Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (29)

Алфата и Омегата

— Хайде, Сам — нервничи Линдзи и гледа лакомо към къщата на Кент, все едно е направена от шоколад. — Добре си, стига си се оглеждала.

Проверявам грима си за петнайсети път. Слагам последния щрих с блясъка за устни, издърпвам останала по миглите ми бучица аркансил и си упражнявам наум подготвената реч, като не спирам да се гледам в страничното огледало: „Кент, знам, че звучи странно, но се питах дали искаш някой път да излезем…“

— Не разбирам — навежда се Али от задната седалка и кожата на новото й „Барбъри“ изскърцва. — Щом няма да го правите с Роб, защо си толкова притеснена?

— Не съм притеснена — контрирам бързо. Въпреки че сложих руж и лек фон дьо тен, кожата ми е много бледа и приличам на вампир.

— Притеснена си — изричат трите в един глас и избухват в смях.

— Сигурна ли си, че не искаш една глътка? — пита Али и ме ръчка по рамото с бутилката.

Поклащам глава.

— Не, добре съм си.

Прекалено съм нервна, за да пия, освен това днес е първият ден от новото начало. От днес нататък ще правя само добри неща. Ще постъпвам правилно. Ще бъда друг човек, по-добър. Защото искам не само да ме запомнят, но да ме запомнят с добро. Мислих много за това. Тази идея ми харесва, дава ми сили, нещо стабилно, за което да се заловя, пътеводна светлина. Помага ми да прогоня страха и неприятното чувство, че съм забравила да свърша нещо, че нещо съм пропуснала.

Линдзи ме прегръща и лепва целувка на бузата ми. Дъхът й мирише на водка и тик-так.

— Ето кой ще назначим за шофьор на връщане — казва тя. — Все едно сме на извънкласно събиране по интереси.

— Ти си на извънкласно събиране по интереси — отбелязва Елъди.

— Днес ще научиш какво не трябва да правят добрите момичета.

— Ти ли ще водиш занятията, мръсницо? — изкисква се Линдзи, обръща се назад и перва Елъди с червилото си. Елъди го хваща, изписква победоносно и веднага си слага малко на устните.

— Ох, направо замръзвам — изплаква Али. — Няма ли да влезем най-после вътре?

— Мадам? — прави жест с ръка Линдзи и ми се покланя леко театрално.

— Добре. Да тръгваме — съгласявам се, но наум продължавам да редя изречение след изречение. „Нали се сещаш, да отидем на кино или да хапнем някъде… Знам, че не сме разговаряли като хората от две години…“

Купонът е в разгара си. От къщата се носи ужасен вой. Може би защото съм трезва, но всички са много смешни, зачервени и възбудени, на някои им личи, че не се чувстват добре в блъсканицата, но пак се усмихват. И за пръв път от много време изпитвам неудобство да вървя сред толкова много хора, вперили поглед в мен. Налага се да си повторя няколко пъти защо съм тук: заради Кент.

— Лудница — сочи Линдзи към наблъсканите като сърдели хора, които се придвижват групово, сантиметър по сантиметър, сякаш са вързани с общо невидимо въже.

Тръгваме нагоре по стълбата. Очите на всички блестят като на кукли от алкохола, а може би от още нещо. Има нещо зловещо в тази сцена. Виждам тези хора всеки ден, но сега ми се струват различни, непознати, и когато ми се усмихват, виждам насреща си зъби на пирани, готови да изгризат някого. Все едно завесата се е вдигнала и виждам хората каквито са: различни, неразпознаваеми, гротескни фигури на самите себе си. За пръв път през тези дни се сещам за онзи сън — аз съм на купон и всички ми изглеждат уж познати, но в тях има нещо страшно и различно. И се питам дали смисълът на съня е, че не другите се променят, а аз. Линдзи забива пръст в гърба ми и ме бута нагоре, и аз се радвам на това. Тази малка точка на физически допир между нас ми вдъхва кураж.

Най-после изкачвам стълбите, влизам в първата стая, една от най-големите в къщата, и сърцето ми слиза в петите: Кент. Стои в ъгъла и говори с Фийби Райфър. Главата ми се завърта, сякаш в нея вилнее снежна вихрушка, имам чувството, че устата ми е пълна с памук, и започвам лекичко да съжалявам, че не глътнах поне малко водка, колкото да се освободя от неудобството, от абсурдното усещане, че съм Алиса в Страната на чудесата, че съм прекалено голяма и висока за тази стая.

Обръщам се назад да кажа нещо на Линдзи — не знам какво, но имам нужда да говоря с някого, не искам да стоя в средата на стаята и да зяпам като паднала от луната, но нея я няма. Естествено. Сигурно е отишла да търси Патрик. Стискам юмруци и затварям очи. Започвам да броя секундите — три, две, едно…

— Сам.

Роб. Не протяга ръце към мен и когато се обръщам, бърчи нос, все едно смърдя. Не е за вярване, но наистина забравих, че и той ще бъде на купона. Не се сетих нито веднъж за него.

— Не вярвах, че ще дойдеш тази вечер.

— Защо да не дойда? — питам и скръствам ръце, за да се прикрия, когато забива не особено деликатния си поглед в циците ми.

— Днес през целия ден се държа странно. — Ето, започна се. Лицето му е мрачно, погледът — студен. — Е, какво? Ще ми се извиниш ли?

И се усмихва накриво.

— Може да измислим начин как да ти простя.

