Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (33)

Чудото на случайностите и съвпаденията

Първа част

— Слушай ме добре, не ми пука дали е глупаво. Не ми пука дали изглежда като празник, измислен от Холмарк или… — бъбри Линдзи, преразказва ми разговора си с Патрик и набляга на някои места, като удря с длан по волана. Отново е самото самообладание, косата й е прибрана на конска опашка, макар и разрошена, както винаги, с червило на устните и с пухено яке, което изпуска облаци от „Бърбъри Брит Голд“. Малко е странно да я гледам такава след миналата нощ, но същевременно се радвам. Жестока, изплашена, горда и несигурна в себе си, но каквато и да е, тя си е Линдзи Еджком, момичето, което в първи курс взе ключовете за беемвето на Мари Тинзли, след като Мари я нарече малка проститутка, и въпреки че Мари току-що бе обявена с гласуване за кралица на есенния бал, никой, дори и децата от нейния клас, не се застъпи за нея. Тя все още е най-добрата ми приятелка и въпреки всичко я обичам. И знам — колкото и да е грешна пред хората и пред себе си, ще намери възможност да оправи нещата. Знам го от начина, по който ме гледаше вчера, с черните дупки вместо очи.

Може би просто ми се иска така, но вярвам твърдо, че случилото се снощи не е напълно изтрито, на друго ниво или в друг свят то има значение. „Понякога се страхувам от това, което оставям след себе си.“ Мислите ми веднага се насочват към Кент и през мен преминава сладостна тръпка, танцува нагоре-надолу по гръбнака ми. Днес за пръв път в живота си усещам, че ми липсва нечия целувка за пръв път се събуждам с чувството, че съм изгубила нещо важно.

— Може би е полудял, защото е луд по теб — надниква Елъди от задната седалка. — Не мислиш ли, Сам?

— Ъ-хъ.

Отпивам бавно от кафето. Тази сутрин е съвършена, точно каквато бих си я избрала — съвършено кафе, съвършена багета, аз съм в колата с две от най-добрите си приятелки, не мисля за нищо, не се опитват да говоря за нещо, просто бъбря за нещата, за които винаги бъбрим, наслаждавам се на звука от гласовете ни. Единственото, което ми липсва, е Али.

Внезапно ми се приисква да покараме още малко по улиците на Риджвю. Не желая моментът да свърши. И се надявам да хвърля още един последен поглед на града.

— Линдзи? Искаш ли да спрем за малко пред „Старбъкс“? Аз, хм… пие ми се още кафе — казвам и отпивам бързо два пъти от моето, за да изглежда по-достоверно.

Тя вдига вежди.

— Ти мразиш кафето в „Старбъкс“.

— Да, но този път внезапно ми се прииска.

— Каза, че мирише на кучешка пикня в боклукчийска кофа.

Елъди тъкмо отпива от кафето си.

— Хей, ало! Тук някои закусват — размахва театрално багетата си тя.

Линдзи вдига и двете си ръце и пуска волана.

— Само цитирах.

— Ако още веднъж закъснея за училище, сигурно ще ми сложат доживотно наказание.

— И ще пропуснеш шанса да се помляскат с Мъфин преди първия час — подхилва се Линдзи.

— Ами ти? — Елъди я замеря с парченце от багети и Линдзи изписква. — Цяло чудо е, че още не сте си изяли устните с Патрик.

— Хайде, Линдзи, моля те! — Примигвам умолително към нея, после се обръщам към Елъди. — Хайде, не ми отказвайте!

Линдзи въздиша тежко и двете с Елъди се споглеждат в огледалото. После включва мигача и завива. Аз изплясквам с ръце, а Елъди изпъшква.

— Сам може да прави каквото си иска днес — казва Линдзи. — Нали днес е Големият й ден? — набляга тя на „големия“.

Елъди веднага схваща за какво става въпрос.

— Аз бих казала, че днес е големият ден на Роб.

— Да се надяваме, че ще му е голям — навежда се Линдзи към мен и ме сръчква в ребрата.

— Пфу! — правя се на възмутена. — Какви мръсници сте!

Линдзи веднага сграбчва темата.

— Днес ще бъде един дъъълъг ден.

— И тежък — добавя Елъди.

Линдзи прихва и кафето излиза от устата й като фонтан. Елъди се превива на две и изписква от смях. И двете се хилят и пръхтят като луди.

— Ха-ха, колко смешно! — казвам, загледана през прозореца в къщите, които текат като цветен поток покрай нас. — Колко остроумно!

Но вътрешно се усмихвам, чувствам се щастлива и спокойна и си мисля: „Само да знаете!“

Зад „Старбъкс“ има малък паркинг и успяваме да заемем последното място. Линдзи се набутва и почти отнася огледалата на колите от двете страни, но въпреки това извиква триумфално: „Гучи, бейби, гучи!“, което според нея на италиански означава „отлично“.

