Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (25)

Преди да се събудя

Кент се хвърля към мен.

— Сам — шепне, останал без дъх. — Добре ли си?

— Линдзи — казвам с устни. — Линдзи, Елъди и Али са в онази кола.

Той се обръща към гората, откъдето се издигат черни стълбове дим. От мястото, където се намираме, се вижда разбитото купе, стърчащо като пръст от земята.

— Чакай тук — казва ми.

Не е за вярване, но изглежда напълно спокоен. Затичва се към пътя, вади телефона от джоба си и след малко го чувам да обяснява посоката на някого от другата страна на линията.

— Стана катастрофа. Пожар: шосе номер девет, веднага след Девън Драйв. — Привежда се над тялото на Джулиет и продължава. — Най-малко един пострадал.

Чува се скърцане на спирачки. Другите коли спират, хората слизат от тях несигурно, всички изведнъж изтрезняват, всички говорят шепнешком, местят погледи от дребното проснато на пътя тяло към дима и пламъците в гората. Ема Макълрой спира и излиза от колата с ръце на устата и изцъклени от ужас очи, от ужас забравя да затвори вратата на колата си, от радиото се чува Джей Зи, песента „Проблемите на деветдесет и девета“ се понася из въздуха и нормалността на всичко ми се струва най-страшното нещо. Някой крещи:

— Мамка му, Ема, спри това!

Ема се връща в колата и след миг настъпва пълна тишина, остава само дъждът и нечий плач.

Имам чувството, че съм попаднала в лош сън. Мъча се да се раздвижа, но не мога. Вече не усещам дори и дъжда. Не усещам тялото си.

В главата ми като латерна се върти една-единствена мисъл: онази бяла светлина, точно преди да се забием в дървото. Линдзи бе извикала нещо, но не можах да го разбера.

Не сак, нито скат, нито снакс…

Сайкс.

В същия момент откъм гората се чува пронизителен писък и Линдзи изплува от другата страна на пътя с изкривена уста и обляно в сълзи лице. След нея излиза и Кент, подкрепя Али, която куца и кашля, но иначе изглежда добре.

Линдзи крещи:

— Помощ! Помощ! Елъди е вътре! Моля ви, няма ли кой да помогне, моля ви!

Явно е в истерия, думите й се сливат в едно и се трансформират в животински рев. Тя се хвърля на земята, покрива лицето си с ръце и се разридава.

След малко се разнася друг рев, този път на сирени.

Никой не помръдва. Всичко се случва на кратки накъсани епизоди — поне така ми изглежда на мен: все едно гледам филм, а някой ту включва, ту изключва светлината в залата.

Трупат се все повече хора, стоят под дъжда, тихи, неподвижни като статуи. Сирените на полицейските коли приближават, лампите по покривите им осветяват мястото в червено, после в бяло, червено, бяло. Хора в униформи… линейка… носилка… две носилки. Тялото на Джулиет заема едната — мъничко, нежно, като на птичето от Гус Пойнт. Линдзи започва да повръща в момента, когато вкарват носилката в колата, и Кент разтрива гърба й. Али плаче с отворена уста, което ми се струва странно, защото не чувам да излиза звук. Вдигам очи към небето и забелязвам, че дъждът е преминал в сняг. Като някаква магия от мрака се появяват едри бели снежинки и изпълняват сложни пируети. Не знам колко време стоя загледана в тях, но когато поглеждам отново към пътя, с изненада установявам, че почти всички са се разотишли, останали са само двама скитници, една полицейска кола и Кент, който подскача на място, за да се стопли, и разговаря с полицаите. Линейките ги няма. Линдзи и Али ги няма.

Без да разбера как, Кент застава пред мен. „Как го направи?“, се опитвам да кажа, но от устата ми не излиза и звук.

— Сам — вика ме той и не знам защо, но имам чувството, че е повторил името ми няколко пъти.

