Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (23)

Мракът

Прибираме се и проверявам телефона си. Три нови съобщения. Линдзи, Али и Елъди са ми писали едно и също: „Днес е Свети Валентин! Къде си?“ Сигурно са били заедно, когато са ги пуснали. Понякога го правим, изпращаме един и същ текст на един и същ човек. Глупаво е, но ме разсмива. Не им отговарям. Сутринта изпратих на Линдзи съобщение да тръгва за училище без мен и въпреки че днес не сме се карали, чувствам неудобство да завърша по традиционния начин с „Х. Х. Х“. Някъде, в някакво алтернативно време, място, живот или нещо си, аз все още й се ядосвам, както и тя на мен.

Не мога да повярвам колко лесно се променят нещата. Колко е лесно да отбиеш от пътя, по който винаги си вървял, и да поемеш по нов. Само една погрешна стъпка, една пауза, едно кривване и ето те при нови приятели може би с лоша репутация, с ново гадже или раздяла със старото. Досега не съм се замисляла за това; не съм могла да стигна до подобно прозрение. И ми се струва някак странно, сякаш всички тези възможности съществуват по едно и също време. И всеки изживян от нас момент крие под себе си хиляди пластове, които изглеждат по различен начин.

Възможно е с Линдзи да сме най-добри приятелки и едновременно с това да се мразим. Може би ми трябва само един час по математика, за да се превърна в „лесна“, като Ана Картильо. Може би дълбоко в себе си съм като нея. Може би на всички ни е достатъчна една обедна почивка, за да започнем да ядем сами в тоалетната. И се питам дали е възможно човек да научи истината за другите, или е по-добре да се разминаваме с наведени глави, надявайки се да избегнем тази възможност.

Виждам отново Линдзи в тоалетната на „Розалита“ и се чудя колко хора стискат в дланите си своите малки тайни и колко ли им тежат. Като камък, затиснал гърдите им. Вероятно всички.

Четвъртото съобщение е от Роб. Пише само: „Болна ли си?“ Изтривам го и затварям телефона.

С Изи прекарваме останалата част от деня пред телевизора, гледаме стари дивидита, предимно филми на Дисни и Пиксар, които и двете обичаме: „Малката Русалка“, „Немо“. Правим си пуканки с допълнително масло и сос табаско, както ги приготвя татко, и сядаме на пода, без да палим лампите, а небето зад нас тъмнее все повече и дърветата се огъват под напора на вятъра. Мама се прибира и ние я посрещаме с молба за „Формаджо Фрайдей“. Някога всеки петък ходехме в един италиански ресторант, затова го нарекохме така. Ресторантът (масите му бяха застлани с карирани в червено и бяло покривки от изкуствен плат и върху тях имаше вази с изкуствени рози, също и един истински акордеонист) беше много евтин, така че няма да е проблем. Мама отговаря, че ще помисли, което означава, че ще отидем.

От цяла вечност не ми се е случвало да съм си вкъщи в петък вечер и когато татко се прибира и ни заварва с Изи на дивана, залита към вратата и се хваща за сърцето, все едно получава сърдечен пристъп.

— Халюцинирам ли? — пита уж изплашено и пуска куфарчето на пода. — Възможно ли е това? Саманта Кингстън? У дома? В петък вечер?

Извъртам очи.

— Не знам. Може би си прекалил с наркотиците през шейсетте. Може да е ретроспекция.

— През шейсетте бях на две години. Закъснях за купона. — Навежда се и ме целува по главата. Бързо се дърпам, отвикнала от подобни нежности. — И изобщо нямам намерение да питам откъде знаеш за ретроспекцията при наркотиците.

— Какво е ретроспекция при наркотиците? — пита Изи.

— Нищо — отвръщаме с татко в един глас и той ми се усмихва.

След малко тръгваме за „Формаджо“ (официалното му име е „Домашната кухня на Луиджи“), но се оказва, че вече не е „Формаджо“, нито „Луиджи“, и то не от вчера. Преди пет години на негово място се настанил ресторант за суши и собствениците му заменили декорацията тип Арт Деко и стъклените фенери с метални маси и дълъг бар от дъбово дърво. Няма никакво значение. Ресторантът завинаги ще си остане „Формаджо“.