Аз обаче съм заета да се сбогувам с местата от детството си и се изключвам. Деликатесният магазин със страхотните си пилешки котлети, кинкалерията, откъдето купувах конци, за да плета гривни за приятелките си, и търговската камара, и зъболекарският кабинет, и градинката, където в седми клас Стийв Кинг набута езика си в устата ми, а аз така се изненадах, че го ухапах. Не преставам да си мисля колко странно нещо е животът, за Кент, за Джулиет, дори за Алекс и Ана, за господин Ото и госпожа Уинтърс — колко сложно и свързано е всичко, като голяма невидима мрежа — и как понякога си мислиш, че постъпваш правилно, но не е, и се получава точно обратното.

Влизаме в „Старбъкс“ и си взимам кафе. Елъди предпочита курабийка, въпреки че току-що си изяде багета. Линдзи слага на главата си плюшено мече, нарежда се на касата за минерална вода и дори не мигва, докато касиерката я оглежда, сякаш е луда. Не мога да се въздържа и се хвърлям на врата й, а тя казва високо: „Запази милувките за леглото, маце“, което кара възрастната жена зад нас да отстъпи няколко сантиметра. Излизаме със смях от кафенето, поглеждам напред и за малко не изпускам чашата си — кафявият шевролет на Сара Грендъл е на паркинга. Нервно барабани с пръсти по волана и поглежда към часовника си, чака да се освободи място. Последното място, което ние заехме.

— Ти какво, шегуваш ли се с мен?

Сега няма начин да не закъснее.

Линдзи проследява погледа ми, но го разбира погрешно.

— Така е. Ако аз имах такава кола, никога не бих се появила с нея пред хората. По-добре да си ходя пеша.

— Не, аз… — започвам, но тръсвам глава. Няма как да обясня.

Докато минаваме покрай нея, Сара смъква стъклото и изпухтява, в смисъл „Най-после“. Ситуацията е изключително смешна и се засмивам на глас.

— Как е кафето? — пита Линдзи, когато се качваме в колата.

— Смърди на кучешка пикня в боклукчийска кофа.

Освобождаваме мястото и бибипкаме на Сара, а тя веднага върти волана и го заема.

— Какво й става? — пита Елъди.

— Синдромът „Паркинг“.

Напускаме паркинга и изведнъж ме осеня мисълта, че може би не е чак толкова сложно. През повечето време — деветдесет и девет процента от него — просто не знаеш как и защо се преплитат нишките. Правиш добро, а се случва лошо. Правиш лошо, а нещата се подреждат добре. Не правиш нищо и всичко експлодира.

И много, много рядко, по някакво чудо на случайността или съвпаденията, пеперудите просто започват да пърхат с криле, всички увисват надолу и ти имаш шанса да постъпиш правилно.

Ето и последното, което ми хрумва, докато гледам в огледалото за задно виждане Сара, която излиза от колата, затръшва вратата и тича през паркинга: ако си на крачка от възможността да пропуснеш голямо състезание, по-добре си пий кафето вкъщи.

Стигаме до училище, изоставам от Линдзи и Елъди и отивам в стаята с розите да се погрижа за две неща. После, понеже вече съм закъсняла, решавам да си спестя първия час. Тръгвам по коридорите и излизам навън. Колко странно, че може да преживееш целия си живот на едно място и никога да не го видиш истински. Дори и жълтите стени, които наричахме „повръщаните“, сега ми се струват красиви, високите голи дървета в средата на двора — елегантни, стройни, готови да посрещнат снега.

Досега винаги ми се е струвало, че денят в училище се влачи до безкрай, с изключение на часовете, когато имаме тест и писмено изпитване, тогава имам чувството, че секундите се прескачат, все едно са на състезание. И колкото и да ми се иска да забавят ход, времето просто тече, излива се и едва успявам да стигна до втория въпрос, когато чувам господин Тиърни да обявява: „Време е!“ и да тряска учебника по бюрото. Трябва да предам изпитния лист без третия отговор. Знам, че няма значение, но вложих всичко от себе си.

Искам през последния ми ден всичко да е нормално. Да е като един от хилядите други преживени от мен дни. Ден, в който ще превивам гръб над листа и ще се питам дали господин Тиърни ще изпълни заканата си и ще се обади в Бостънския колеж. Тревогите ми не траят дълго. Тревогите и съжаленията вече са минало за мен.

Време е за математика, тръгвам по-рано към кабинета, напълно спокойна. Сядам на чина няколко минути преди звънеца, изваждам учебника и го разполагам точно в центъра на чина. Аз съм първата пристигнала ученичка.