Някой ме стиска за ръката, поглеждам и виждам, че е той. Отнема ми време да осъзная, че все още имам ръце. В същия момент отново влизам в тялото си и ужасът от всичко видяно ме удря с цялата си сила, краката ми се подкосяват и залитам напред, но Кент ме хваща и вдига.

— Какво стана… — питам отнесено. — Какво стана с Джулиет? С Елъди?

— Шшшт — шепне той на милиметри от ухото ми. Цялата трепериш от студ.

— Трябва да видя Линдзи.

— Стоиш на студа повече от час. Ръцете ти са ледени. — Той сваля дебелия си пуловер и го намята върху раменете ми. По миглите му има снежинки. Слага нежно ръце под лактите ми и ме повежда обратно към къщата. — Хайде, ела да те стоплим.

Нямам сили да споря. Оставям го да ме заведе до къщата и въпреки че едва ме прикрепя, имам чувството, че без него ще падна.

 

 

Няма представа как стигаме до дома му, не помня да съм мърдала краката си. Влизаме в кухнята, той дърпа един стол и ме слага да седна. Устните му се движат, гласът му е успокояващ, но не разбирам какво ми казва. Дебело одеяло увива раменете ми, скоро усещанията се завръщат и пръстите на ръцете и краката ми се свиват от остра болка, все едно някой забива в тях остри нажежени игли. Продължавам неистово да треперя. Зъбите ми тракат като зарове в чаша.

Буретата все още са в ъгъла на кухнята, навсякъде се виждат наполовина изпити чаши с бира и в тях плуват фасове, но вече няма музика и къщата изглежда съвсем различна без тълпите из нея фокусирам се в редица дребни детайли, които се блъскат едно в друго и отскачат като топки за пинг-понг: избродираният надпис над мивката: „Марта Стюард не живее тук“ върху хладилника снимките на Кент и семейството му на някакъв плаж, на непознати за мен роднини, стари картички от Париж, Мароко, Сан Франциско редиците от чаши зад стъклените вратички на шкафовете с различни надписи по тях като: „Умирам за малко кафе“ и „Време е за чай“.

— Една бучка захар или две? — пита Кент.

— Какво? — отвръщам прегракнало.

Другите ми сетива се включват в действие изведнъж: чувам съскането на млековарката лицето на Кент идва на фокус, мило и загрижено, по рошавата му тъмна коса все още има неразтопени снежинки миризмата на лавандула от одеялото на раменете ми.

— Ще сложа две — решава Кент и се обръща към печката.

След минутка пред мен се появява огромна чаша (от онези, на които пише „У дома е там, където има шоколад“), пълна с изпускащ пара горещ шоколад, но истински, не от онези в пликчетата, и две големи бучки ароматизирана захар. Нямам представа дали съм си ги пожелала на глас, или той може да чете мисли.

Кент сяда на масата срещу мен и ме наблюдава, докато пия шоколада си. Голяма вкуснотия, сладък, ухае на канела и на още нещо, което не мога да уловя. Отпивам и оставям чашата. Ръцете ми вече не треперят толкова силно.

— Къде е Линдзи? — питам веднага, щом сцената се завръща в съзнанието ми: Линдзи на колене, повръща пред очите на всички. Линдзи никога не би направила такова нещо на публично място. — Добре ли е?

Кент кима, очите му не се отделят от моите.

— Добре е. Отиде до болницата, да я прегледа психолог, но ще се оправи.

— Джулиет… тя… го направи много бързо. — Затварям очи и си представям бялото петно пред нас. Отварям ги и виждам Кент да ме гледа така, сякаш нещо в него се къса. — Тя… искам да кажа, Джулиет…

Той поклаща глава само веднъж.

— Не успяха да направят нищо. — Изрича го изключително тихо и не съм наясно дали съм го чула, или просто решавам, че е казал това.

— Видях я… — започвам, но нямам сили да му разкажа всичко. — Можех да я хвана. Беше съвсем близо.

