Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (10)

Преди да се събудя

— Нервно ли ти е? — пита Линдзи, поклаща крака си нагоре-надолу и ги гледа с широко отворени очи, възхитена от обувките, които току-що сви от гардероба на Али.

Музиката в хола дъни до дупка. Али и Елъди са извън строя и пеят с цяло гърло „Като молитва“. С Линдзи лежим по гръб на мамутското легло на Али. Всички мебели в дома й са поне с двайсет и пет процента по-големи от тези за нормални хора. Това се отнася за хладилника, за кожените столове, телевизорите, дори и за голямата бутилка с шампанско, която баща й държи в избата и не дава дори да се приближим до нея (забраната е стриктна и неизменна). Линдзи призна веднъж, че тук се чувствала като Алиса в Страната на чудесата.

Облягам глава на огромната възглавница с надпис „Тук спи кучката“. Изпих четири чаши с надеждата да си успокоя нервите и сега усещам, че лампата над мен примигва и се размазва пред погледа ми. Всички прозорци са отворени, но аз продължавам да се потя.

— Не забравяй да дишаш — учи ме Линдзи. — И не се плаши, ако в началото те заболи малко. Не се стягай. Така само ще влошиш нещата.

Вие ми се свят и ми се повдига, а Линдзи още повече усложнява ситуацията. Цял ден не можах да хапна нито залък. Когато пристигнахме у Али, вече виех от глад и ометох набързо по-голямата част от двайсет и петте опаковки готови спагети с козе сирене, които Али приготви. Сега се питам доколко това козе сирене върви с водката и дали няма непоносимост между двете. На всичкото отгоре Линдзи ме накара да изям седем лентички за свеж дъх, защото в спагетите имаше чесън. Убеди ме, че ако отида така, Роб щял да има усещането, че отнема девствеността на някаква италианска готвачка.

Не се притеснявам за предстоящото с Роб, имам предвид, че не успявам да се концентрирам достатъчно в темата, за да се тревожа за това. Купонът, колата, мисълта какво ще се случи там — ето какво кара съдържанието на стомаха ми да се надига към гърлото. Но водката ми помогна да дишам нормално и вече не треперя като мокро коте.

Естествено, няма как да призная всичко това на Линдзи, и отговарям:

— Няма да се изплаша. Всички го правят, нали? Щом Ана Картильо може…

Линдзи прави гримаса.

— Глупости. Това, което прави тя, няма нищо общо с онова, което се готвиш да направиш ти. Вие с Роб „правите любов“ — прави знак за цитат и се ухилва, но не съм сигурна, че го вярва.

— Мислиш ли?

— Разбира се. — Накланя глава на една страна и ме поглежда изпитателно. — Ти не смяташ ли така?

Иска ми се да я попитам: „Откъде знаеш разликата?“

Във филмите обикновено си наясно защо го правят, музиката става по-силна и по-драматична — тъпо, но е истина. Линдзи винаги твърди, че не може да живее без Патрик, но не съм убедена дали е задължителното условие.

Понякога, когато стоя до Роб сред тълпа от хора, и той слага ръка на рамото ми и ме притиска до себе си, сякаш ме пази да не ме отнесат или ударят, усещам по тялото ми да се разлива странна топлина, все едно съм изпила чаша вино, и поне за секунда се чувствам щастлива. Мисля, че това се нарича любов.

Така че, уверявам Линдзи:

— Разбира се.

Линдзи се засмива отново и ме сръчква в ребрата.

— Е, престраши ли се да ти го каже?

— Кое?

Тя върти очи.

— Че те обича.

Притихвам за миг и се замислям за картичката му: „Падам си по теб“. Така се пише в лексикон на момиче, на което не знаеш какво друго да кажеш.

Грабвам възглавницата и я цапвам по главата.

— Голяма кучка си, знаеш ли?

Тя оголва зъби към мен и започва да ръмжи, двете избухваме в смях, после оставаме да лежим тихо, заслушани във воя на Елъди и Али от другата стая. Вече са на „Не разбивай сърцето ми“. Прекрасно е да си лежи човек тук. Прекрасно и нормално. Припомням си десетките пъти, когато сме лежали точно на същото място и сме чакали Елъди и Али да се приготвят да излезем и нещо да се случи, замислям се за минутите, които извървява часовникът, и времето отминава, изгубено завинаги, и изведнъж ми се приисква да си спомня всяка една поотделно. Сякаш ако успея да го направя, ще мога да си ги върна обратно.

— Ти притесняваше ли се? Имам предвид първия път? — Срам ме е да говоря за тези неща, затова питам съвсем тихо.