Господин Даймлер идва и се обляга на чина ми. За пръв път забелязвам, че единият му резец е прекалено заострен, като на вампир.

— Какво е това, Сам? — сочи към учебника ми. — Три минути преди звънеца напълно подготвена за час? Да не би да обръщаш нова страница?

— Нещо такова — казвам безизразно и слагам ръце върху учебника.

— Така ли ти действа Денят на влюбените?

Той мята ментово бонбонче в устата си и се навежда още повече. Това ме вбесява. Какво, да не би да си мисли, че ще ме прелъсти със свеж дъх?

— Имаш ли романтични планове за довечера? Някой специален за теб човек да те стопли в студената вечер? — повдига игриво вежди.

Преди седмица това щеше да ме докара до припадък, но сега оставам абсолютно безразлична. Представям си зачервеното му лице над мен, тежестта му, но това не ме ядосва, нито ме плаши. Съсредоточавам поглед върху плетената верижка на врата му, която както винаги наднича зад отворената яка на ризата. За пръв път не предизвиква в мен възторг, напротив. Кой, за Бога, носи една и съща верижка осем години поред? Все едно аз да си сложа гердана от бонбони, който обожавах в пети клас.

— Ще видим — усмихвам се. — Ами вие? Сам ли ще бъдете на празника? „Моля, маса за един“, а?

Той се привежда още повече, но аз оставам неподвижна, напрягам мускули, за да не се отдръпна.

— Защо мислиш така? — пита ме и ми смига, решил, че явно това е моят начин да флиртувам. Вероятно си мисли, че ще му предложа компанията си, за да не е сам.

Усмихвам се още по-широко.

— Защото, ако имахте приятелка — произнасям тихо, но отчетливо, за да съм сигурна, че чува всяка моя дума, — няма да се заглеждате по ученичките си.

Господин Даймлер ахва безгласно и се отдръпна назад толкова рязко, че едва не пада. Другите вече влизат в клас, разговарят и броят рози, дори не ни забелязват. Мисля, че обсъждаме предстоящия тест или проблем с домашното. Той продължава да ме гледа немигащо, устата му се отваря и затваря, но не казва нищо.

Звънецът бие. Господин Даймлер мърда рамене и се отдалечава от чина ми, все още загледан в мен. После прави пълен кръг около себе си, като изгубен в гората. Най-после прочиства гърлото и започва:

— Добре, стига приказки — но засича и започна да кашля. Когато заговаря отново, гласът му е рязък и сърдит. — Добре, сядайте всички. Часът започна.

Прехапвам устни, за да не се разсмея. Господин Даймлер ми изпраща поглед, изпълнен с презрение, и това налага да впрегна цялата си воля, за да задуша смеха. Отмествам поглед и се заглеждам във вратата.

В същия момент тя се отваря и Кент Макфулър влиза в клас. Очите ни се срещат и изведнъж стаята се прегъва на две, дистанцията помежду ни изчезва. Огряно от яркозелените му очи, нещо в мен започва да звъни, да пее и да танцува. Времето се връща назад и ние сме на верандата пред нас, топлите му пръсти бършат снежинките от врата и клепачите ми, меките му устни са върху моите, после шепнат нещо в ухото ми. И вече нищо друго не съществува, освен той.

— Господин Макфулър, ще благоволите ли да седнете? — пита студено господин Даймлер.

Кент се обръща към него и мигът отминава. Измънква някакво извинение и тръгва към мястото си. Обръщам се и го следвам с поглед. Обожавам начина, по който сяда зад чина, без да го докосва. Обожавам и начина, по който си изважда учебника и го слага пред себе си заедно с цял куп рисувани от него скици. И ръцете му, които непрекъснато отмятат бретона от лицето и го приглаждат нервно назад, за да започнат след миг всичко отново, защото косата му веднага заема старата позиция.

— Госпожице Кингстън, бих ли могъл да отнема секунда от вашето безценно време и внимание?

Обръщам се и виждам студения поглед на господин Даймлер.

— Може, щом е за секунда — отвръщам високо и всички се засмиват.

Господин Даймлер свива устни в тънка бяла линия, но не казва нищо.

Отварям учебника, ала не успявам да се съсредоточа. Започвам да барабаня с пръсти по чина, развеселена и обнадеждена след появата на Кент. Иска ми се да му кажа как се чувствам. Да му обясня някак си, за да знае. Поглеждам часовника си. Нямам търпение купидоните да се появят. Днес Кент Макфулър ще получи една допълнителна роза.

 

 

След часа изчаквам Кент в коридора. Стомахът ми се бунтува, червата ми къркорят. Той излиза и внимателно държи моята роза, сякаш се бои, че може да я счупи. Поглежда ме, сериозен и замислен, очите му шарят по лицето ми.

