Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (8)

Две

В съня си разбирам, че падам, макар да няма долу и горе, няма стени, подове и тавани, само студ и безкрайна тъмнина. Толкова съм изплашена, че искам да закрещя, но когато отварям уста, от нея не излиза никакъв звук и започвам да се питам, ако човек пада непрекъснато, но не достига до дъно, дали наистина пада?

Имам усещането, че ще падам вечно.

Някакъв шум разкъсва тишината. Тънък звук, подобен на писък, който става все по-силен и по-силен, като метално острие, което разрязва въздуха и пада върху мен…

И се събуждам.

Алармата на часовника ми писука от двайсет минути. Часът е шест и половина сутринта.

Сядам в леглото и изритвам юргана. В стаята е студено, но съм плувнала в пот. Гърлото ми е пресъхнало и умирам от жажда, все едно съм тичала с часове.

Оглеждам се и в първия момент всичко ми изглежда замъглено и леко изкривено, сякаш не гледам моята стая, а неин диапозитив, сложен в апаратчето накриво така, че ъглите не съвпадат с действителните. После светлината се променя и всичко отново приема нормалната си форма.

Изведнъж всичко се връща и кръвта започва да блъска в главата ми: купонът, Джулиет, скарването с Кент…

— Сами!

Вратата се отваря със замах и се удря в стената, влиза Изи и галопира през стаята, тъпчейки тетрадките ми, захвърлените на пода дънки и розовата блузка от „Виктория Сикрет“. Нещо не е наред, нещо се таи из ъглите на паметта ми и чака да го открия, но Изи скача на леглото, увива ръце около врата ми и то изчезва. Ръцете й са горещи. Тя хваща верижката около врата ми, която никога не свалям — тънка сребърна верижка с малка красива птичка на нея, подарък от баба — и лекичко я дърпа.

— Мама каза, че трябва да ставаш.

Дъхът й мирише на фъстъчено масло. Избутвам я от себе си и чак тогава разбирам, че треперя цялата.

— Днес е събота — измърморвам. Нямам представа как съм се прибрала снощи. Нито какво е станало с Линдзи, Елъди и Али. Само от мисълта за това ми прилошава.

Изи започва да се хили като побъркана, скача от леглото и бърза към вратата. Изчезва в коридора и след малко я чувам да вика надолу по стълбите.

— Мамо, Сами не иска да става.

В нейните уста името ми звучи като „Фами“.

— Не ме карай да се качвам, Сами — долита от кухнята гласът на мама.

Пускам крака на пода. Студеният паркет ме успокоява. Когато бях малка и татко отказваше да пуснем климатика през лятото, лягах на пода — единственото място, където винаги оставаше хладно. Готова съм да го направя и сега. Имам чувството, че изгарям от треска.

Роб, дъждът, звукът от разбити в дънерите на дърветата бирени бутилки…

Телефонът ми избръмчава и аз подскачам. Пресягам се и го отварям. Съобщение от Линдзи.

„Аз съм отвън. Ти къде си?“

Бързо затварям телефона, но не преди да погледна мигащата на дисплея дата: петък, 14 февруари.

Вчера.

Ново избръмчаване. Ново съобщение.

„Не ме карай да закъснявам точно на Свети Валентин, кучкоооо!“

Изведнъж имам усещане, че се движа под вода, в безтегловност, и се наблюдавам отстрани. Опитвам се да стана, но когато го правя, стомахът ми се надига и хуквам към банята с треперещи крака, ужасена, че ще повърна някъде по пътя. Заключвам вратата на банята, пускам водата на душа и на мивката и се надвесвам над тоалетната чиния.

Стомахът ми се свива на кълбо, което започва да се намотава и размотава, но от устата ми не излиза нищо.

Колата, поднасянето, писъците…

Вчера.

Чувам гласове в коридора, но водата плющи невероятно силно и не успявам да ги различа. Кротувам си вътре, докато някой започва да удря по вратата и да вика.