Помещението е пълно с народ, но успяваме да седнем на една от най-хубавите маси, до два големи аквариума с екзотични риби, разположени до прозорците. Както обикновено, татко се шегува неудачно, започва да разправя колко много обичал ресторанти, където сервирали морска храна, но мама му казва да се съсредоточи върху архитектурата и да остави хумора за професионалистите. През цялото време тя се държи много мило с мен, убедена, че страдам от раздялата с Роб, това е повод с Изи да си поръчаме половината меню и се натъпкваме с бакла, скариди, темпура и салата от водорасли още преди да се появи основното ястие. Татко изпива две бири, развеселява се и започва да ни забавлява с истории за изкукали клиенти, а мама продължава да ме насърчава да си поръчвам каквото ми хареса. Изи си слага салфетка на главата и се прави на чужденка, която опитва ролца по калифорнийски за пръв път.

Засега всичко върви като по вода — денят е близо до съвършенството, макар да не се е случило нищо специално. Сигурно съм имала много подобни дни в живота си, но просто не съм ги запомнила. И ме е яд за това. Виждам се излегната на дивана у Али в следобедния мрак и се питам дали онези петъци може да се сравняват с този. Ще бъде прекрасно, ако изживея още един такъв и още един, и още един. Представям си как го правя — просто продължавам по същия начин отново и отново, докато времето свърши и Вселената спре да се върти.

Преди да поднесат десерта, в ресторанта влиза голяма група младежи и разпознавам някои от първи и втори курс. Повечето са още с якетата от униформите на отбора по плуване. Сигурно са тренирали до късно. Изглеждат съвсем млади, с прибрани назад коси, без грим — видът им е доста различен от онзи, който демонстрират, когато са на нашите купони, и като ги погледнеш, си мислиш, че са прекарали най-малко час и половина в гримьорните на МАК. Някои от тях улавят погледа ми и бързо свеждат очи.

— Сладолед от зелен чай и червен боб — обявява сервитьорката и поставя на масата голяма купа с четири лъжици. Изи веднага се нахвърля на червения боб.

Татко изпъшква и слага ръка на корема си.

— Просто не знам как е възможно да поемате още.

— Защото растем — обявява Изи, отваря уста и ни показва разтопения сладолед.

— Това е гадно, Изи — обяснявам, вземам лъжицата и опитвам сладоледа от половината със зеления чай.

— Сайкс! Хей, Сайкс!

Обръщам се бързо назад. Едно от момичетата, скрито наполовина от високата маса, е станало и маха с ръка. Обхождам с поглед ресторанта и търся Джулиет. До вратата стои момиче, но не е тя. Тази е значително по-слаба, бледа и силно руса. Момичето отърсва рамене, за да изтръска дъжда от якето си. В първия момент не го разпознавам, но щом се обръща с лице към приятелите си, вече няма никакво съмнение: купидонът от часа по математика, ангелът, който ми достави розите.

Тя съзира приятелите си, вдига ръка и маха само с пръсти. После тръгва към тях и докато минава покрай нашата маса, надпис по униформеното й яке в неоново синьо и оранжево привлича погледа ми и изведнъж цялото помещение изчезва и остават само петте букви: Сайкс.

Това е по-малката сестра на Джулиет.

— Земя вика Сами — почуква ме Изи по ръката с опакото на лъжицата си. — Сладоледът ти се стопи.

— Не ми се яде повече.

Оставям лъжицата и отдръпвам стола от масата.

— Къде отиваш? — хваща ме за ръката мама, но аз се отскубвам.

— Връщам се след малко.

Тръгвам към масата на хлапетата, като не откъсвам поглед от почти бялата коса на момичето, падаща свободно около сърцевидното му лице. Странно как не съм забелязала приликата досега. Но как да я забележа, когато доскоро не поглеждах към Джулиет, въпреки че е минавала покрай мен милион пъти.