Едва не се задушавам от гняв. Той ме оглежда от горе до долу с очи като пръсти, които се опитват да опипат всичките ми прелести наведнъж. Не ми се мисли колко вечери съм прекарала на дивана в мазето му и съм го оставяла да ме лигави. Всичките ми трупани с години фантазии и мечти изчезват на секундата като с вълшебна пръчка.

— Така ли? — Опитвам да се сдържам, но гласът ми ме издава. За щастие Роб е прекалено пиян и не забелязва. — Това ми харесва. Оставям те ти да решиш как да ти се извиня.

— Така ли?

Очите му светват, прави крачка към мен и слага ръка около кръста ми. Потръпвам от неприязън, но си налагам да остана спокойна.

— М-хм — измърквам и прокарвам пръст по гърдите му. Поглеждам крадешком към Кент, който все още говори с Фийби, и веднага се ядосвам — за Бога, акълът на Фийби е колкото на врабче, какво толкова има да говори с нея, но бързо се връщам на Роб и продължавам да флиртувам.

— Не мислиш ли, че трябва да се усамотим за малко?

— Определено — кима Роб. — Имаш ли предложение?

Повдигам се на пръсти и прошепвам в ухото му:

— На този етаж има една стая. Вратата й е облепена с всякакви надписи. Влез вътре и ме чакай. Искам те чисто гол. — И се отдръпвам, подарявайки му най-съблазнителната си усмивка. — Обещавам да ти поднеса най-доброто извинение.

Роб се опулва така, че очите му заплашват да изпаднат.

— Ама сега ли?

— Сега.

Той се обръща и залита напред към коридора, после се сеща нещо и отново се обръща:

— Няма да ме караш да чакам, нали?

Този път няма защо да се насилвам, за да се усмихна.

— Пет минути — уверявам го и вдигам два пръста нагоре. — Обещавам.

Обръщам се и стискам зъби, за да не се изхиля на глас, и цялата нервност от предстоящия разговор с Кент ме напуска. Готова съм да отида при него и, ако трябва, да набутам езика си в гърлото му. Той обаче вече е изчезнал.

— По дяволите! — процеждам тихо.

— Една дама не говори така — чувам гласа на Али зад гърба си и се обръщам. Тя вдига вежди и отпива от бутилката с водка. — Какво става с теб? Да не те стискат обувките?

— Нещо такова — разтривам уморено чело. — Виждала ли си, хм, Кент Макфулър?

Али присвива очи.

— Кой?

— Кент Макфулър — казвам малко по-силно и две момичета от втори курс се обръщат изненадано към мен. Аз забивам поглед в тях и те бързо се изнизват.

— Домакинът ли? — Тя вдига бутилката и я слага пред лицето ми. — Защо не глътнеш малко? Купонът е готин, нали?

— Да, велик е — съгласявам се и си налагам да не извъртя очи. Али е прекалено пияна, за да ми е полезна. Соча с ръка към задната стая. Линдзи и Елъди сигурно са там, Кент трябва също да е наблизо. — Хайде да се поразходим.

— Слушам, мамо — казва Али и ме хваща под ръка. На прага на вратата Ейми Уийз — най-голямата клюкарка в цялото училище — се целува с Орън Талмидж, налита му, сякаш умира от глад, а устата му е пълна с шоколад. Повличам Али към тях.

— Искаш да си говориш с Ейми Уийз? — ахва Али. През първата година в гимназията Ейми пусна слух, че Али разрешила на Фред Данън и две други момчета да й пипат циците зад физкултурния салон срещу обещание, че ще й пишат домашните по математика цял месец.

Така и не разбрах има ли нещо вярно в историята. Али се кълне, че няма, Фред се кълне, че има, а Линдзи предполага, че само им ги е показала, без пипане, но така или иначе, Али и Ейми са неофициални врагове за вечни времена.

— Малка почивка — потупвам Ейми по рамото и тя откъсва устни от устните на Орън.

— Здрасти, Сам — светва като крушка тя. Поглежда бързо към Али, после обратно към мен и увисва на врата на Орън. Той изглежда доста разтревожен, вероятно се чуди какво ще стане с лицето му след цялото това смукане. — Извинявам се, ако съм блокирала входа.

— Не ти, само задникът ти — изчуруликва Али. Стискам ръката й и тя изписква. Сега не е време да ги хвърлям една срещу друга.

— Знаеш ли, наблизо има много по-добро място — казвам заговорнически. — Ако с Орън искате… нали се сещаш, да се усамотите.

— Искаме да се усамотим — включва се веднага Орън и аз му се усмихвам.

— Онази стая с надписите по вратата. Гарантирам голямо и меко легло. — Слагам пръст на устните си и изпращам целувка към Ейми. — Забавлявайте се, деца.

— Какво беше това? — избухва Али веднага щом се отдалечаваме достатъчно. — Откога сте толкова гъсти с Ейми?

— Дълга история — отвръщам доволно. Чувствам се отлично, изпълнена с енергия и под пълен контрол. Нещата се развиват точно според плана. Докато минавам покрай вратата на стаята на Кент, чукам на вратата и викам:

— Съжалявам, Роб.

Тръгваме с Али по коридора. Оглеждам се за Кент, надниквам във всяка стая по пътя си и все повече се скапвам, защото не го откривам никъде. Чуваме някой да крещи, после следва експлозия от смях. Сърцето ми спира за миг и си казвам: „Не може да бъде, не и тази вечер, не и днес, Джулиет“, но после чувам виковете на Орън:

— Вдигни си панталоните, приятел!