— Беше катастрофа — казва той и свежда поглед. Не мисля, че го вярва.

„Не, не беше“, казвам наум. Виждам странната й полуусмивка, когато изрече: „Може би следващата година, но по-вероятно не“, и затварям бързо очи, за да излича спомена.

— Ами Али? Тя добре ли е?

— Али е много добре. Няма нито драскотина.

Сега говори по-силно, но в гласа му има умоляваща нотка, опитва се да ме спре — не иска да чуе следващия ми въпрос.

— А Елъди? — питам почти шепнешком.

Кент отмества поглед. Мускулче около челюстта му започва да играе.

— Седяла е на предната седалка — изговаря съвсем бавно, сякаш всяка дума боли. Виждам Елъди да се накланя напред и да мърмори: „Защо винаги Сам да е отпред?“ — Мястото до шофьора е най-уязвимо.

Ето как са обяснили на нашите в болницата — катастрофа, мястото до шофьора, неизбежно.

— Тя…

Не, не мога да го изрека.

Кент ме поглежда, сълзите пълнят големите му тъжни очи. Изглежда по-възрастен, отколкото е.

— Съжалявам, Сам — мълви едва чуто.

— Какво искаш да ми кажеш? — Свивам юмруци невероятно силно и ноктите ми се забиват в кожата. — Казваш ми, че е… че е…

И млъквам, неспособна да продължа нататък. Мисля, че ако изрека онази дума, ще я потвърдя.

Кент вади думите от устата си една по една, все едно са забити в корема му бръсначи.

— Стана… станало е на мига. Не я е боляло.

— Не я е боляло ли? — повтарям с треперещ глас. — Не я е боляло? Но не си сигурен, нали? Няма откъде да знаеш. — Преглъщам, но буцата остава в гърлото ми. — Така ли ти казаха? Че е било безболезнено. Което трябва да означава спокойно? Едва ли не добре?

Кент хваща ръката ми през масата.

— Сам…

— Не! — Бутам стола назад и ставам. Цялата се треса от ярост. — Не ми казвай, че всичко ще се оправи. Не ми казвай, че не я е боляло. Защото не знаеш, никой от вас не знае колко много боли. Боли и…

Не знам дали говоря за Елъди или за себе си. Кент също става и ме прегръща. Заравям лице в рамото му и се разплаквам. Той ме държи здраво, хълца сподавено в косата ми и преди да оставя всичко да си иде и да потъна в мрака, през главата ми минава най-странната, най-невероятна мисъл: главата ми пасва идеално на рамото му.

После мисълта за Елъди и Джулиет ме завладява отново, тежък воал забулва съзнанието ми и се разплаквам на глас. Това е втората нощ, която завършвам в прегръдките на Кент, но той, разбира се, не знае. Вместо да се радвам, че не си спомня как миналата вечер двамата седяхме в тъмната стая и коленете ни почти се допираха, се чувствам още по-самотна. Изгубвам се в мъглата на собствените си мисли и когато се връщам отново в кожата си, осъзнавам, че Кент ме държи на ръце и краката ми не докосват пода.

Устните му са заровени в косата ми, усещам горещия му дъх да преминава през мен като електричество и ме оставя по-тъжна и по-объркана отпреди. Отдръпвам се така, че между нас да остане малко пространство, но продължава да ме държи в ръцете си и това ме успокоява. Топлината и спокойствието му се предават и на мен.

— Все още трепериш — отбелязва той и слага ръка на челото ми. Докосва ме за секунда, но когато я отдръпва, мястото започва да пари като изгорено. — Дрехите ти са подгизнали от дъжда.

— Бельото ми — казвам неочаквано.

Той свива вежди.

— Какво?

— Бельото ми… Бикините, корсажът… всичко е пълно със сняг. Е, вече се е стопил, но наистина ми е студено.

Прекалено изтерзана съм, за да чувствам неудобство. Кент прехапва устни и кима.