Момичетата вече са поръчали, смеят се и се ръчкат в ребрата. Чувам една от тях да произнася името на Роб, вероятно обяснява колко е готин с новото си яке за лакрос. (Наясно съм. Самата аз съм го казвала стотици пъти.) Но го пропускам през ушите си. Вече съм на метър разстояние, когато едно от момичетата ме забелязва и всички моментално замлъкват. Момичето, споменало Роб, става червено като подвързията на менюто в ръката й.

Малката Сайкс е притисната в далечния край на масата.

— Здравей. — Заставам пред нея, осъзнавам, че не знам защо дойдох. И най-тъпото е, че тази, която трепери от нерви, съм аз. — Как се казваш?

— Ъ… направила ли съм нещо? — пита тя и гласът й трепери. Останалите момичета не й помагат с нищо. Гледат ме, сякаш очакват всеки момент да се спусна напред и да й отхапя главата.

— Не, не, просто… — Усмихвам се леко. Приликата с Джулиет направо ме побърква. — Имаш по-голяма сестра, нали?

Тя стиска устни в права линия и очите й потъмняват, все едно издига стена между нас. Не мога да я виня, вероятно си мисли, че ще й се присмея за откачената сестра. Сигурно често й се случва.

Но тя накланя глава на една страна и ме поглежда право в очите. В този момент ми напомня за Изи, която сутринта също гледаше така. „Сам няма да ходи на училище. И аз няма да ходя.“

— Да. Джулиет Сайкс.

И чака търпеливо. Чака да започна да се смея.

Погледът й е толкова твърд, че свеждам очи.

— Да. Аз, хм, я познавам.

— Така ли? — вдига вежди тя.

— Ами нещо такова. — Момичетата не свалят поглед от мен, дори не примигват. Подозирам, че полагат огромни усилия да държат устите си затворени. — Тя… тя ми е партньор в лабораторията.

Решавам, че ходът е безопасен. Лабораторните упражнения са задължителни и всеки има разпределен от преподавателя партньор.

Чертите на лицето й леко се отпускат.

— Джулиет е добра по биология. Изобщо е добра ученичка — казва тя и си позволява плаха усмивка. — Аз се казвам Мариан.

— Приятно ми е. — Името й подхожда, някак си чисто и приветливо. Дланите ми се изпотяват и ги изтривам в дънките. — Аз съм Сам.

Мариан свежда очи и казва срамежливо:

— Знам коя си.

Две ръце ме хващат за кръста. Изи е зад мен, подава глава и ме поглежда. Брадичката й се забива в реброто ми.

— Сладоледът вече свършва. Сигурна ли си, че не искаш?

Мариан се усмихва, навежда се към сестра ми и пита:

— Как се казваш?

— Елизабет — отвръща гордо тя, после оклюмва, — но всички ме наричат Изи.

— Когато бях малка, всички ме наричаха Мери — казва Мариан и прави гримаса. — Но сега ми казват Мариан.

— Нямам нищо против „Изи“ — отвръща Изи, дъвчейки долната си устна, сякаш току-що го е решила.

Мариан поглежда към мен.

— Значи и ти имаш по-малка сестра.

И изведнъж усещам, че нямам повече сили да я гледам. Нямам сили да мисля какво ще се случи тази нощ. Защото знам: тишината на къщата, изстрелът.

И после… какво? Мариан ли ще я намери? Това ли ще е последният спомен от сестра й? Това ли ще се загнезди в съзнанието й завинаги и ще заличи другите красиви моменти, съхранявани с години?

Изведнъж се паникьосвам и се опитвам да отгатна какви спомени има Изи от мен.

— Хайде, Изи, да оставим момичетата да се нахранят. — Гласът ми трепери, но не мисля, че някой забелязва. Потупвам Изи по главата и тя хуква в галоп към масата ни.

Момичетата около масата се отпускат, гледат ме с широко отворени очи, не могат да повярват, че съм толкова мила, за тях това е истински подарък. Гадост. Трябва да ме мразят. И съм сигурна, че ако знаят какъв човек съм, ще ме мразят.

Изведнъж в главата ми изниква лицето на Кент. Нямам представа откъде се появи в този момент. Ако знаеше всичко, той също щеше да ме намрази. И тази мисъл незнайно защо ме натъжава.