— Ще ми кажеш ли какво означава това?

Не се усмихва, но гласът му звъни и очите му блестят.

Решавам да го подразня малко, въпреки че близостта му обърква мислите ми.

— Не знам за какво говориш.

Той вдига розата към очите ми и отваря картичката, за да я прочета. „Довечера. Изкарай колата си, включи телефона и бъди моят герой.“

— Загадка — отвръщам и преглъщам усмивката си.

Той стои като препариран и гледа ту мен, ту нея. Така разтревожен, ми се вижда още по-сладък. — Да нямаш тайна обожателка?

— Не е толкова тайна — казва той и очите му продължават да изследват лицето ми, все едно някъде там се крие ключът за решаването на голям пъзел, и трябва да сведа поглед, за да не го награбя и да го нацелувам още там. — Довечера вдигам купон.

— Знам — пояснявам бързо. — Не че знам, но чух. — Е…?

Решавам да престана с игричките.

— Виж, може би ще се наложи да ме откараш донякъде довечера. Ще ти отнеме не повече от двайсет минути. Нямаше да те моля, ако не беше важно.

Той вдига ъгълчетата на устните си.

— И какво ще получа в замяна?

Навеждам се към него и установявам, че устата ми пасва идеално в съвършената извивка на ухото му. Веднага долавям свежия полъх на окосена трева и мента.

— Ще ти кажа една тайна.

— Сега ли?

— По-късно.

Бързам да се отдръпна, иначе ще се изкуша и ще го целуна още тук. Не знам какво ми става днес. Никога не съм била такава с Роб. Ръцете ми сякаш сами се протягат към Кент. Сигурно, когато умреш два пъти, хормоните ти се объркват и нещата се променят. Но ми харесва. Лицето на Кент отново става сериозно.

— Това, което си написала… — сочи картичката, отваря я, затваря я, златистите нишки в очите му блестят. — Онова последното… за героя… Откъде…

Сърцето ми забързва ритъм и за секунда решавам, че той знае, разбира. Тишината помежду ни натежава, всичко отминало — и запомненото, и забравеното, и мечтаното, се залюляват като махало в главата ми.

— Откъде какво? — питам, останала без дъх.

Той въздъхва и завърта глава.

— Нищо, забрави. Беше глупаво — казва и се усмихва леко.

Осъзнавам, че неволно съм сдържала дъха си, издишвам и поглеждам встрани, за да не види разочарованието ми.

— Ъ… Между другото, благодаря ти за розата.

От розите, които получих днес, запазих само неговата. „Тази е любимата ми“, казах на Мариан Сайкс, когато ми я донесе.

Тя ме погледна изплашено, после се огледа, не вярваше, че е възможно да я заговоря. И когато се увери, че е така, се изчерви и на нежното й лице се появи голяма усмивка.

— Имаш толкова много рози — промълви срамежливо.

— Проблемът е, че никога не успявам да ги съхраня за по-дълго. Не ме бива много с цветята.

— Трябва да отрежеш стеблата им под ъгъл — започва въодушевено тя, после отново се изчервява. — Сестра ми ме научи как да се грижа за тях. Преди много обичаше да работи в градината.

Прехапва устни и бързо свежда глава.

— Вземи ги — казах й.

Тя ме поглежда изпод вежди, явно очакваше някаква клопка.

— Искаш да ги задържа? — пита невярващо и ми напомни за Изи.

— Нали ти казах. Не искам на съвестта ми да тежат още няколко убийства на цветя. Имаш ли ваза?

Тя замълчава за момент, но устните й бързо се разтягат в ослепителна усмивка и цялото й същество се преобразява.

— Ще ги сложа в стаята си — шепне задъхана.

Кент вдига вежда и ме поглежда изпитателно.

— Откъде знаеш, че аз съм ти я изпратил?

— О, моля ти се — извъртам очи. — Никой друг не си изкарва джобните с откачени карикатури.

Той слага ръка на гърдите си и го дава засегнат.

— Не е за джобните. Просто обичам да ги рисувам. И не са откачени.

— Тогава благодаря за нормалната картичка.

— Пак заповядай — ухилва се.

Стоим съвсем близо един до друг и топлината, която струи от него, просто ме разтапя.

— Е, ще бъдеш ли тази вечер моят рицар в блестящи доспехи или какво?

Кент прави лек поклон.

— Един рицар няма как да откаже на лейди в нужда.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Коридорите вече са празни. Всички обядват. Усмихваме се свенливо един на друг. Очите му омекват и гърлото ми се отпуска. Всичко в мен затрептява, чувствам се свободна и лека, все едно всеки миг ще литна към небето.