— Стой тук. — Сочи чашата ми: — И си изпий шоколада.

Отвежда ме до масата, настанява ме пак на стола и изчезва. Все още треперя, но поне мога да държа чашата, без да разплискам всичко по масата. Не мисля за нищо, освен за движението й до устните си и за вкуса на какаото, за тиктакането на часовника и за бялата вихрушка навън. След няколко секунди Кент се връща с огромен пуловер, избелял анцуг и раирани боксерки.

— Мои са — измънква и се изчервява до ушите. — Не, не са мои. Още не съм ги обувал. Мама ми ги купи наскоро… — Преглъща тежко и продължава да пелтечи: — Всъщност аз си ги купих. Във вторник. Етикетът е още на тях и…

— Кент — прекъсвам го.

Той млъква и поема дълбоко дъх.

— Да?

— Извинявай, но… може ли да млъкнеш за малко? — Соча към главата си. — Мозъкът ми прегря.

— Съжалявам — казва той. — Не знам какво да направя. Исках… исках да ти помогна.

— Благодаря — кимам. Знам какви усилия му коства и успявам да му се усмихна, макар и наполовина.

Той оставя дрехите на масата заедно с голяма бяла хавлиена кърпа.

— Не знаех… Мислех, че ако още ти е студено, може да си вземеш горещ душ. — Потрива смутено ръце и при думата „душ“ се изчервява до уши.

Поклащам глава.

— Искам просто да спя.

Бях забравила за съня и сега изведнъж усещам огромно облекчение, когато си казвам: „Всичко, което трябва да направя, е да заспя.“

Щом заспя, кошмарът ще изчезне. Страхът обаче продължава да ме гложди. Ами ако този път денят не се повтори? Ами ако си остане така? Замислям се за Елъди и усещам как шоколадът се връща обратно в гърлото ми.

Кент сигурно забелязва промяната, защото се привежда, за да бъдат очите ни на едно ниво.

— Мога ли да ти помогна? Да направя нещо за теб? Да ти донеса нещо?

Поклащам глава и преглъщам сълзите.

— Ще се оправя. Всичко е от… шока. — Преглъщам тежко и продължавам. — Просто искам някак си да върна лентата обратно.

Той кима, взима ръката ми в своята, а аз не я отблъсквам.

— Ако можех, щях да го направя — изрича той.

Произнесени на глас такива очевидни неща звучат глупаво, но той го казва толкова искрено и чистосърдечно, че сълзите отново пълнят очите ми. Взимам дрехите и кърпата и тръгвам към банята, същата, която разбихме, за да намерим Джулиет. Влизам и затварям вратата. Прозорецът все още е отворен и вятърът набива снежинките вътре. Затварям го и вече се чувствам по-добре, сякаш започвам да изтривам всичко случило се тази вечер. С Елъди всичко ще бъде наред.

Нали тази, която трябваше да бъде на предната седалка, съм аз? Махам кърпата, която Джулиет бе оставила на мивката, и събличам мокрите дрехи. Въпреки умората не мога да устоя на душа, пускам водата толкова силно и толкова гореща, колкото мога да издържа. Душът е от тропическите, от които водата тече право надолу на дълги тежки струи, стига до плочките под краката ми и се връща под формата на голям облак гъста пара. Оставам под него, докато кожата ми почервеняла като на рак.

После обличам пуловера на Кент — супер мек, ухаещ на прах за пране и на прясно окосена трева, махам етикета на боксерките и ги обувам. Определено са ми големи, но чистият още непран плат действа освежаващо на кожата ми. Единствените боксерки, които съм виждала досега, са на Роб, обикновено захвърлени на пода, метнати под леглото и с петна от неща, за произхода на които не желая дори да мисля. Накрая слагам и анцуга, който се набръчква около глезените ми. Кент се е погрижи и за чорапи — големи, хавлиени и меки. Свивам на топка собствените си дрехи и ги оставям до вратата.