— Кажи на Джулиет да не го прави — изтърсвам неочаквано, изненадана от себе си.

Мариан бърчи чело.

— Какво да не прави?

— Онзи проект по биология — казвам бързо и добавям: — Тя знае за какво става въпрос.

— Окей — усмихва се Мариан. Обръщам се с гръб, но тя ме спира. — Сам?

Отново се обръщам, а тя слага ръка на устата си и се изхилва, не може да повярва, че е имала смелостта да произнесе името ми.

— Ще й го кажа утре — уточнява тя. — Тази вечер сестра ми ще излиза.

Спуска ми го така, все едно ми съобщава, че Джулиет е определена за отличничката на випуска. Веднага си представям картинката: мама, татко и сестричката са на първия етаж, а Джулиет както обикновено се е заключила сама в стаята си и надува музиката. И изведнъж — чудо на чудесата — излиза с прибрана на опашка коса, уверена и спокойна, и съобщава, че отива на купон. Сигурно всички са били на седмото небе, горди с дъщеря си. Тяхното самотно момиченце най-после прави пробив. В края на последната си година в гимназията.

И отива на купона у Кент. Да намери Линдзи… и мен. Да бъде блъскана, удряна и заливана с бира.

Изведнъж сушито започва да се бунтува в корема ми. Само ако знаеха…

— Но утре ще й кажа непременно.

Тя ми се усмихва и усмивката й ме заслепява като лъч светлина в тъмнината.

 

 

През целия път до дома се опитвам да забравя Мариан Сайкс. Татко ми пожелава лека нощ — една бира е достатъчна да го приспи, а тази вечер изпи (направо ги изля в гърлото си) две — аз все още се опитвам да забравя Мариан Сайкс. След половин час Изи идва, изкъпана, ухаеща на сапун в омалялата си пижама, и слага мокра целувка на бузата ми, а аз се опитвам да забравя Мариан Сайкс. И около час след това, когато мама застава на вратата и заявява: „Гордея се с теб, Сам“, продължавам да мисля за нея.

Мама си ляга. Къщата се изпълва с тишина. Някъде дълбоко в мрака цъка часовник. Затварям очи и си представям Джулиет Сайкс да се приближава тихо към мен, обувките й тропат по дървения под, от очите й се стича кръв…

Сядам в леглото с разтуптяно сърце. После ставам и намирам якето си в тъмното.

Тази сутрин се заклех за нищо на света да не ходя на купона у Кент. Но ето ме, слизам на пръсти по стълбата, притичвам по коридорите, промъквам се крадешком във вестибюла и свивам ключовете на мама от шкафчето. Днес тя беше истински памук, но последното нещо, което ми трябва сега, е дълъг разговор на тема „Какво те кара да мислиш, че можеш да се скатаваш от училище и да си развяваш байрака цял ден и цяла нощ?“

Не спирам да си повтарям, че Джулиет Сайкс не е мой проблем, но не мога да спра да мисля колко ужасно ще бъде, ако това се окаже и нейният ден. И се налага да го изживява отново и отново. Според мен всеки, дори и Джулиет Сайкс, заслужава да умре в по-хубав ден.

Пантите на задната и предната врата скърцат толкова силно, че заместват напълно алармата. (Понякога си мисля, че мама и татко нарочно ги оставят така.) Отивам в кухнята, внимателно сипвам малко зехтин на салфетка и намазвам пантите на задната врата. Научих този трик от Линдзи. Тя непрекъснато измисля нови, по-съвършени начини за измъкване от дома, въпреки че няма полицейски час и може да излиза и да се връща, когато си поиска. Мисля, че всъщност й липсва, и затова обръща такова голямо внимание на подробностите. Харесва й да си мисли, че всъщност има.

След малко италианските панти отварят вратата с едва чут шепот и съм навън.