— Какво?

— Излизай най-после! Закъсняваме.

Линдзи е, мама явно я е пуснала вътре.

Открехвам леко вратата и я виждам, ядосана е и е вдигнала ципа на якето си до брадичката, но въпреки това съм на седмото небе, че е цяла и невредима. Изглежда толкова нормална, толкова… близка.

— Какво стана снощи? — питам бързо.

Тя свъсва вежди за момент.

— О, да, извинявай. Не можах да ти се обадя отново. С Патрик си бъбрихме по телефона до три часа.

— Да ми се обадиш отново ли? — поклащам нервно глава. — Не, имам предвид…

— Беше ядосан, че родителите му заминават за Акапулко без него. — Извърта очи. — Горкото дете. Кълна ти се, Сам, момчетата са като кутрета. Трябва непрекъснато да ги храниш, да ги галиш и да ги приспиваш. — Навежда се към мен и заговорнически пита: — Като говорим за легло, готова ли си за довечера?

— Какво?

Дори не знам за какво говори. Думите й минават покрай мен и се сливат в един общ поток. Хващам се за закачалката с кърпите, страх ме е, че всеки момент ще тупна на пода. Шуртящата вода от душа е толкова гореща, че покрива всичко с пара, замъглява огледалото и се кондензира по плочките.

— Нали се сещаш — ти, Роб и две бири „Милър Лайт“ между памучните чаршафи — изсмива се тя. — Истинска романтика.

— Трябва да се изкъпя.

Опитвам се да затворя вратата, но в последния момент тя вкарва лакът в отвора и успява да влезе при мен.

— Още ли не си се изкъпала? О, не! Няма начин — клати решително глава. — Ще минеш без това.

Отива до душа и спира водата, грабва ръката ми и ме извлича в коридора.

— Но без грим определено няма да минеш — оглежда внимателно лицето ми. — Изглеждаш ужасно. Кошмар ли си сънувала?

— Нещо такова.

— Гримовете ми са в Танка.

Тя отваря ципа на якето си и виждам пухените пискюли на блузите, които си купихме за Свети Валентин. Изведнъж ми се приисква да седна на пода и да се смея, да се смея до припадък. И докато Линдзи ме мъкне към стаята, трябва да се боря със себе си да не го направя.

— Хайде, обличай се — нарежда ми тя и вади телефона си вероятно за да напише съобщение на Елъди, че ще закъснеем. Взира се в мен за момент, после въздъхва и се обръща.

— Надявам се Роб да харесва малки цици — казва през смях и започва да вади дрехите от гардероба: блузата, полата, обувките.

Отново.

Тази усмирителна риза не ме ли прави малко дебела в задника?

 

 

Елъди скача в колата и се навежда напред да си вземе кафето. Ароматът на парфюма й — ягодов спрей за тяло, който тя, вярна докрай на първата любов, продължава да купува от боди шопа в мола, въпреки че модата му мина още в седми клас — е толкова остър и реален, и познат, че затварям очи ужасена.

Но това се оказва лоша идея. Щом ги затварям, виждам прекрасните меки светлинки на къщата на Кент да се отдалечават в огледалото за обратно виждане и солите черни дървета да се накланят от двете ни страни като скелети. Подушвам миризма на изгоряло. Чувам виковете на Линдзи и усещам стомахът ми да се преобръща, докато колата лети към дървото и гумите свистят…

— По дяволите!

Отварям очи в мига, когато Линдзи кривва, за да избегне една катеричка. Хвърля фаса си през прозореца и миризмата от дима ми се струва някак удвоена: не съм сигурна дали усещам сегашния дим, или си спомням онзи от снощи. Или и двете.

— Ти си най-лошият шофьор на света — смее се Елъди.

— Внимавай, Линдзи — мърморя, съзнавайки, че без да искам, съм се хванала с две ръце за ръба на седалката.

— Споко. — Линдзи се навежда се към мен ме потупва по коляното.