Връщам се в кухнята, Кент стои на същото място, където го оставих. Нещо проблясва в очите му, щом ме вижда, но не мога да определя какво.

— Косата ти е мокра — казва тихо, но тонът му ми говори нещо съвсем различно.

— Реших да се изкъпя все пак — казвам и свеждам поглед.

Настъпва кратка тишина, но Кент бързо я нарушава.

— Знам, че си уморена. Ще те откарам до вас.

— Не. Не мога… не искам да се прибирам сега.

— Вашите… — започва той, но не довършва.

— Моля те, нека остана тук.

Не знам кое е по-лошо — нашите вече да са научили и да ме чакат, за да ме въртят на шиш, да ме обсипят с въпроси и да говорят за болници и терапевти, за да ми помогнат да се справя с шока, или да не знаят нищо, да спят спокойно и аз да се завърна в тъмната къща.

— Имаме стая за гости — казва той.

Косата му най-после е изсъхнала и се е накъдрила повече от обикновено.

— Не искам в стаята за гости — клатя решително глава. — Искам да съм в истинска стая. Където се живее.

Той се вглежда в мен и кима.

— Ела с мен.

Взима ръката ми и аз го оставям да ме води. Качваме се горе, продължаваме по коридора и спираме пред стаята с онези надписи по вратата. Трябваше да се досетя, че е негова. Спираме и той натиска няколко пъти дръжката.

— Заяжда — обяснява кратко и след няколко опита най-после вратата се отваря.

Вдишвам дълбоко въздуха. Мирише по същия начин, както миришеше преди два дни, когато нахълтахме тук с Роб, но всичко останало е различно. Мракът изглежда някак по-благосклонен и не така гъст.

— Дай ми секунда — казва Кент, стиска ръката ми и се отделя от мен. Чувам шумолене на завеси и ахвам.

Пред мен се откриват три големи прозореца, заемащи цялата стена от пода до тавана. Кент не включва лампите, но все едно, че го е направил. Луната е огромна и ярка, осветява белия сняг и той искри под лъчите й като сребро. Стаята се изпълва с прекрасна сребриста светлина.

— Удивително е! — прошепвам, останала без дъх. Дори не осъзнавам, че съм спряла да дишам.

Кент се усмихва бързо. Лицето му тъмнее на фона на пълната луна.

— Чудесна е през нощта. Но сутрин не е толкова красива.

После понечва да пусне отново завесите.

— Остави ги така! — извиквам и добавям бързо: — Моля те!

И за моя изненада ме хваща срам.

Оглеждам просторната стая и отново вдишвам невероятната смес от прах за пране и косена трева. Това е най-свежият аромат на света, ароматът на отворен прозорец и чисти чаршафи. Миналата вечер не успях да видя нищо, освен леглото. Сега забелязвам, че стаята е опасана с рафтове, пълни с книги. В ъгъла има бюро с компютър и още книги. На едната стена висят картини, на тях някакви хора, но не се виждат добре. В един от ъглите — чудовищно голям стол, от онези, дето са като торби, и Кент улавя втренчения ми в него поглед.

— Имам го от седми клас — пояснява някак засрамено.

— И аз имам такъв.

Не знам защо го казвам, може би защото Линдзи разправя, че изглеждал като крива цица. В момента не искам да мисля за Линдзи и Али. И в никакъв случай не желая да се сещам за Елъди.

Кент опъва завивките, после се обръща с гръб, за да мога да се оправя на спокойствие. Качвам се на леглото и лягам, усещам ръцете си тежки и болезнено схванати.

Малко се стеснявам, но толкова съм изтощена, че бързо ми минава. Забелязвам, че таблата над главата ми е с дърворезба, онази в краката ми е подобна, но по-малка. Изтягам се и в главата ми изниква образ на шейна. Обръщам глава към прозореца, за да видя падащия сняг, после затварям очи и си представям, че летя над заснежена гора, на път за красиво и добро място: бяла къщурка в далечината с прозорци, зад които горят свещи.