 

 

Всъщност не знам защо отивам у Кент и какво ще правя, когато пристигна. Вместо да се насоча веднага към тях, откривам, че завивам по случайни улици, стигам до задънени места, обръщам и се въртя като сляпа из града. Повечето къщи са разположени по-навътре, далеч от шума на улиците, и осветените им прозорци блещукат в мрака като вълшебни. Удивително е колко различно изглежда всичко през нощта, просто не можеш да го познаеш, особено когато вали. Къщите са се отпуснали тежко из поляните, замислени, с живи очи. Един различен Риджвю. През деня всичко е чисто, излъскано и подредено, всичко върви в определения ред: съпрузите се качват в колите с чаша кафе в ръка и тръгват за работа, съпругите излизат малко след тях, облечени в роклите си „Пайлът“, хванали за ръка момиченца в бебешки роклички „Бейби Гап“, детски седалки отзад, лексус, чаши от „Старбъкс“ и така нататък. И се питам коя от двете версии е истинската.

По пътя не се виждат други коли, но продължавам да пълзя с трийсет километра в час. Търся нещо, нямам представа какво. Минавам покрай къщата на Елъди и продължавам. Всяка улична лампа хвърля триъгълник от светлина по тротоара, който за момент осветява вътрешността на колата, после отново ме оставя в мрак.

Фаровете осветяват на около триста метра пред мен килнат на една страна зелен уличен знак: Серенити Плейс. Изведнъж си спомням, беше през първата година в гимназията: един ден седяхме у Али, а майка й бъбреше от часове по телефона, крачейки напред-назад по терасата с боси крака, обута в клина си за йога.

— Разменя ежедневната доза клюки — пояснява Али и извърта очи. — Имаш ли Манди Сакс, не ти трябват жълти вестници. По-информирана е от тях.

Линдзи отбеляза, че било истинска ирония, дето Минди живеела в Серенити Плейс, „точно тя, която непрекъснато вдига врява“, и тогава за пръв път разбрах значението на думата „ирония“.

Завъртам волана в последния момент и свивам към Серенити Плейс. Уличката е малка, с не повече от двайсетина къщи, и като много други улици в Риджвю е сляпа. Виждам сребристия сааб, паркиран чинно на една от алеите, и сърцето ми подскача. На лиценза отпред пише: МОС. Колата е на госпожа Сайкс. Трябва да съм близо.

Следващата е номер петдесет и девет. Табелата започва от малка пощенска кутия във формата на петел и стига до цветната леха, която по това време на годината не е нищо повече от дълга ивица черна земя. „Сайкс“ е изписано близо до крилото на петела с толкова малки букви, че трябва да знаеш, че са там, за да ги откриеш.

Не мога да го обясня, но си мисля, че познавам къщата. В нея няма нищо различно, същата е като съседните — нито е най-голямата, нито най-малката, редовно поддържана, с бяла боя, тъмни капаци и една-единствена лампа над външните стълби. Но има и още нещо, не мога да го определя, сякаш вътре има нещо прекалено голямо за нея и напира да излезе навън, все едно къщата е на път да се пръсне по шевовете. И в това има нещо трагично.

Свивам по алеята. Знам, че не е моя работа да се меся, но нещо ме тегли отвътре, нещо по-силно от мен. Дъждът се засилва. Грабвам някакъв пуловер, вероятно на Изи, от задната седалка, вдигам го над главата си и докато притичвам от колата до предната веранда, дъхът ми излиза на облак пред мен. Преди да обмисля ситуацията, натискам звънеца. Минава дълго време, докато ми отворят. Започвам да подскачам на място и духам в дланите си, за да не замръзна. Най-после отвътре се чуват стъпки, после скърцане на панти. Вратата се отваря, появява се жена, мига объркано и придържа с ръка халата си за баня. Слаба е колкото Джулиет и има ясно сините очи и бялата кожа на двете си дъщери. Докато я гледам, си представям виещ се към небето облак дим.

— С какво мога да ви помогна? — пита тихо тя.

Окопитвам се бързо. Не знам защо си мислех, че ще отвори Мариан.

— Казвам се Сам… Саманта Кингстън. Търся Джулиет. — И понеже веднъж проработи, пробвам отново. — Тя ми е партньор по биология.

Отвътре някакъв мъж — вероятно бащата на Джулиет — пита:

— Кой е?

Гласът е лаещ и силен и толкова различен от тихия глас на госпожа Сайкс, че неволно отстъпвам назад.

