясня.

Тя почуква с пръст по главата си и казва:

— Елъди е абсолютно куку, като „Коконът“.

— Кой говори за „Коконът“? — пита Елъди и влиза в колата. — Умирам от глад.

Обръщам се назад да я огледам. Иде ми да скоча на задната седалка и да я нацелувам. Искам да я пипна, да се уверя, че е истинска и жива. В определено отношение е най-смелата и най-милата от нас. Иска ми се да намеря начин да й го кажа.

— Какво? — вирва тя нос към мен и осъзнавам, че я зяпам, все едно е извънземна. — Има ли ми нещо? Да не би да е останала паста за зъби по лицето ми?

— Не — отвръщам щастлива и разнежена, и усещам, че смехът отново заплашва да изригне от мен. Мога да остана завинаги в този конкретен момент, ми минава през ума. — Много си красива.

Линдзи се изкисква и поглежда към Елъди в огледалото.

— Под задника ти има поничка за теб, красавице.

— Ммм, поничка в задник! — Елъди измъква плика и вади отвътре сплескана наполовина поничка, отваря уста до разчекване и отхапва огромна хапка. — Има вкус на „Виктория Сикрет“.

— На развалени зъби — пояснявам.

— На пикня — обажда се Линдзи.

— На пръдня — завършва Елъди.

Линдзи прихва и разлива кафето си по таблото, а аз започвам да се смея и не мога да спра, и през целия път до училище измисляме различни аромати за поничка, стояла под нечий задник, и си казвам, че всичко това — животът ми, приятелките — може да е странно, несъвършено, скапано и какво ли не, но за мен си е добре.

Щом завиваме към паркинга, извиквам на Линдзи да спре. Тя заковава спирачки, кафето на Елъди се излива върху нея и тя започва да ругае.

— Какво, по дяволите, има? — слага ръка на сърцето си Линдзи. — Изкара ми акъла.

— Ох… ъм… извинявай. Стори ми се, че видях Роб.

Но всъщност виждам шевролета на Сара Грендъл да завива по алеята на старите кучета петнайсет секунди преди нас. Въпросът за мястото на паркинга е незначителен, просто подробност, но днес съм решила да не вредя на никого. Не искам да рискувам. Като играта, която играехме като малки: трябваше да избягваме всички линии по тротоарите, иначе майките ни щяха да умрат. Човек и да не вярва в това, все пак внимава къде стъпва, просто за всеки случай. — Съжалявам, сгрешила съм.

Линдзи извърта очи и отново натиска газта.

— Моля те, не се превръщай в маниачка.

— Остави я на мира — навежда се напред Елъди и ме потупва по рамото. — Просто е нервна заради довечера.

Прехапвам устни, за да не се изсмея. Ако имаха и най-малка представа какво се върти из главата ми, щяха да ме пратят в лудницата. През цялата сутрин, щом затворя очи, си представям устните на Кент Мак Фулър да докосват моите, съвсем леко, като крило на пеперуда ореола от светлина около главата му и чувството, което предизвикват в мен ръцете му, докато ме крепят да не падна. Облягам глава на прозореца. Докато Линдзи кара нагоре-надолу по алеята на старите кучета и псува, защото Сара Грендъл заема последното място само секунди преди ние да се мушнем, аз се гледам в стъклото и усмивката ми става все по-широка.

Вместо да тръгна с Линдзи и Елъди към главната сграда, измънквам някакво извинение, че уж ме боли глава, и завивам към блок А, където е лекарският кабинет. Там се складират и розите, и валентинките за Свети Валентин, а аз имам малко работа с тях. Добре де, може лъжата да не попада в топ десет на списъка с добрите постъпки (особено когато лъжеш най-добрите си приятелки), но каузата си заслужава.

Кабинетът на медицинската сестра е тесен и дълъг и в обикновен ден по цялата му дължина има походни легла, но сега са прибрани и заменени с големи разтегателни маси. Тежките завеси, които обикновено превръщат стаята в киносалон, сега са дръпнати и тя блести от светлина. Слънчевите лъчи се отразяват в металните шкафове и лудешки шарят по белите стени. Навсякъде има рози — по препълнените подноси, събрани на купчини по ъглите, дори има няколко разпилени по пода, листенцата им вече повяхват и ако не знаеш, че са тук с определена цел, и то по заповед на директора, ще си помислиш, че някой е заложил бомба и я е прикрил с тях.

Госпожица Дивейн, която обикновено на този ден поема грижата за валентинките, не се вижда наоколо, но около един от подносите стоят три купидона и се смеят на нещо. Щом влизам, те подскачат и веднага се отдръпват от розите. Явно четат картичките. Странно е, като се замислиш — тези малки парченца хартия съдържат в себе си цитати, полуобяснения, скрити предложения, неизпълнени обещания, желания и завоалирани послания — бледи образи на онова, което е в главата на изпращащия никога не съдържат всичко, което искаш да кажеш, дори и половината. Една стая, пълна с думи, които са истина, но не съвсем всяка картичка е прикрепена към стъблото на роза, като счупено крило на пеперуда.

Нито едно от момичетата не ме заговаря, когато тръгвам по пътеката между цветята и оглеждам валентинките. Търся онези с буквата „С“. Не вярвам някой друг да е ровил из тях, не и от старшите. Най-после откривам поднос с етикет „Ст-Та“. Виждам пет или шест рози за Тамара Сътън, още толкова за Андрю Сърк и три за Бърт Суортни — най-тъпото име, което съм чувала някога. И ето я най-после — самотна роза за Джулиет Сайкс и бележка, забодена директно в стъблото. МОЖЕ БИ СЛЕДВАЩАТА ГОДИНА, НО ПО-ВЕРОЯТНО НЕ. „Може би друг път, но по-вероятно не.“

— Ъъ… може ли да ви помогна с нещо? — пристъпва не повече от два сантиметра към мен едно от момичетата и чупи пръсти пред себе си, изглежда направо ужасена.

Розата на Джулиет е още млада, нежна розова пъпка. Всичките й листенца са свити. Още не е разцъфтяла.

— Трябват ми рози — казвам. — И много.