Музика, изведнъж се сещам, той ме кара да се чувствам като музика. Казвам си: „Ще ме целуне тук, точно пред кабинета по математика, в крилото по природни науки на гимназията Томас Джеферсън“, и краката ми се подкосяват.

Но той не го прави. Протяга ръка и докосва леко рамото ми. После бързо се отдръпва, но продължавам да усещам нежния гъдел по кожата си.

— До довечера тогава — казва и по лицето му заиграва онази негова усмивка. — Дано тайната ти да си заслужава.

— О, на сто процента. Честна дума.

Искам да запомня всяко нещо в него. Да го запечатам в сърцето си. Колко сляпа съм била досега, просто не мога да повярвам!

Бързам да се отдалеча, преди да съм направила някоя глупост, като например да се хвърля на врата му, но той ме спира.

— Сам?

— Какво?

Очите му отново шарят по мен и сега разбирам защо ми каза, че може да вижда през мен. Наистина го прави, имам чувството, че в момента чете мислите ми, което е малко притеснително, защото почти всички са свързани с прекрасните му устни.

Той прехапва устни и мърда неловко крака.

— Защо мен? Имам предвид защо избра мен за довечера. Не сме разговаряли близо седем години…

— Може би искам да наваксам изгубеното време — отвръщам и продължавам напред, почти тичам.

— Питам сериозно. Защо аз?

Виждам Кент да държи ръката ми в мрака и да ме води из стаите през квадратите с лунна светлина. Чувам гласа му, докато шепне в ухото ми миг преди да заспя, усещам как ме носи на вълните си като прилив. Усещам ръцете му около лицето си и устните му върху моите.

— Повярвай ми — изричам, — може да бъдеш единствено ти.

Втори шанс

Валентинката за Кент беше само първата от промените, които направих тази сутрин в стаята с розите, и в мига, когато влизам в барчето, разбирам, че Роб е получил своята. Той ме вижда, разбутва приятелите си и изтичва при мен още преди да съм се наредила на опашката (този път ще си взема двоен сандвич с говеждо печено). Както винаги глупавата му шапка се кандилка, обърната с козирката настрани, сякаш е в някакво рап видео от деветдесет и втора година.

— Здравей, маце — слага ръка на раменете ми, а аз инстинктивно се отдръпвам. — Получих розата ти.

— Чудесно. И аз твоята.

Той ме оглежда, вижда единствената роза, мушната в ръчната ми чанта, и смръщва вежди:

— Това ли е моята?

Поклащам глава и се усмихвам сладко. Той разтрива челото си. Винаги прави така, когато мисли, сякаш от мисленето го заболява шава.

— Какво е станало с другите ти рози?

— Дадох ги на съхранение. — Което си е самата истина.

Той тръска глава и оставя въпроса.

— Знаеш ли, довечера има купон… — казва, но не довършва, поглежда ме и се усмихва. — Ще е забавно да идем за малко.

Отново слага ръка на рамото ми и го разтрива силно.

— Нали разбираш, като увертюра.

Само Роб може да приеме пиенето на бира на корем и надвикването с тълпата за увертюра към нещо по-интимно, но решавам да се включа в играта.

— Увертюра ли? — поглеждам го невинно.

Явно решава, че флиртувам с него, усмихва се, накланя глава назад и ме поглежда с премрежен поглед. Преди мислех, че няма по-секси начин да погледнеш едно момиче, сега ми се струва, че е лайнбекър, който се опитва да играе самба. Лайнбекърът може да изучи движенията до съвършенство, но все пак няма да изглежда добре.

— Знаеш ли — казва тихо той. — Харесва ми това, което ми написа в картичката.

— Така ли? — изчуруликвам и си припомням: „Не трябва повече да ме чакаш!“

— Мисля да отида на купона към десет, да постоя час-два — започва да обяснява, отстъпва назад и завърта козирката си напред: край на флиртовете, сега да уточним работата.

Изведнъж ми писва. Имах намерение да повъртя Роб на шиш, да му го върна за липсата на внимание, за липсата на интерес към всичко, освен към купоните, към любимия му спорт лакрос и тази тъпа шапка на „Янките“, но повече не ми се играе.

— Знаеш ли, всъщност изобщо не ме интересува какво ще правиш.

Той замлъква. Не е очаквал такъв отговор.

— Но ще останеш у нас тази нощ, нали?

— Не, не мисля.

Ръката му намира челото и отново го разтрива.

— Но ти каза…

— Казах, че не трябва повече да ме чакаш. Това е. — Поемам дълбоко въздух. Едно, две, три… — Нещата между нас не вървят, Роб. Искам да се разделим.

Той отстъпва крачка назад. Лицето му става бяло като тебешир, после изведнъж червенината плъзва от врата нагоре, сякаш някой му налива с фуния „Капи вишна“.