Али наднича от стаята, в която сме, и поглежда към посоката, откъдето идват смеховете. Очите й се разширяват и стават кръгли като на момичетата в анимационните филмчета.

— Сам! Трябва да видиш това.

Надничам зад рамото й и виждам Роб да тича към стълбите или по-скоро да се опитва. Малко му е трудно, защото е плътно заобиколен от публика и леко нестабилен, защото е абсолютно гол, като изключи/а боксерките и маратонките с неподходящи за цвета им чорапи. И шапката, разбира се. Притиснал е другите си дрехи към чатала и крещи по околните:

— Какво гледате? Какво толкова има за гледане?

Щеше да ми стане гадно заради него, ако не бяха маратонките. Какво, дори не си е направил труда да ги свали? Бил е прекалено зает да планира атаката си върху сутиена ми или какво? Освен това, когато стига до стълбите, случайно се блъска в една второкурсничка и вместо да се отдръпне, я прегръща пиянски и шепне нещо в ухото й. Не мога да чуя какво й казва, но когато се отдръпва, я виждам да хихика, сякаш да попаднеш в лапите на полугол потен и миришещ на бира пич е най-хубавото нещо, което може да й се случи.

— Да — казвам на Али. — Обявявам на всички, че с Роб скъсахме. Абсолютно официално.

Тя ме поглежда някак разсеяно.

— Кент.

Сърцето ми прескача.

— Какво Кент?

— Кент е.

Главата ми отново се завърта. Тя знае. Очевидно е за всички, че съм омагьосана от него. Може Линдзи да й е казала нещо, когато ни видя в коридора пред барчето.

— Аз… Нещата с Роб нямат нищо общо с…

Али поклаща глава и забива пръст в рамото ми.

— Кент е зад теб. Нали го търсеше преди малко?

Отдъхвам си облекчено. Тя не знае. Но облекчението ми има лек привкус на разочарование. Не знае, защото няма нищо за знаене. Той също нищо не знае. Обръщам се и оглеждам коридора.

— Ей там. — Али сочи една врата на десет крачки от нас. От мястото, където сме, е невъзможно да видиш повече от половин метър от вътрешността на стаята, която сигурно е килер или кабинет, ако съдя по огромното бюро, което се вижда през пролуката. Поток от хора се движи навътре и навън от нея.

— Ела — повеждам отново Али, но тя дърпа ръката си.

— Ще отида да намеря Линдзи — казва, уморена от неясната мисия, която според нея изпълнявам.

Кимам и тя тръгва в обратната посока към последната стая, използвайки бутилката водка за остен, с който разгонва изпречилите се на пътя й. Една ръка ме хваща за рамото и аз подскачам.

Обръщам се и виждам Бриджит Макгуайър и Алекс Лимънт.

— Сам… нали беше днес по английски при госпожа Харбър? — Бриджит не изчаква отговора ми и продължава: — Знаеш ли дали е дала есе за „Макбет“? Алекс пропусна часа, защото трябваше да отиде на лекар.

Понеже в крайна сметка не отидох с Линдзи за йогурт, нещо ме теглеше да остана в училище, в центъра на събитията, и забравих тотално за Ана, Алекс и Бриджит. Сега усмивката на Алекс — крива и малка, като онази, която пълзи по устните на Роб винаги когато успее да навие учителят да го изпита не сега, а другия път по някаква скалъпена причина — събужда в мен желание да му забия един в зъбите. Замислям се за Ана с нейните черни като въглени очи и импровизираната й трапезария на пода на изоставената тоалетна. Бриджит също не е толкова лоша. Дразнеща е, да, но е хубава и мила, и вероятно през свободното си време работи в кухня за бездомни.

Не мога да приема това. Не мога да оставя да му се размине.

Бриджит продължава да плямпа за майката на Алекс, която била маниачка на тема здраве, но аз я прекъсвам.

— Кой мирише на китайска храна?

Бриджит се нацупва, разстроена, че не я слушам.

— Китайска храна ли?

Започвам да душа наоколо като куче.

— Да, надушвам го. — И гледам директно в Алекс. — Подушвам голяма купа говеждо с портокали.

Усмивката на Алек става още по-малка, но той свива рамене и обявява:

— Не е от мен.

— Божичко! — Бриджит слага ръка пред устата си и духа. — Нали не е от дъха ми? Снощи ядох китайско.

Продължавам да гледам право в Алекс.

— Какво става с теб? — питам и дори не се старая да прикрия яда си.

— Какво? — примигва срещу мен той.

Бриджит се обърква и за момент тримата стоим един срещу друг и се гледаме като в ням филм. С Алекс не сваляме очи един от друг, а тези на Бриджит шарят между нас толкова бързо, че започвам да се притеснявам да не си изкълчи врата.

Аз пускам една усмивка.

— Разбирам, грижа за здравето. Защо трябваше да ходиш на лекар?

Алекс си отдъхва видимо.

— Не е нещо важно. Мама си измисли някаква шантава причина да се притеснява. Просто рутинен преглед.

— М-хм. Дано да е бил пълен — казвам и поглеждам красноречиво към чатала му. За късмет, в същия момент Бриджит вдига поглед към лицето му, вижда го, че се изчервява, но все още не може да загрее.

— Ами… да, пълен беше.

Той ме оглежда внимателно, все едно ме вижда за пръв път.