— Лека нощ — прошепва Кент. Стоял е толкова тихо, че съм забравила за него.

Отварям рязко очи и се надигам на лакът.

— Кент?

— Да?

— Ще останеш ли малко с мен?

Той кима, завърта стола пред бюрото си към леглото и сяда мълчаливо. Качва краката, подпира брадичка на колене и се заглежда в мен. Лунната светлина пада върху косата му и я превръща в разтопено сребро.

— Кент?

— Да?

— Не ти ли се струва странно, че съм тук с теб? — питам и веднага затварям очи, за да не го гледам.

— Аз съм редактор на хумористичния вестник и веднъж прекарах цели триста шейсет и пет дни в гумено сабо „Крокс“. Оттогава нищо не ми се струва странно.

— О, да, бях забравила за етапа „Крокс“. — Най-после се стоплям под етажите от завивки и усещам, че главата ми натежава. Представям си, че лежа на горещ плаж, а приливът нежно гали пръстите на краката ми. — Кент?

— Да?

— Защо си толкова мил с мен?

Мълчанието продължава изключително дълго и вече не очаквам отговор. Струва ми се, че чувам падащия сняг, чувам как покрива земята и всичко става бяло и чисто. Не искам да отворя очи, за да не разваля магията, да не видя гняв или болка в очите му.

— Помниш ли онова лято след втори клас? Веднага след смъртта на дядо? — Най-после заговаря с нисък глас. — Разплаках се в стола и Фил Хауел ме нарече педал. Това ме разстрои още повече, макар да не знаех какво е педал.

Продължавам да държа очите си затворени, завладяна от мелодията на гласа му.

— Между другото, миналата година откриха Фил Хауел полугол с Шон Требът на задната седалка на беемвето на баща му. Виж как се завъртат нещата!

Кент се засмива кратко.

— Както и да е. Когато му казах да ме остави на мира, той бутна подноса ми и храната се разхвърча навсякъде. Никога няма да го забравя. Имахме за обяд сандвич с пуйка и картофено пюре. Ти дойде, събра пюрето в шепа и го натика право в лицето на Фил. После вдигна сандвича и го изтри в тениската му. Каза му: „По-гаден си и от горещ обяд!“ — Той спира за миг и се засмива отново. — Беше голяма обида за един второкласник. Шон беше толкова изненадан и изглеждаше толкова смешен с размазаното по лицето му пюре, че започнах да се смея. Смеех се за пръв път, след като разбрах за… за дядо.

Той се замисля за кратко. После пита тихо:

— Помниш ли какво ти казах тогава?

Споменът е в мен, изплува бавно, сякаш идва от много далече. Мислех, че е загубен завинаги, но сцената изниква в главата ми с всички подробности.

— Ти си моят герой — казваме в един глас.

Не чувам движението на Кент, но неочаквано гласът му прозвучава съвсем близо до мен, хваща ръцете ми и ги сгушва в своите.

— Тогава се заклех, че някога и аз ще стана твой герой, без значение кога — прошепва ми.

Оставаме така дълго, сякаш часове, през цялото време сънят ме дърпа към себе си, отдалечава ме от него, но сърцето ми трепти като мушица, отблъсква мрака и мъглата, не й позволява да погълне съзнанието ми. Ако заспя, ще го изгубя. Ще изгубя този момент завинаги.

— Кент — казвам и гласът ми сякаш трябва да преплува мъглата, за да стигне до устата ми.

— Да?

— Обещай ми да останеш с мен.

— Обещавам — прошепва той.

И в момента, когато вече не знам дали сънувам, или съм будна, дали мечтая, или обикалям из поле, където всичко, което си пожелаеш, се превръща в реалност, усещам устните му върху моите, но вече е късно, вече спя, няма ме, него също го няма — моментът се оттегля, прибира се в себе си, като цвете, свило цвета си за през нощта.