Госпожа Сайкс подскача лекичко, обръща се назад и по невнимание отваря вратата с още няколко сантиметра. Коридорът зад нея е тъмен. По стените танцуват мочурливи синьо-зелени сенки, проектирани образи от телевизора в стаята, чиято отворена врата виждам от прага.

— Никой — уточнява бързо тя към тъмния коридор. — Търсят Джулиет.

— Джулиет ли? Някой е дошъл за Джулиет?

Точно като куче. „Баф, баф, баф!“ Едва потискам нервния пристъп на смях.

— Аз ще се погрижа — казва госпожа Сайкс и отново се обръща към мен.

С движението й вратата пак се притваря и тя се обляга на нея сякаш за подкрепа. Усмихва ми се, но усмивката й не достига до очите.

— Джулиет не си е вкъщи в момента. Мога ли аз да помогна?

— Днес не бях на училище. Исках да я питам за един проект… — Замлъквам безпомощно и започвам да съжалявам, че съм дошла. Въпреки якето треперя като луда и сигурно изглеждам така, докато подскачам от крак на крак, държейки онзи пуловер над главата си вместо чадър.

Госпожа Сайкс най-после забелязва, че стоя на дъжда.

— Защо не влезете? — кани ме и отстъпва навътре.

Влизам след нея. Единствената светлина идва от отворената врата, зад която е телевизорът. Виждам фотьойл и силует на седнал в него човек, едрата му челюст е осветена в синьо от телевизора.

Линдзи беше казала веднъж, че бащата на Джулиет е алкохолик. Смътно си спомням, че из градчето се говореше нещо подобно, но имаше и още: след катастрофа останал полупарализиран или бил на системи, не помня точно, и съжалявам, че не съм слушала по-внимателно.

Госпожа Сайкс проследява погледа ми, бързо отива и затваря. Става толкова тъмно, че едва виждам. И осъзнавам, че все още треперя от студ. Ако отоплението беше включено, щях да го усетя. От стаята с телевизора се разнасят викове като от филм на ужасите, после ритмичен звук от стрелба с автомат.

Сега вече напълно съжалявам, че дойдох. За миг ми хрумва, че всички в семейството на Джулиет може да са луди или серийни убийци и всеки миг майката на Джулиет ще ми разиграе „Мълчанието на агнетата“ на живо, защото Линдзи се кълнеше, че в тях става точно това. Мракът ме притиска отвсякъде, сгъстява се и едва не се разплаквам от благодарност, когато госпожа Сайкс включва осветлението и всичко отново изглежда нормално, а не накичено с трофеи от мъртви хора. На долепена до стената и постлана с дантелена покривка маса има аранжирани сухи цветя и до тях семейна снимка в рамка. Ще ми се да я разгледам отблизо.

— Защо е толкова важен този проект? — пита, не, по-скоро шепне госпожа Сайкс и веднага хвърля тревожен поглед към стаята с телевизора. Сигурно се страхува, че говори прекалено високо.

— Аз просто… обещах на Джулиет да мина днес и да взема някои материали за презентацията ни в понеделник. — Опитвам се да говоря възможно по-тихо, но въпреки това тя потръпва при всяка моя дума. — Доколкото си спомням, каза, че ще си е вкъщи тази вечер.

— Излезе — отвръща жената и сякаш несвикнала да произнася тези думи, решава да ги опита още веднъж, за да паснат на езика й. — Тя излезе, но може да е оставила нещо за теб.

— Бих могла да погледна — предлагам веднага. Любопитна съм да разгледам стаята й. — Сигурно го е оставила на леглото си или някъде на видно място.

Опитвам се да говоря нехайно, сякаш с Джулиет сме в отлични отношения и няма нищо нередно да нахълтам в дома й в десет и половина вечерта и да се опитам да вляза в стаята й.

Госпожа Сайкс се колебае.

— Може би трябва да й звънна — казва тя и добавя извинително: — Джулиет мрази да се влиза в стаята й.

— Не е необходимо да я занимавате — отклонявам бързо. Джулиет сигурно ще накара майка си да извика полицията. — Не е толкова важно. Ще мина утре.