— Аз също търсих лекар — започвам нехайно. Кофти ми е заради Бриджит, но същевременно си мисля, че тя трябва да знае какво се крие зад лъжливите обяснения на гаджето й. — Да знаеш само колко е трудно да се намери добър специалист. Особено такъв, който се явява като ресторант с обяд за 4,99 долара. Тези са голяма рядкост.

— Какви ги говориш? — пита, или по-скоро изквичава Бриджит, и веднага се обръща към Алекс: — За какво говори тя?

Едно мускулче на челюстта на Алекс започва да трепери. Обзалагам се, че му иде да ме напсува, но разбира, че ще стане по-лошо, затова просто стои и ме гледа.

Хващам ръката на Бриджит и казвам:

— Съжалявам, Бриджит, но гаджето ти е лъжец.

— За какво говори тя?

Гласът на Бриджит се качва с още една октава и докато се отдалечавам, чувам Алекс да я успокоява, естествено, наливайки още лъжи в торбата, всички, които му идват наум. Трябва да съм доволна от стореното — той си го заслужава, и колкото и да е гадно, аз само подреждам нещата на правилните места, но докато вървя, се чувствам странно празна. Самообладанието изчезва и на негово място се настаняват тревогата и безпокойството. Връщам се обратно към случилото се през деня, като че ровя из компютъра си, търсейки някакъв пропуск, нещо, което съм забравила да направя или кажа. Може би трябваше да отида по-рано у Джулиет, да проверя какво става с нея. Но какво бих могла да й кажа? „Ще ми обещаеш ли, че няма да се хвърляш пред никакви коли тази вечер? Нито ще се стреляш? Защото това съсипва и моя живот.“

Музиката гърми с такава сила, че нотите се сливат в едно общо бучене. Мечтая да хвана ръката на Кент и да го заведа някъде на тъмно и тихо място. В онази стая на долния етаж може би или в гората, или още по-далеч. А може просто да се качим в колата и да караме без посока.

— Сам! Сам!

Оглеждам се. През отворената врата на последната стая виждам Линдзи, седнала на един от диваните. Маха ми над потока от глави, Али е до нея, а няколко крачки по-далече виждам Елъди да шепне нещо в ухото на Стив Дъф.

Решителността ме напуска, залива ме вълна на безнадеждност. Глупаво е да говоря с Кент. Нямам думи, за да му опиша колко виновна съм пред него, да му обясня за Роб, за всичко. Май няма да успея да го убедя, че съм се променила. А може да се окаже и лъжа. Може би човек просто не може да се промени.

И докато се придвижвам от коридор на коридор, хората около мен изведнъж се смълчават и застиват с неподвижни лица.

Линдзи залита, ръката й литва във въздуха, търсейки опора. До нея Али отваря и затваря уста като риба. Цялото ми тяло трепери, сякаш през мен преминава ток.

И ето я, крачи по коридора. След всичко това. Джулиет Сайкс в действие.

В същия миг отчаянието, безсилието, чувството, че съм пропуснала нещо, всичко се трансформира в гняв. Тя вижда Линдзи, спира и отваря уста да каже обичайното „Ти си кучка“, но няма да позволя да излезе дори и една дума. Хвърлям се към нея, хващам я за ръката и я завличам обратно в коридора. Тя е прекалено шокирана, за да се бори с мен.

Избутвам я до най-близката баня.

— Вън! — нареждам на две момичета, които се кипрят пред огледалото, затръшвам вратата и я заключвам. Обръщам се към нея и виждам, че ме гледа, сякаш аз съм психопат.

— Какво правиш?

Тя изглежда не разбира въпроса ми.

— Има купон — казва тихо, но някак упорито. Установявам, че когато не дивее и не крещи по мен, че съм кучка, има приятен мелодичен глас, като на Елъди. — Имам право да съм тук, като всички останали.

— Не — поклащам глава и притискам пръсти до слепоочията си, които пулсират болезнено. — Питам те, какво наистина правиш? Защо си тук?

Погледът й пробягва към вратата и заставам бързо пред нея. Ако иска да излезе, първо трябва да се справи с мен. Тя разбира, че няма шанс, защото поема бавно и дълго глътка въздух, после издишва.

— Дойдох да ти кажа нещо. На теб, на Линдзи, Елъди и Али.

— Точно така. И какво искаш да ни кажеш?

— Ти си кучка — казва тя съвсем тихо не като обвинение, а по-скоро като нещо, за което съжалява.

Изрича го в момента, в който аз произнасям:

— Аз съм кучка.

Джулиет ме поглежда изненадана.

— Слушай, Джулиет. — Прокарвам ръце по косата си и я поглеждам. — Знам, че невинаги сме се държали мило с теб. И съжалявам за това… наистина.

Опитвам се да разбера какво мисли в момента, но тя като че ли е затворила всичко зад очите си, натиснала е някакво копче и сега стои и ме гледа безизразно. Аз обаче не се предавам.

— Правили сме разни неща, но не сме искали да те засегнем. Сигурна съм, че не съм… не сме ги правили с умисъл. Просто се е случило така. Хората се шегуват понякога, с мен например, непрекъснато си правят шеги. — Тя ме изнервя: стои и ме гледа като статуя. Облизвам устни и продължавам: — През цялото време, но не си мисля, че е така, защото са злобни, лоши или нещо такова. Просто си мисля… Просто си мисля… — трескаво търся правилните думи. В главата ми минало и настояще се смесват — гласовете на хората по коридора отвън, дъхът на сладолед от устата на Линдзи в деня, когато с нея хвърляхме тампоните на Бет, вятърът в косите ми, докато яздя между дърветата. — Просто си мисля, че хората не си дават сметка. Не разбират. Ние… аз не разбирах.

