Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (4)

Математика и друг вид химия

Четвъртия час имаме подготовка за живота, наричан физическа култура от хора, които са толкова възрастни, че е грехота да ги нападаш физически. (Според Елъди трябвало да се нарича „подготовка за робство“, така било по-точно.) Изучаваме реанимация и първа помощ, трябва да вдигаме и обръщаме манекени с човешки ръст — и всичко това пред жадния поглед на господин Ото. Още едно доказателство за перверзията му.

Петия час ни е математика и купидоните пристигат веднага след започването на часа. Едно от момичетата купидони е облякло блестящо трико с дълги крачоли, а на главата си има дяволски рога, друго изглежда като зайче на „Плейбой“ или великденско зайче на високи токове, а третото е с костюм на ангел. Облеклото им не подхожда за конкретния случай, но както обясних, всичко се прави, за да грабнеш вниманието на момчетата, дори и на първокурсниците, но най-вече големите. Не ги обвинявам. Ние правехме същото. През първата година Али тръгна с Майк Хармън — тогава той беше последна година — и двамата ходиха цели два месеца, след като тя му достави розите, а той се загледа в бедрата й и заяви, че не е виждал по-сладък чорапогащник. Ето ти любов от пръв поглед.

Ангелът ми връчва три рози — една от Елъди, Друга от Тара Флът, която се води от нашата група, но не съвсем, и третата е от Роб. Разтварям демонстративно прикачената към стеблото на розата картичка и изигравам въодушевление, докато я чета, въпреки че вътре пише единствено: „Честит ден на влюбените. Падам си по теб“, и най-отдолу с малки букви: „Доволна ли си сега?“

„Падам си по теб“ не е точно „Обичам те“ — което не сме си казвали още, но е близо. Сигурна съм, че пази другите думи за довечера. Една вечер, беше миналата седмица, двамата стояхме до късно у тях на дивана и в един момент бях абсолютно сигурна, че ще го каже, но вместо това той заяви, че като ме гледа под определен ъгъл, му приличам на Скарлет Йохансон.

Картичката не е кой знае какво, но все пак е по-добра от онази, която Али получи от Мат Уайлд миналата година: „Розите са червени, теменужките са сини. Ако те вкарам в леглото, ще стане олеле.“ Това беше шега, естествено, но все пак. Дори не се бе постарал да потърси подходяща рима на „сини“.

Решавам, че това ще са всичките валентинки за тази година, но в същия момент ангелът вади още една и я остава на чина ми. Всичките рози са в различни цветове, а тази е направо невероятна, с увити около себе си листенца в розово и кремаво, сякаш е връх на двуцветен сладолед.

— Много е красива — казва тихо ангелът.

Вдигам очи и я поглеждам изненадано. Момичето стои пред мен и гледа прехласнато розата. Направо не е за вярване как една първокурсничка може да намери в себе си толкова смелост, та да заговори някой от старшите, и това ме ядосва. Не изглежда като останалите купидони. Косата й е съвсем светла, почти бяла, сините вени личат ясно под тънката кожа. Напомня ми на някого, но не мога да се сетя на кого.

Тя улавя погледа ми и на лицето й се появява бърза срамежлива усмивка. С удоволствие забелязвам, че се изчервява. Ако не друго, поне я прави жива.

— Мериан — вика някой отзад.

Тя се обръща към дявола, който гледа към нея, и сочи нетърпеливо към останалите рози. Ангелът — Мериан, предполагам — веднага се връща при останалите купидони и трите излизат от стаята.

Докосвам лекичко с пръст листенцата на розата (меки са и нежни като дъх) и изведнъж ми става тъпо. Отварям картичката, очаквам нещо от Али или Линдзи (нейните винаги гласят: „Обичам те до смърт, кучко!“), но вместо това виждам карикатура на дебел купидон, пронизал със стрелата си кацнала на едно дърво птица с прикачена към гърдите табела „Американски плешив орел“. Изглежда, че ще падне директно върху главите на седналите на пейката под дървото момиче и момче — вероятно първоначалната мишена на купидона. Очите на малкия стрелец са спираловидни и на лицето му играе глупашка усмивка.

Под рисунката пише: „Не се влюбвай на пияна глава!“

Сигурна съм, че е от Кент Макфулър, той рисува карикатури за училищния хумористичен вестник. Вдигам очи и поглеждам към него. Кент винаги сяда в задния ляв ъгъл на стаята. Това е една от ексцентричните му прищевки, но със сигурност не е единствената. Без съмнение ме наблюдава. Усмихва ми се бързо, маха ми, после опъва с ръце невидим лък и пуска стрела към мен. Свъсвам вежди, хващам картичката и демонстративно я запращам на дъното на чантата си. Това изглежда не го обижда. Усмивката му продължава да ме изгаря.

Господин Даймлер минава между чиновете, събира домашните и се спира до моя. Признавам си, че настоях да ми изпратят розите в часа по математика точно заради него. Господин Даймлер е само на двайсет и пет и е много красив. Освен това е помощник-треньор на отбора по футбол. Голям майтап е да ги видиш един до друг с господин Ото на игрището. Двамата са пълна противоположност. Господин Даймлер е около метър и деветдесет, с лек слънчев загар и с дрехи като нашите — дънки, яке и маратонки „Ню Баланс“. Най-интересното е, че и той е завършил тук, в „Томас Джеферсън“. Веднъж видяхме снимката му в старите училищни албуми. Явно е бил избран за крал на годишния бал, беше с корона и смокинг, и се усмихваше с ръка върху раменете на кралицата си. Под якичката на бялата му риза се подаваше плетен конопен гердан. Много обичам тази снимка. Но знаете ли кое обичам още повече? Че той все още носи своя конопен гердан.