— Не, не. Ще й се обадя. Ей сегичка, само секунда — уточнява госпожа Сайкс и изчезва в кухнята. Удивително е колко бързо и безшумно се движи, влиза и излиза от сенките като диво животно.

Готова съм да изхвърча навън, да избягам, да се върна вкъщи, да се свия в леглото и да изгледам всички филми в компютъра си. Може да си направя кафе и да будувам цяла нощ. Ако не заспя, може би на днешния ден ще ту се наложи да стане утре. Веднага се запитвам колко време бих могла да издържа без сън, преди да увия белия чаршаф около себе си и да хукна по улиците гола, халюцинирайки лилави паяци.

Вместо да избягам, оставам на мястото си и чакам. Омръзва ми да стоя и се навеждам към стената да разгледам снимката на масата. За миг се обърквам. От нея ме гледа непозната жена на двайсет и пет, най-много трийсет години, с пуснати по тялото ръце, и хубав мъж със спортна риза. Цветовете са наситени и ярки, двойката изглежда супер, и двамата сияят, лицата им сияят от ослепителни усмивки, бели зъби и красиви кестеняви коси. После виждам надписа в долния край на снимката — „Шедоу Каст“ — и разбирам, че това не е истинска семейна снимка, а една от фирмените, които се продават като допълнение към рамката бляскава красива реклами за бляскави красиви моменти, които можеш да увековечиш и поставиш в тази „прекрасна солидна сребърна рамка 15 на 35 сантиметра с пеперуди“. Досега никой не си е направил труда да я махне.

Може би семейство Сайкс няма много бляскави и красиви моменти за увековечаване.

Отдръпвам се бързо. Съжалявам, че я погледнах. Знам, че е само реклама и хората са актьори, но въпреки това имам чувството, че съм нарушила нечие лично пространство, все едно съм видяла вътрешността на бедрото или космите в носа на някого.

Госпожа Сайкс се бави. Тръгвам по коридора и стигам до всекидневната вдясно. Вътре също е тъмно, навсякъде има бродирани карета, дантели и сухи цветя. Не вярвам някой да е подменял декорацията й през последните петдесет години.

В стаята свети една-единствена нощна лампа, поставена близо до прозореца, и светлият кръг върху стъклото отразява в себе си умалената версия на стаята.

И едно лице.

Изкривено от писък лице, притиснато към прозореца.

Надавам ужасено писък, но бързо осъзнавам, че това също е отражение. Върху масата в коридора има маска, обърната право към прозореца, с лице към него. Отивам и я вдигам внимателно от поставката й. Лицето е женско, направено от парчета вестник, съшити с червен конец като страховити белези. Буквите вървят по носа и челото, някои заглавия се виждат изцяло, други само наполовина: Средство за красота, трагичен сблъсък и други, на много места има допълнителни късчета вестник, залепени само в единия край, сякаш лицето на жената се разпада. Устата и очите са изрязани и когато я слагам на лицето си, ми пасва идеално. Отражението в прозореца е зловещо: изглеждам като мъртва или чудовище от филм на ужасите. Не мога да отместя поглед от него.

— Джулиет я направи.

Гласът зад мен ме кара да подскоча. Госпожа Сайкс се е появила отново, облегната на вратата и намръщена.

Свалям маската и бързо я връщам на мястото й.

— Извинете ме. Просто я видях и… реших да я изпробвам — довършвам тихо.

Госпожа Сайкс идва и оправя маската, после я оглежда, за да се увери, че е закрепена правилно върху поставката.

— Като по-малка Джулиет рисуваше много, все драскаше нещо, украсяваше стаята и шиеше сама роклите си — обяснява госпожа Сайкс, после свива рамене и маха с ръка. — Но сега тези работи не я интересуват вече.

— Говорихте ли с нея? — питам нервно, в очакване да ме изритат най-позорно.

Госпожа Сайкс примигва няколко пъти срещу мен, все едно се опитва да ме хване на фокус.

— С нея… — повтаря, после поклаща глава. — Звънях й два пъти, но не ми отговори. Рядко излиза през уикенда…

Не довършва и ме поглежда отчаяно.