И се изпълвам с гордост, че успях да обясня толкова ясно. Но Джулиет не помръдва, не се усмихва, дори не се ядосва. Стои неподвижно като каменна статуя. Най-после раменете й потрепват леко, малко лично земетресение, и очите й се съсредоточават върху мен.

— Ти невинаги си била мила с мен — казва с равен тон и стомахът ми се свива. Не е чула и думичка от речта ми.

— Така е… и съжалявам за това.

Миглите й трепват.

— В седми клас с Линдзи ми откраднахте дрехите от съблекалнята и трябваше да остана цял ден с потния си спортен екип. После ти ме нарече „Сайкс Смръдлата“.

— Аз… извинявай. Не си го спомням.

Начинът, по който ме гледа, е ужасен, сякаш гледа през мен в някакво празно пространство.

— Това беше, преди да ви хрумне гениалният прякор „Психото“. — Гласът й губи мелодичността си. Става монотонен и равен. Вдига ръка и замахва, все едно пробожда въздуха с нож, издавайки серия от пронизителни писъци, от които ме побиват тръпки, и за миг ми минава през ума, че може наистина да е луда. Но тя отпуска ръка.

— Голям майтап. „Психо килър, qu’est-ce que c’est?“. Лесно се запомня.

— Знаеш ли каква тъпа шега бяха измислили за мен? Направо я припяваха, когато се появях някъде. „Какво е това — бяло на червени петна? Сам Кингстън!“ — Надявам се това да я разсмее, да я заинтригува или нещо, но тя продължава да ме гледа с празен животински поглед.

— Аз никога не съм го припявала — обяснява и после, сякаш е решила да ми изброи всичко, което някога сме й причинили, продължава: — Вие ме снимахте, докато се къпех.

— Не бях аз, Линдзи беше — казвам механично, усещайки се все по-неудобно.

Ако се бе ядосала, щеше да е друго, но тя просто не ме забелязва, все едно чете на глас списък, четен поне милион пъти.

— Вие разлепихте снимките из цялото училище. Дори и там, където можеха да ги видят и учителите.

— Свалихме ги малко по-късно… около час по-късно — оправдавам се и усещам как ме залива вълна от срам. Какво, като сме ги свалили, това оправя ли нещата?

— Хакнахте акаунта ми и публикувахте личната ми поща.

— Не бяхме ние — отвръщам бързо и изпускам въздишка на облекчение.

Поне това не е наше дело. Така и не разбрах кой хакна акаунта й и кой извади на светло писмата между нея и някакво момче с потребителско име Path2Painll8, с което явно се е запознала в чата. Имаше десетки имейли с дълги оплаквания и от двете страни колко гадно било в гимназията и колко ужасни били всички. Хакерът ги бе разпратил почти до всички ученици и ги бе озаглавил: „Новите серийни убийци на Америка“. Потръпвам вътрешно от мисълта колко лесно е да настроиш хората срещу някого, да покажеш само една малка част от него и да го представиш за негова същност, да видиш следствието, без да покажеш причината. И въпреки че за шест дни идвам в къщата на Кент пет пъти, изведнъж губя ориентация, объркана от ярката светлина в банята, непроницаемото лице на Джулиет и врявата отвън.

Джулиет продължава да изброява, сякаш не съм казала нищо.

— Вие пуснахте слуха, че съм изгубила девствеността си за кутия цигари.

Али. Това беше Али. Но не мога да й го кажа. Няма и значение. Бяхме ние. Всички ние. Всички, които повтаряха клюката, процеждаха през зъби „курва“, и започваха да кашлят като стари пушачи, когато тя минаваше покрай тях.

— А аз дори не пуша — промълвява тя и се усмихва, все едно това е най-смешното нещо на света. Сякаш целият й живот е една огромна шега.

— Джулиет…

— Клюката стигна до сестра ми и тя каза на мама и татко. Аз… — Най-после помръдва, свива ръце в юмруци и ги притиска до бедрата си. — Аз дори не съм се целувала.

Това излиза от нея като нажежен до червено шепот, като признание, и зарядът на мъката и отчаянието раздвижват черния кладенец в мен — насъбралият се гняв се излива от него като фонтан.

— Всичко това ми е известно. Знам, че постъпихме ужасно, че се държахме гадно, и… — засичам за миг, думите се заплитат на възел в гърлото ми. На ръба съм да се разплача, треперя от сляпа ярост, която ме покрива като облак, поглъща всичко, оставя една-единствена пареща мисъл: не мога да я накарам да разбере, не мога да я накарам да осъзнае, че се опитвам да поправя нещата. Затварям очи и виждам как нашите животи, моят и нейният, изтичат в канала, вплетени един в друг. — Опитвам се да ти кажа, че много, много съжалявам. Искам да ти се извиня. Нещата… нещата ще се оправят.

Тя стиска устни и се взира в мен, мълчалива, с бяло лице. И трябва да стегна всички мускули, за да не я хвана за раменете и да я разтърся.

— Искам да кажа… — продължавам, без да знам как, ровейки из мозъка си за думи и идеи, опитвам се да преодолея гнева си и да достигна до нея. — Аз ти изпратих тези цветя днес. Целият букет.