Отчаяно искам да споделя всичко с тях, да ги попитам какво става с мен — с нас, — но не мога да измисля как да им го кажа.

„Хей, знаете ли, направихме катастрофа след купон, дето още не се е случил?“

Или:

„Мислех, че снощи съм умряла. Мислех, че съм умряла довечера.“

Елъди вероятно си мисли, че не ми се говори, защото се тревожа за Роб. Слага ръце на седалката до мен и се навежда към ухото ми.

— Не се притеснявай, Сам. Всичко ще е наред. Същото е като да караш колело — успокоява ме.

Опитвам да се усмихна, но не успявам. Имам чувството, че е минала цяла вечност от времето, когато си мечтаех да лежа до Роб и си представях топлината на ръцете му. Сега, щом си помисля за него, нещо се забива в стомаха ми и гърлото ми заплашва да се затвори напълно. Изведнъж ми се приисква да съм с него, нямам търпение да видя кривата му усмивка, бейзболната шапка, дори мръсното яке, което винаги намирисва леко на мъжка пот, дори и след като майка му го накара да си го изпере.

— Не, по-скоро е като ездата — поправя я Линдзи. — За нула време ще грабнеш синята лента.

— Все забравям, че някога си яздила — отбелязва Елъди, отваря капака на кафето си и духа в него.

— Да, когато бях на седем — бързам да подчертая, преди Линдзи да подхване шегичките по повода.

Чувствам, че ако започне да ми се присмива сега, ще заплача. Никога не бих й признала, но истината е, че тогава най-много обичах да яздя. Обичах да галопирам сама в гората, особено през есента, когато всичко е свежо и златисто, листата греят в огнени цветове и наоколо мирише на мокра пръст. Обичах тишината, нарушавана единствено от тропота на конските копита и дишането на животното.

Без телефони. Без смехове. Без гласове. Без къщи.

И без коли.

Вдигам поглед към огледалото и виждам Елъди да ми се усмихва с разбиране. Дали да й кажа какво става с мен, питам се наум, но съм наясно, че няма да го направя. Тя ще реши, че съм се побъркала. Всички ще си го помислят.

Запазвам мълчание и се обръщам към прозореца. Слънцето е слабо, изглежда като във вода, сякаш току-що е отворило очи и е надникнало над хоризонта, но още го мързи да си измие лъчите. Сенките са ясни и отчетливи като на черно-бяла снимка. Три черни гарвана излитат едновременно от телеграфната жица над нас. Колко много ми се иска и аз да мога да отлетя нанякъде, да се понеса нагоре, нагоре, нагоре, да наблюдавам как земята се отдалечава от мен, все едно я гледам от излитащ самолет, сгъвайки се и свивайки се в себе си като фигурка от оригами, докато изгубя от поглед всички подробности и целият свят се превърне в детска рисунка с цветни моливи.

— Намерете подходяща музика — обажда се Линдзи и започвам да превъртам напред-назад айпода й, докато намеря Блайдж, после се облягам назад и се опитвам да не мисля за нищо, освен за музиката и ритъма.

Дръж си очите отворени!

Подминаваме алеята за горната част на паркинга и свиваме към тази на старите кучета. Вече се чувствам много по-добре, въпреки че Линдзи не спира да ругае, Елъди да се оплаква, че й остава само още едно закъснение и ще си получи петъчно наказание, а вече са минали две минути от първия звънец.

Всичко изглежда толкова нормално. Знам, че днес е петък и Ема Макълрой ще дойде от дома на Еван Дензиг, и ето я, идва, промъква се през вратичката в оградата. Знам, че Питър Корт ще бъде с маратонки „Найк“, има ги от милион години и ги носи всеки ден, въпреки че вече са толкова прокъсани, та виждаш какъв е цветът на чорапите му (обикновено са черни). И се заглеждам в тях, когато го мярвам да тича към главната сграда.