Каква ирония! Най-готиният пич в „Томас Джеферсън“ е в учителския състав.

Както обикновено, когато господин Даймлер се усмихва, нещо в стомаха ми започва да пърха. Той прокарва ръка по рошавата си кестенява коса и веднага си представям, че правя същото.

— Имаме девет рози! — отбелязва, вдига демонстративно ръка и поглежда часовника си. — А е само единайсет и петнайсет. Браво.

— Какво да правя? — отвръщам, и полагам огромни усилия да звуча незаинтересовано и леко закачливо. — Обичат ме хората.

— То се вижда — усмихва се той и ми смига.

Оставям го да се продължи малко напред по пътеката и казвам високо:

— Все още не съм получила роза от вас, господин Даймлер.

Той не показва, че ме е чул, но забелязвам как връхчетата на ушите му пламват в червено. В стаята се разнася кикот и сумтене. Аз усещам тръпката, която обзема човек, когато знае, че върши нещо нередно, но все пак го прави: открадва нещо от училищния бюфет и офейква или тайничко се напива на семейно тържество, без никой да го забележи.

Линдзи твърди, че господин Даймлер може да ме съди за сексуален тормоз, но не вярвам. Мисля, че всъщност му харесва.

И доказателство за това е поведението му в момента: той сяда, поглежда към класа и се усмихва под мустак.

— След проверката на тестовете ви от миналата седмица разбрах, че все още не сме наясно относно аксиомите и границите — започва той, навежда се напред и кръстосва глезените си. Никой не може да направи часът по математика толкова интересен, както той, убедена съм.

Господин Даймлер почти не ме поглежда, прави го само когато вдигна ръка. Засекат ли се обаче погледите и, цялото ми тяло изтръпва. И мога да се закълна, че и е него е така.

След часа Кент ме настига в коридора.

— Е, какво си помисли? — подхвърля ми.

— За какво? — отвръщам с въпрос, за да го подразня. — Знам, че пита за рисунката и розата.

Той се усмихва и сменя темата.

— Мама и татко заминават за уикенда.

— Щастливец.

Тази усмивка е като закована на лицето му.

— Довечера вдигам голям купон. Ще дойдеш ли?

Поглеждам го крадешком. Никога не съм разбирала Кент. Поне през последните пет години. Като малки бяхме неразделни. Няма какво да си кривя душата, тогава беше най-добрият ми приятел, с него беше и първата ми целувка, но щом минахме началния курс, започна да проявява своите странности. Откакто сме в гимназията, неизменно носи блейзери, въпреки че почти всичките са разпрани по шевовете и с дупки на лактите. Винаги е с протритите си маратонки на черни и бели квадратчета и косата му е толкова дълга, че на всеки пет секунди пада като завеса пред очите му. Върхът на всичко е бомбето. Не се разделя с него. И в училище.

Най-жалкото е, че би могъл да бъде голям сладур. Има хубаво лице и готино тяло. Под лявото око има малък белег във формата на сърце. Без майтап. Идиотското му поведение обаче прецаква всичко.

— Още не си знам плановете — отвръщам. — Ако решат всички да дойдем…

Оставям гласът ми да заглъхне, за да му покажа, че това ще бъде единствено в случай, че не намерим какво друго да правим.

— Ще бъде страхотно — изрича той все още с усмивка.

Ето още нещо у него, което ме вбесява: държи се все едно всяка сутрин светът му се явява като голям лъскав подарък и чака да бъде разопакован.

— Ще видим — казвам уклончиво.

Виждам в дъното на коридора Роб да наднича в барчето и забързвам крачка с надеждата Кент да схване картинката и да се разкара. Напразни надежди. Кент си пада по мен от години. Сигурно още от онази целувка.

Той заковава на място, може би се надява да спра, но аз продължавам. Става ми леко кофти, решавам, че може би съм прекалено груба, но гласът му звънва след мен и само по тона му разбирам, че още се усмихва:

— До довечера.

Чувам скърцането на маратонките му по линолеума и разбирам, че се е обърнал и е тръгнал в обратната посока. Скоро започва да си подсвирква весело. С отдалечаването подсвиркването заглъхва, но все още го чувам ясно. Заслушвам се и ми трябва известно време да разпозная мелодията.

„Утре слънцето пак ще изгрее, залагам и последния си долар, че утре пак ще се покаже“, от мюзикъла „Ани“. Любимата ми песен — когато бях на седем.

Знам, че никой друг в коридора няма да я познае, но въпреки това потъвам от срам и горещата вълна плъзва по врата ми. Винаги прави така. Смята, че ме познава най-добре от всички само защото преди сто години заедно сме си играли в пясъчника. Сякаш през последните десет години нищо не се е променило. А всъщност всичко се промени.

Телефонът в задния ми джоб бръмчи и преди да вляза в барчето, го отварям. Имам съобщение от Линдзи.