Тя излиза от вцепенението си и се разтриса цялата. Очите й отново светват, но вместо благодарност в тях гори омраза.

— Знаех си. Знаех си, че сте вие. — Гласът й тежи от толкова много гняв и болка, че аз се отдръпвам, сякаш ме е ударила. — Какво беше това? Още една от вашите шегички?

Реакцията й е толкова неочаквана, че минават няколко секунди, преди да отговоря.

— Какво? Не! Не беше…

— Горката малка психарка — изсъсква Джулиет с присвити очи. — Няма приятели. Няма рози. Хайде да й го начукаме още веднъж.

— Не съм искала да ти го начуквам. — Боже мили, нямам никаква представа какво става и защо нещата се обърнаха така. — Исках да те зарадвам.

Не знам дали изобщо ме слуша.

Тя се приближава към мен.

— Е, какъв беше планът този път? Какво щяхте да правите с този скапан тайнствен обожател? Да подкупите някой от приятелите си и той да се престори, че ме харесва? Да ме покани да излезем? Дори да отидем на кино? И после какво? Вечерта на срещата той просто няма да се появи. А вие ще наблюдавате отстрани как се ядосвам или се разплаквам, или припадам, когато го срещам по коридорите в училище, и ще се превивате от смях. — Тя се отдръпва от мен и изрича студено: — Съжалявам, че ще ви разочаровам, но започваме да се да се виждаме с Андрю Робъртс.

И полита леко напред, сякаш изтощена от дългата реч. Блясъкът в очите й угасва, а с него и гневът.

Много съм объркана и нещастна, едва сдържам сълзите си.

— Кълна ти се, Джулиет, не беше това целта. Аз… мислех, че ще се зарадваш. Ще се почувстваш по-добре.

— Да се почувствам по-добре.

Тя повтаря думите, като че ли никога досега не ги е чувала, и погледът й става мечтателен, зареян някъде далеч. Няма и следа от гняв или някаква емоция. Изглежда спокойна, някак примирена и аз за пореден път се смайвам от нейната красота. Прилича на фотомодел с призрачно бялата си кожа и големите сини очи като цвета на небето в ранна утрин.

— Ти не ме познаваш — казва тя почти шепнешком. — Никога не си ме познавала. И не можеш да направиш така, че да се почувствам по-добре. Никой не може.

Това ми напомня за думите, които казах на Кент преди два дни: „Не мисля, че някой може да ме промени.“ Сега съм наясно, че съм сгрешила. Всеки може да се промени трябва да може, защото само така нещата имат смисъл.

Трескаво търся начин да го обясня на Джулиет, да я убедя в това, но с присъщата си грация и спокойствие тя слага ръка на моята, отмества ме внимателно от пътя си и аз неволно отстъпвам, оставям я да стигне до вратата. Сълзите ме задушават, все още търся точните думи и гледам как лицето й пребледнява все повече, засиява като бялата точка в средата на пламъка и изведнъж ми се струва, че я виждам как пламва, животът й изгаря пред мен, като телевизор на изключен канал. Тя слага ръка на дръжката, загледана право пред себе си.

— Знаеш ли, някога бяхме приятелки с Линдзи.

Все още говори с тихия глас, от който ме побиват тръпки, сякаш е на километри от мен.

— Като малки бяхме неразделни. Все още пазя верижката и половината от разцепеното сърце, което ми подари. Когато го събереш с другата половина, се получава надпис „първи приятелки“.

Искам да я попитам какво е станало, защо са се разделили, но буцата в гърлото ми пречи на думите да излязат. Страх ме е да я прекъсна. Защото, докато говори с мен, е в безопасност.

— Беше точно преди родителите й да се разведат. — Тя хвърля бърз поглед към мен, очите й се спират на лицето ми, но се връщат, без да отчетат съществуването му. — Тя го преживяваше тежко. Ходех понякога да спя у тях и те се караха така жестоко, че ние се криехме под леглото й и складирахме пред нас възглавници, за да не ги чуваме. Тя го наричаше „построяване на крепост“. Нали я знаеш каква е, винаги се стреми да обърне всичко на шега. Но, когато заспивах, тя плачеше, плачеше, плачеше. Започна да сънува кошмари. Беше ужасно. Събуждаше се с писък през нощта. — Джулиет се заглежда във вратата и леко се усмихва. Много ми се иска да вляза в спомените й, да видя това, което вижда тя в момента, и да поправя всичко счупено. — Започна отново да се подмокря. Заради всичко, което ставаше между майка й и баща й. Това я измъчваше, чувстваше се унизена. Закле ме да пазя тайната, заяви, че никога няма да ми проговори, ако кажа на някого. Когато сутрин се събуждахме, някои от възглавниците бяха мокри. Аз се правех, че не забелязвам. Една сутрин влязох в банята да си измия зъбите, а тя седеше във ваната и търкаше накиснатата в толкова много белина възглавница, че ми залютя на очите. Трябва да е търкала поне половин час, защото възглавницата беше на бели петна и напълно съсипана, а пръстите й бяха червени и обелени, белината ги бе изгорила, но тя май не забелязваше. Просто искаше да бъде чиста.

Затварям очи, усещайки подът под краката ми да се люлее. Спомням си деня, когато влязох в тоалетната на „Розалита“ и я заварих на колене пред тоалетната чиния с плуващото парче храна във водата. И онова нейно изражение — смес от срам, гняв и войнственост.