— Какво каза?

— Казах, че късам с теб. — Досега не ми се е случвало и се изненадвам колко лесно намирам думите. — Не мисля, че между нас се получи.

— Но… но — запъва се той. Объркването изчезва и идва гневът. — Не може да скъсаш така.

И ме поглежда, сякаш съм най-тъпата личност на света.

— Не можеш да скъсаш с мен! — почти изплюва той.

Сега разбирам. Роб помни. Помни как в шести клас каза, че не съм достатъчно готина за него, помни го и все още мисли, че е така. Всяка троха от симпатията, която все още пазех в себе си, изчезва на мига и докато гледам червеното му лице и стиснатите зъби върху него, изведнъж откривам, че е доста грозен.

— Мога — отговарям кротко. — Току-що го направих.

— А аз те чаках. Чаках месеци наред.

Обръща се и измърморва нещо под носа си.

— Какво?

Роб връща поглед към мен, лицето му е изкривено от злоба и ненавист. Не, това не може да е същият човек, който преди седмица сложи глава на рамото ми и каза, че съм личната му възглавница. Той изчезва напълно и отдолу се подава съвсем различно лице.

— Казах, че не трябваше да отказвам на Габи Хейнс, когато ме помоли да се видим тази вечер — процежда студено.

Нещо в стомаха ми се надига, остатъчна болка или наранена гордост, но преминава бързо и всички отново се утаява. Разбирам точно как се чувства Джулиет от известно време насам. Мисълта за нея ми връща самообладанието и успявам да се усмихна.

— Винаги има втори шанс — произнасям дружески, обръщам се и отивам за последен път да обядвам с приятелките си.

След десет минути вече седя на обичайната ни маса и докато нагъвам двоен сандвич с говеждо и майонеза, плюс пълна чиния с пържени картофи — мечтая за това от дълго време — Джулиет влиза в барчето. Виждам, че е сложила роза в празна бутилка от минерална вода, и я е мушнала отстрани в чантата си. Оглежда се и този път завесата от коса пред лицето й е разделена на две и е вдигната, очите й не пропускат маса, покрай която минава, търсят знак. Лицето й е ясно, одухотворено. Хапе устни, но не изглежда нещастна. Изглежда жива. Сърцето ми прескача. Най-важното е, че е жива.

Когато минава покрай нас, виждам картичката да се люлее на стъблото точно под червените листенца на розата и въпреки че съм прекалено далече и не успявам да я прочета, мога да видя какво е написано на нея дори и със затворени очи. Едно изречение: „Никога не е късно!“

— Какво ти става днес? — пита Линдзи по пътя за „Най-добрият сладолед в цялата страна“. Вече сме на две крачки от Редицата — уличка с наредени като гъби магазинчета около хълма. Воалът от тъмни облаци пълзи и закрива хоризонта сантиметър по сантиметър, донасяйки обещание за сняг.

— Какво да ми е?

Вървим ръка за ръка и се опитваме да се топлим. Исках Али и Елъди да дойдат с нас, но Али имаше тест по испански, а Елъди каза, че ако пропусне още един час по английски, ще отнесе наказанието — и аз си замълчах.

Ден като всеки друг.

— Искам да кажа, защо се държиш така странно?

Опитвам се да скалъпя някакъв отговор, но Линдзи продължава:

— Например да се тъпчеш с гадости, да преразпределяш зоните за обяд. — Прехапва устни. — Получих съобщение от Ейми Уийз…

— Така ли?

— Права си, Ейми е откачалка и никога не бих повярвала на думите й, особено ако става дума за теб — бърза да каже тя.

— Сигурна съм — отвръщам развеселена, вече знам докъде ще доведе това.

— Но… — тя вдишва дълбоко и изпява на един дъх — тя разправя, че е говорила със Стив Уейтман, който пък говорил с Роб и той му спуснал, че сте скъсали.

Поглежда ме и се засмива пресилено.

— Отговорих й, че са измислици.

В първия момент мълча, искам да подбера внимателно думите си.

— Не е измислица. Истина е.

Линдзи се заковава на място и ме зяпва.

— Какво?

— Скъсах с него преди обяда.

Тя завърта глава, сякаш се опитва да изтръска думите от ума си.

— И… хм… кога мислеше да споделиш незначителната подробност с нас? С най-добрите си приятелки? Или предпочиташ да го научим от другите?

Виждам, че наистина е засегната.

— Мислех да ти кажа, Линдзи…

Тя слага ръце на ушите си и продължава да върти глава.

— Не мога да го проумея. Какво стана? Нали тази вечер трябваше да бъде вашата… нали трябваше да бъде твоята Голяма нощ?

Въздъхвам дълбоко.