Въпросът я хваща неподготвена. Тя се изчервява леко и се заиграва с пискюлите по кувертюрата на леглото. За момент настъпва неловка тишина. Досещам се какво си мисли, но никога не бих го произнесла на глас. С Линдзи, Елъди и Али сме много близки, но има неща, които никога не обсъждаме. Например, въпреки твърденията на Линдзи, че Патрик й е първият и единствен, технически погледнато, не е вярно. Технически, първият й мъж е един, с когото са се запознали на купон у доведения й брат, когато му е била на гости в Ню Йорк. Двамата пушили трева, изпили един стек с бира и правили секс. Той не разбрал, че й е първият. Но ние не намекваме нищо.

Не обсъждаме и факта, че никога не ходим у Елъди след пет часа, защото майка й вече си е вкъщи, задължително пияна. Не отбелязваме, че Али изяжда най-много четвърт от това, което е в чинията й, въпреки че е маниак на тема готвене и гледа кулинарния канал с часове.

Не казваме и дума и за гатанката, която от години си разказват децата по коридорите в училище: „Какво е това червено и бяло от горе до долу? Сам Кингстън“. И никога, ама никога не отваряме дума, че тази, която я измисли, беше Линдзи.

Добрият приятел пази тайните ти, най-добрият ти помага да ги запазиш за себе си.

Линдзи се обръща на една страна и се подпира на лакът. Интересно ми е да видя дали най-после ще заговори за онзи тип от Ню Йорк. (Дори не знам как се казва, споменавала го е само два пъти и двата пъти го нарече „Онзи, на когото не искам да си спомня дори и името“.)

— Не се притеснявах — изрича тихо. Поема дълбоко въздух и на лицето й цъфва усмивка: — Държах се нахакано, скъпа. Истинска мръсница.

Произнася го с подчертан английски акцент, скача върху мен и започва да се клати напред-назад.

— Невъзможна си — викам и я избутвам от себе си.

Линдзи се претъркулва няколко пъти и се залива от смях.

— Но въпреки това ме обичаш — обявява тя, застава на колене и издухва бретона от очите си.

Внезапно става сериозна. Очите й се разширяват и гласът й пада с една октава. Налага се да се надигна, за да я чуя.

— Сам, може ли да ти доверя една тайна?

— Разбира се.

Сърцето ми забързва ритъма си. Тя знае какво става с мен. Явно и с нея се случва същото.

— Искам да ми обещаеш, че няма да я споделяш с никого и да се закълнеш, че няма да откачиш, като я чуеш.

Тя знае, тя знае. Не се случва само с мен. Погледът ми се избистря. Всички около мен придобива ясна и чиста форма. Трезва съм напълно.

— Заклевам се. — Едва успявам да го кажа от вълнение.

Тя се навежда към мен, докато устата й застава на сантиметър от ухото ми.

— Аз…

После обръща глава и се оригва в лицето ми.

— Боже, Линдзи! — раздвижвам бързо въздуха с ръце. Тя се просва по гръб, започва да рита въздуха и да се смее истерично. — Какво ти става?

— Да беше видяла лицето си!

— Можеш ли да останеш сериозна поне за момент?

Казвам го уж на шега, но сърцето ми натежава от разочарование. Тя не знае. Не разбира. Каквото и да е това, се случва само с мен. Изведнъж самотата ме обгръща като гъста мъгла.

Линдзи избърсва с палец потеклите в ъгълчетата на очите й сълзи от смеха и скача на крака.

— Ще бъда сериозна, когато умра.

Думите ми действат като шок. Смърт. Толкова кратка, толкова грозна и толкова безкомпромисна дума. Топлината от алкохола изведнъж ме напуска и изтръпнала от студ, се пресягам да затворя прозореца.

Черната уста на гората се разтваря. Лицето на Вики Халинан…

Опитвам се да си представя какво би станало, ако наистина се окаже, че полудявам. В междучасието преди осмия час застанах на десет крачки от кабините на госпожа Уинтърс, който е едновременно и кабинет на училищния психолог, и вече си представях как почуквам и казвам: „Мисля, че съм луда.“ В същия момент се чу трясък и Лорън Лорнет изхвърча като тапа оттам, подсмърчайки: вероятно се сополивеше заради някое момче или се бе скарала с родителите си, или пък нещо друго познато. И веднага целият план се изпари от главата ми. Сега вече всичко е различно. Аз съм различна.

— Е, ще тръгваме или не? — застава Елъди на вратата, а Али наднича над рамото й. И двете са останали без дъх от пеенето.

— Хайде да нападаме — скача Линдзи, грабва чантата си и я мята на рамо.

Али ми се хили зад Елъди.

— Вече е девет и половина, а Сам е готова да оповръща всичко.

Ставам и изчаквам подът под краката ми да се намести.

— Добре съм. Всичко е наред.

— Лъжеш — усмихва се Линдзи.