— Веднъж кавгата беше толкова страшна, че избягахме от къщата. Бяхме само на седем или осем години, но извървяхме целия път до нас пеша. Беше март и вечерта бе студена. Планът беше Линдзи да се шмугне тайно в стаята ми. Не исках да казвам на никого, че е у нас, просто исках да е на сигурно място и да я нахраня. Тогава тя много обичаше шоколад и бонбони, особено желирани мечета. Всъщност всичко сладко.

Без да искам, издавам лек звук, сякаш се задушавам. Не съм сигурна, че искам да слушам по-нататък. Имам усещането, че тази история, разказвана в тази баня, е алфата и омегата на всичко. Началото и краят.

Но Джулиет продължава с преднамерено равен тон, все едно разполагаме с цялото време на света.

— Разбира се, не успяхме. Качихме се до стаята ми, но после започнахме да се караме кой да спи на малкото легло и кой на голямото, и мама ни чу. Ужаси се, като разбра, че сме дошли пеша, развика се, че е можело да ни отвлекат или дори да ни убият. Помня, че бях много разстроена. — Тя обръща ръката си с дланта нагоре и се заглежда в нея. — Но нищо не можеше да се сравни със страха на Линдзи, когато мама заяви, че трябва да се прибере у дома. Никога не съм чувала толкова страшни писъци.

Тя замлъква. Мълчи дълго и аз решавам, че това е краят. Думите й продължават да отекват в мен, кръжат в съзнанието ми и се подреждат като в кръстословица. „Нали я знаеш каква е, винаги се стреми да обърне всичко на шега…“ „Трябва да е търкала поне половин час…“ „Пръстите й бяха червени и обелени.“ Нещо започва да ми просветва, на път съм да разбера нещо, което не съм сигурна, че искам да знам. Помещението изведнъж ми се вижда прекалено тясно и задушно. Нещо безмилостно притиска гърдите ми. Изкушавам се да избягам оттук, да я блъсна, да изляза и да отида за бира, да забравя за Джулиет, да забравя за всичко. Но съм като залепена за плочките. Не мога да помръдна. Виждам как онзи безкраен и непрогледен мрак от съня ми приближава към мен. Не мога да се върна отново в него.

— Само като си помислиш! — продължава неочаквано Джулиет. — Правехме всичко заедно. Заедно се записахме и в скаутския клуб. Идеята беше нейна. Аз нямах никакво желание да правя всичко това: бисквити, лагерен огън и глупости. В началото на пети клас отидохме заедно на поход. Естествено, спяхме в една палатка.

Поглеждам към ръцете й: треперят съвсем леко, но изключително бързо и не успявам да ги проследя, като крила на колибри. Тя улавя погледа ми с крайчеца на окото си и прибира ръце до бедрата, грациозно, но решително.

— Нали си спомняш какъв прякор ми бяха лепнали в пети клас? Линдзи ми го измисли. „Жълтата лимонада“. Непрекъснато го чувах и започнах да го сънувам. Понякога забравях как е истинското ми име.

Тя се обръща към мен. Светлината пада върху лицето й и то засиява, сякаш гори отвътре. За сетен път виждам колко е красива.

— Най-смешното е, че не бях аз. Линдзи беше тази, която намокри спалния си чувал. Сутринта цялата палатка миришеше. Когато госпожа Бриджис дойде и попита какво е станало, Линдзи ме посочи с пръст и извика: „Тя го направи!“ Никога няма да забравя лицето й, докато крещеше това „Тя го направи!“. В очите й имаше ужас. Все едно бях диво куче и щях да я ухапя.

Облягам се на вратата, благодарна, че има на какво да се опра. Сега всичко става ясно. Всичко си идва на мястото: яростта на Линдзи, онези вдигнати пръсти във формата на кръст, за да държи Джулиет далеч от себе си. Тя не я мрази. Тя се бои от нея. Джулиет Сайкс държи в ръцете си най-старата и може би най-унизителната тайна на Линдзи.

Всичко изглежда още по-абсурдно: случайността и липсата на конкретна причина. Един човек се застрелва и друг пада по спиралата надолу, съвсем случайно, независимо. Просто се е оказал на правилното място или на грешното, зависи от коя страна го гледаш. Толкова просто, колкото един ден на плажно парти да ти се допие диетична кола и да се изгубиш като личност толкова просто, колкото да не кажеш „Не“.

— Защо не си казала истината? — питам я, въпреки че вече знам отговора. Гласът ми е дрезгав и се губи от усилието да задържа напиращите сълзи.

Джулиет свива рамене.

— Тя беше най-добрата ми приятелка. И беше толкова тъжна. — Издава странен звук, може би смях, може би ридание, и продължава съвсем тихо: — И мислех, че ще отмине.

— Джулиет — започвам, но тя тръска ръце, сякаш да махне от себе си спомена за този разговор, за миналото.

— Какво значение има сега? — казва бързо, отваря вратата, без повече обяснения, и излиза.

— Джулиет!

Пред вратата се е насъбрала огромна опашка и когато излизам, две пияни младши моментално ме притискат от двете страни. Всяка от тях бърза да изпревари другата, двете крещят: „Аз бях първа“, „Не, аз“. „Ти току-що дойде“. Няколко души ме поглеждат накриво, но забравям за тях веднага щом виждам Бриджит Макгуайър, с червено лице и подпухнали от сълзите очи, да ги прережда. Тя ме забелязва и проплаква „ти…“, но не довършва, избутва зайците и се заключва в тоалетната.