— Ето, затова не исках да ти кажа, Линдзи. Знаех си, че ще направиш голям въпрос от това.

— Защото си е голям въпрос.

Толкова се разстройва, че изобщо не обръща внимание, когато минаваме покрай „Кухнята на Хънан“.

Втренчила се е в мен, все едно очаква внезапно да посинея или да се възпламеня. Сякаш съм човек, на когото повече никога няма да има доверие. Минава ми през ума, че тя наистина ще се почувства така, когато направя това, което съм си наумила, но дори и тази мисъл не може да ме спре.

Слагам ръка на рамото й и казвам:

— Изчакай ме за минутка.

— Къде отиваш? — примигва объркано.

— Трябва да вляза в „Хънан“ за малко. — Поглеждам я и чакам да избухне. — Искам да кажа нещо на Ана Картильо.

Очаквам от нея да се разкрещи, да хукне нанякъде или да ме замеря с желирани мечета, но тя остава напълно неподвижна, сякаш някой е изключил тока й. Започвам да се тревожа, че ще изпадне в шок, ала възможността е прекалено добра, за да я подмина.

— Две минути. Обещавам.

И се вмъквам в „Хънан“, преди Линдзи отново да се включи онлайн. Отварям вратата и звънче оповестява появата ми. Алекс вдига поглед, в първия момент се смущава, после се усмихва широко.

— К’во става, Сам? — провиква се през ресторанта. Идиот.

Забравям за него и тръгвам директно към Ана. Тя е навела глава и рови с вилица из купата с храна пред себе си. Няма съмнение, така е много по-безопасно, отколкото да я яде.

— Здрасти.

Не знам защо, но съм доста напрегната. Има нещо обезпокоително в нейното безмълвие, в начина, по който ме поглежда, без да издава емоциите си. Това ми напомня за Джулиет.

— Дойдох да ти дам нещо.

— Да ми дадеш нещо? — свива скептично устни тя и приликата с Джулиет изчезва.

Сигурно ме мисли за полудяла. Доколкото си спомням, с нея никога не сме разменяли и една дума. Нямам представа какво си мисли, че ще й дам. Алекс гледа ту мен, ту Ана, не по-малко шашнат от нея. Сигурна съм, че Линдзи наблюдава сцената през прозореца и мисълта, че трима души ме зяпат, все едно падам от небето, лекичко ме изнервя. Отварям чантата си с треперещи ръце.

— Да. Виж, знам, че е шокиращо. Не мога да ти обясня, но…

Вадя големия албум със скици на Енър и го оставям на масата до пилето със сусам. Или телешкото с портокали. Или котешко задушено. Или… както и да е.

Ана замръзва. Поглежда към книгата, сякаш е куче и може да я захапе.

— Реших, че харесваш такива неща — обяснявам и бързам да се отдалеча от масата. Тежката част от мисията завърши успешно, сега се чувствам хиляди пъти по-добре. — Вътре има над двеста рисунки. Може да си окачиш някои от тях на стена… ако намериш къде.

Изражението на лицето й се променя. Тя продължава да гледа книгата с отпуснати на бедрата си ръце. Забелязвам колко силно стиска юмруци. Готова съм да се обърна и да хукна навън, щом тя вдигне поглед. Очите ни се срещат. Ана не проронва и дума, устните й се отпускат в нещо, което не може да се нарече усмивка, но прилича, и аз го приемам вместо благодарност.

Чувам Алекс да се чуди:

— Какво беше това?

Не дочаквам отговора, изскачам навън и звънчето отбелязва излизането ми с весел звън.

Линдзи стои точно на мястото, където я оставих. Знам, че е видяла всичко.

— Сега вече съм сигурна, че си полудяла — изрича бавно тя.

— Казах ти вече. Нямам представа за какво говориш — усмихвам се весело. Сега, когато всичко свърши, се чувствам отлично. — Хайде, умирам за малко йогурт.

— Забрави. Отяде ми се. Откога започна да правиш подаръци на Ана Картильо?

— Виж, не е като да съм й дала гривна за приятелство или нещо подобно.

— Откога изобщо говориш с нея?

Въздиша, знам, че няма да ме остави на мира, докато не отговоря.

— Преди два дни говорих за пръв път с нея. Достатъчно ли е? — Линдзи продължава да гледа, сякаш светът пред очите й се срива. Чувството ми е познато. — Всъщност тя е доста симпатична. Искам да кажа… мисля, че ще ти хареса, ако…

Линдзи надава пронизителен писък и пак запушва уши, все едно за нея е истинско мъчение да слуша всичко това. Докато чакам да свърши представлението, въздъхвам отново и поглеждам часовника си.