Това ме кара да се почувствам по-добре. Започвам да си мисля, че онова вчера и всичко, което се случи, после е просто един дълъг идиотски сън.

Линдзи завива по алеята на старшите, макар шансът да намерим място за паркиране там да е равен на нула. Но за нея това е религия. Стомахът ми се свива, когато минаваме покрай третото място след тенис корта, и виждам паркирания кафяв шевролет на Сара Грендъл със стикера на плувния отбор на „Томас Джеферсън“ на стъклото, и до него още един, по-малък, с надпис „Измий ме“. „Тя зае последното място, защото ние закъсняхме“, си казвам, но бързо забивам нокти в дланите и си повтарям отново, че онова е било просто един сън и нищо от тези неща не се е случвало преди.

— Не мога да повярвам, че трябва да вървим цели триста и шейсет метра — цупи се Елъди. — Не съм си взела яке.

— Защо си тръгнала полугола? — засича я Линдзи. — Все пак е февруари.

— Не знаех, че ще ходя пеша до училище.

Минаваме покрай футболните игрища от дясната ни страна и поемаме обратно към горния паркинг. По това време на годината игрищата са голи, вижда се само кал и няколко туфи с кафява трева.

— Имам чувството за дежа вю — мърмори Елъди. — Така се влачехме през първата година.

— Аз имам дежа вю цяла сутрин — изтърсвам, преди да се усетя, и веднага осъзнавам как ми олеква, убедена, че става дума именно за дежа вю.

— Чакай да помисля. — Линдзи слага пръст на слепоочието си и събира вежди, преструва се, че мисли. — Имате чувството, че и друг път сте виждали Елъди толкова дразнеща още преди девет часа?

— О, я млъквай! — вика Елъди, навежда се напред, перва Линдзи през ръката и двете избухват в смях.

Аз също се усмихвам, доволна, че съм изрекла думите на глас. Това е обяснението: дежа вю. Веднъж на едно пътуване до Колорадо с мама и татко трябваше да вървим пет километра пеша до малък водопад в планината. Дърветата бяха големи и стари, всички бяха борове. Облаците се стелеха по небето като пръсната захар. Изи беше много малка, не можеше нито да ходи, нито да говори. Татко я носеше в кенгуруто и тя протягаше пухкавите си ръчички към небето, все едно искаше да го хване.

Изправихме се пред водопада, загледахме се в подскачащата по скалите вода и ми мина невъзможната мисъл, че всичко това се е случвало и преди, всичко — от миризмата на портокала, който мама белеше, до отражението на боровете по водната повърхност. Бях убедена, че вече съм го виждала. Това стана повод за нескончаеми шеги, защото не спирах да се оплаквам от ходенето, и когато казах, че имам дежа вю, нашите започнаха да се смеят и да говорят, че ако в миналия си живот съм извървявала веднъж целия този път до водопада, ще е истинско чудо в този живот да се съглася да го направя отново.

Не твърдя, че наистина е било дежа вю, а само, че тогава бях убедена, че е, както съм убедена и сега. Случват се такива неща.

— Ох! — сепва се Елъди и започва да рови из чантата си. Вади два пакета цигари, две празни червила и грозния уред за извиване на мигли. — Щях да забравя. Приготвила съм ти подарък.

Най-после го намира и подхвърля към предната седалка един презерватив. Линдзи го посреща с длан и го насочва към мен. Аз го хващам.

— Няма ръкавица, няма любов — казвам и успявам да разтегна устни в усмивка.

Елъди се навежда към мен и ме целува, оставайки по бузата ми кръг от розово червило.

— Всичко ще бъде наред, хлапе.

— Не ме наричай така — казвам и пускам презерватива в чантата си.

Излизаме навън и въздухът е толкова студен, че очите ми се насълзяват. Игнорирам лошите предчувствия и започвам да си повтарям: „Това е моят ден, това е моят ден, това е моят ден“, за да не мисля за нищо друго.