— Сигурна съм, че е добре — казвам колкото може по-весело, но всяка дума се забива като нож в корема ми. — Предполагам, че е на шумно място и не чува.

Отчаяно започвам да търся начин да се разкарам оттук. Не мога повече да стоя и да лъжа госпожа Сайкс. Тя изглежда толкова тъжна в своята хавлия и толкова унесена, сякаш вече спи. Ето какво чувство ми навява къщата, като че ли цялата тъне в тежък сън, от онзи, който те притиска, не ти дава да се събудиш, връща те обратно в леглото и те държи здраво, въпреки че се бориш.

Представям си Джулиет да се промъква към стаята си по тъмния заспал коридор, мракът е изключително гъст, изглежда непробиваем, скърцащите дъски под краката й и тихите съскащи радиатори са като монотонна приспивна песен, хората обикалят един около друг като в забавен кадър… И после… Бам!

Госпожа Сайкс ме изпраща до входната врата:

— Елате утре. Сигурна съм, че Джулиет ще е готова със задачата. Гледа сериозно на задълженията си. Тя… е добро момиче.

— Разбира се. До утре — казвам, въпреки че не искам да произнасям думата, махам бързо за довиждане и се гмуркам в мрака, тичайки към колата.

Сега е по-студено отпреди. Влизам бързо и докато чакам моторът да загрее, се заслушвам в барабаненето на ледените дъждовни капки по покрива на купето, духам в ръцете си да ги сгрея и потръпвам от радост, че се измъкнах от къщата. Още с излизането от нея тежестта в гърдите ме отпуска, като че ли напрежението и гъстотата на въздуха вътре са различни. Обръщам се и виждам силуета на госпожа Сайкс до прозореца и се питам дали чака аз да си тръгна, или дъщеря й да си дойде.

В този момент взимам окончателно решение. Знам какво трябва да направя. Ще отида у Кент, ще хвана Джулиет и ако трябва, ще й фрасна един в мутрата. Ще я накарам да разбере колко глупава е идеята със смъртта (както за нея, така и за мен). Ако се наложи, ще я вържа на задната седалка на колата си, за да не може да се докопа до онзи пистолет.

И изведнъж осъзнавам, че никога не съм правила нещо добро за друг, поне не й в последните години. Понякога работя като доброволка по социалните програми, но това е само защото колежите харесват подобни неща. Бостънският университет споменава специално благотворителността във формуляра си за кандидатстване, видях го в техния уебсайт. Естествено, към приятелките си съм много мила, подарявам им огромни подаръци на рождените дни (веднъж търсих цял месец и половина солници във формата на крави за Али, защото обича солта и кравите). На никого обаче не правя добро за нищо. Това, което се каня да направя сега, ще бъде моята добра постъпка за деня.

Хрумва ми нещо. Спомням си, че когато по английски изучавахме Данте, Бен Гауан попита дали душите от чистилището отиват после в ада. (Веднъж отстраниха Бен Гауан за три дни от учебни занятия, защото нарисувал картина как една бомба хвърля във въздуха училищното барче и наоколо летят човешки глави, та за него въпросът е напълно оправдан.) Госпожа Харбър се впусна в едно от лиричните си отклонения: не че било невъзможно, но съвременните християнски мислители вярвали, че от чистилището най-често се отивало в рая, след като се прекарало определено време там. Никога не съм вярвала в рая. Идеята винаги ми се е струвала леко дебилна: всички са щастливи и близки като братя, Фред Астер и Айнщайн танцуват танго върху облаците и подобни щуротии.

Не съм вярвала също, че ще ми се наложи да преповтарям един и същи ден завинаги. Раят не е по-абсурден от всичко, което ми се случва в момента. И точно това ми хрумва сега: може би целият смисъл е в това — да докажа себе си като добър човек. И да покажа, че заслужавам да продължа към рая.

Джулиет Сайкс може да се окаже единствената преграда между мен и вечността от шоколадови фонтани, идеална любов, момчета, които винаги се обаждат, когато кажат, че ще го направят, и банановата мелба, която хем е готина, хем ти помага да изгориш калориите.