Най-после тя се успокоява, писъкът й преминава в гъргорещ звук някъде в основата на гърлото, присвива очи и ме поглежда. Не мога да сдържа смеха си. Изглежда като пълна шизофреничка.

— Свърши ли?

— Върна ли се?

— Кой да се върне? — примигвам аз.

— Саманта Емили Кингстън. Моята най-добра приятелка. Моята хетеросексуална партньорка в живота. — Навежда се към мен и почуква с кокалчето на показалеца си по челото ми. — Или все разговарям с онази роботизирана кукувица, която лиже задника на крадлата на чужди гаджета, Ана Картильо?

Извъртам очи.

— Виж, мисля, че не ме познаваш добре.

— Очевидно, изобщо не те познавам — скръства ръце пред гърдите си.

Дърпам я за ръкава и тя с неохота тръгва напред. Виждам, че наистина е разстроена, слагам ръка на раменете й и я придърпвам към себе си. Толкова е дребничка, че трябва да правя миши стъпки, за да вървя в крак с нея, но я оставям тя да определи ритъма.

— Знаеш ли кой е любимият ми сладолед? — питам с надежда да я разсея.

Тя въздъхва.

— С двойна порция шоколад — изръмжава, но не се отдръпва от прегръдката ми, което е добър знак. — С фъстъци и малко овесени ядки.

— И подозирам, наясно си дали ще си взема голям или малък.

Стигнали сме до вратата на сладоледената къща и вече подушвам сладката миризма на изкуствени ароматизатори, от която ми потичат лигите. Като миризмата на прясно опечен хляб в голям подлез. Нали разбирате, не е по начина, по който природата или Бог са я мислили, но въпреки това е привлекателно.

Свалям ръка от раменете на Линдзи и тя ме поглежда с крайчеца на окото си. Трагичният израз на лицето й ме развеселява толкова, че трябва да преглътна още една усмивка.

— Ти по-добре внимавай с това „Джъмбо“ — казва тя и отмята коса от лицето си. — Цялата вкуснотия от устата отива директно в ханша ти.

Но устата й се извива в усмивка и съм наясно, че ми е простила.

Още за приятелството

Ако трябва да назова три неща, които най-много обичам у приятелките си, ето какво бих избрала:

Али:

1. През лятото между първи и втори курс отиде с родителите си на почивка във Върмонт и една крава уви езика си около китката й. После цяла година колекционираше порцеланови крави и изчете цялата противоречива информация за тях в интернет.

2. Готви без рецепти, мечтае един ден да има свое кулинарно шоу и ни е обещала, че ще ни покани на гости в него.

3. Изплезва език винаги когато се прозява, като котка.

 

 

Елъди:

1. Пее прекрасно и има най-ясния, най-богатия глас на света, като кленов сироп, полят върху палачинка, но не го демонстрира и пее единствено когато е сама под душа.

2. Изкара цяла учебна година, като всеки ден обличаше поне една зелена дреха.

3. Пръхти, като се смее, което непременно ме разсмива.

 

 

Линдзи:

1. Винаги и навсякъде е готова да танцува, дори и сама, дори и без музика — в барчето, в тоалетната, в мола.

2. Уви цялата къща на Тод Хортън с тоалетна хартия, след като той каза пред всички, че не се целувала хубаво.

3. Веднъж хукна с всички сили през парка, размахвайки ръце и крака, както си беше, по дънки и с китайските си гуменки. Аз също се затичах, но не можах да я настигна, докато и двете се проснахме на тревата, останали без дъх, поемайки на пресекулки студения есенен въздух. Засмях се с чувството, че дробовете ми всеки момент ще експлодират, и казах: „Печелиш.“ Тя се обърна и ме изгледа някак странно през рамо, не лошо, просто особено, все едно не знаеше, че съм там, после се изправи и каза: „Аз не се състезавах с теб!“

 

 

Мисля, че сега го разбирам.

Мисля си за всичко това, докато седим у Али, чувствам, че не съм им казала достатъчно, не съм им казала нищо. Четирите прекарваме прекалено много време в шеги и в празни приказки, в мечти за по-различни хора и по-готини, по-интересни, по-добри, по-зрели неща. Стане ли обаче дума за нещо сериозно, усещам, че ми е трудно да говоря, затова се смея с тях, докато Линдзи и Елъди се въртят из кухнята, а Али полага огромни усилия да направи нещо за ядене от престояли в хладилника цели два дни спагети и стари бисквити.

И когато Линдзи увива ръка около врата ми, Али около нейния, и накрая Елъди прегръща всички, и Линдзи казва: „Хей, кучки, обичам ви до смърт!“, и Елъди извиква: „Групова прегръдка“, аз протягам ръце над раменете им и стискам, докато Елъди не се отдръпва със смях и казва:

— Ако продължа да се смея, ще ми се спука коремът.