— Божичко, не отново! — извиква някой.

— Ще се напикая в гащите — простенва една от младшите, кръстосва крака и започва да подскача.

Алекс Лимънт е зад Бриджит. Стига до вратата на банята и удря по нея, моли я да отключи. Аз продължавам да стоя, все още нямам сили да помръдна. Притисната до стената, стоя като парализирана от развитието на нещата.

Веднъж ми казаха, че когато скочиш в студена вода, не се давиш веднага. Студът те дезориентира, решаваш да си мислиш, че долу е горе, и обратното, започваш да се бориш за живота си и плуваш, плуваш, но в обратната посока, и напредваш към дъното, докато потънеш. Ето как се чувствам в момента: всичко се преобърна с главата надолу.

— Ти наистина си невъзможна.

Осъзнавам, че Алекс говори на мен. Устните му са извити назад, всичките му зъби са пред очите ми.

— Знаеш ли какво си ти? — слага той ръце от двете страни на главата ми, за да не ми даде възможност да избягам.

Ясно виждам потта по челото му и долавям дъх на трева и бира.

— Ти си кучка, Саманта Кингстън!

Тези думи ме разтърсват, събуждат ме напълно. Трябва да се съсредоточа. Джулиет е навън, някъде из гората. Сигурно е тръгнала към шосето. Все още мога да я настигна, да поговоря с нея, да я накарам да разбере.

Слагам ръце на гърдите му и го блъскам. Той залита назад.

— Чувала съм го и преди. Повярвай ми.

Тръгвам бързо по коридора и съм на половината път по стълбите, когато чувам някой да ме вика. Заковавам на място, хората зад мен се блъскат един в друг като домино и започват да псуват.

— Боже мой, какво правиш! — ахкам, когато се обръщам и съзирам Кент да се спуска по перилата и да скача върху съучениците, като едва не поваля на пода Хана Гордън.

— Ти дойде!

Приземява се две стъпала над мен, изправя се леко задъхан и ме поглежда щастливо. Очите му сияят, косата му пада над челото и блести от отразената в нея светлина на пръснатите из къщата коледни лампички. На места изглежда като шоколад, а на места като карамел. И в мен напира почти неконтролируемо желание да протегна ръка и да отмахна косата му назад.

— Нали ти казах, че ще дойда? — Усещам тъпа болка в корема си. През целия ден и през цялата вечер исках само едно — да бъда близо до него. А сега нямам време за това. — Слушай, Кент…

— Видях Линдзи и си помислих, че и ти си тук, нали винаги се движите в пакет? Започнах да те търся… — Той млъква и се изчервява. — Не че те търсех активно, просто оглеждах за теб, нали разбираш, докато обикалях наоколо и осъществявах социални контакти. Нали това се очаква от един домакин? Да контактува с гостите си. Така че просто хвърлях по едно око…

— Кент.

Гласът ми излиза остър, почти злобен. Затварям очи и се питам какво ли е усещането да лежиш до него в непрогледна тъмнина, докато си представям как ръката му докосва моята. Изведнъж ме пронизва една мисъл. Това между него и мен е невъзможно. Отварям очи, той стои там, чака, на челото му едва забележима бръчица, толкова сладка, естествена, като на момче, което заслужава момиче с кашмирени пуловери и е факир на кръстословиците, или свири на цигулка, или работи в някоя кухня за бездомни като доброволка. Мило, нормално и искрено момиче.

Болката в корема се засилва, нещо разкъсва вътрешностите ми. Никога няма да бъда достатъчно добра за него. Дори и ако продължа да изживявам този ден до края на вечността. Никога няма да бъда достатъчно добра.

— Съжалявам — измърморвам тихо. — Не мога да разговарям с теб сега.

— Но… — Той започва да оправя ненужно ръкавите на ризата си и гледа нерешително надолу.

— Съжалявам.

Искам да му кажа „Така е по-добре“, но разбирам, че няма смисъл. Продължавам към изхода, без да се обръщам повече, но усещам погледа му.

Навън обличам якето и вдигам ципа чак до брадичката. Дъждът се стича по врата ми и веднага мокри обувките ми. Добре, че се сетих тази вечер да си сложа равни обувки. Стигам до алеята. Паважът е заледен и трябва да се държа за колите, за да не падна. Студът прерязва гърдите ми и колкото и да е странно, след всичко това в главата ми се появява най-глупавата, най-идиотската мисъл: „Трябва да започна да тичам сутрин.“

Иска ми се да заплача и да се изсмея едновременно. Но мисълта за свилата се до шосе номер 9 Джулиет, която се взира в преминаващите коли и чака Линдзи, взима връх и продължавам напред.

Постепенно врявата от купона остава зад мен и настъпва тишина. Само дъждът продължава да се сипе, все едно хиляди парченца стъкло се разсипват по паважа. Мракът е гъст като масло и забавям темпо, придвижвам се внимателно от една кола до друга, държа се за тях. Металът под пръстите ми е непоносимо студен, просто пари.

Откривам Танка сред десетките други коли и започвам да ровя из чантата си. Пръстите ми най-после напипват ключодържателя с изкуствения диамант и надпис „Лошо момиче“. Това са ключовете на Линдзи. Издувам бузи и изпускам доволна въздишка. Поне в това ми провървя. Линдзи не може да си тръгне без мен. Колата й няма да бъде на шосето тази нощ, нека Джулиет чака колкото си иска. Все пак заключвам два пъти всички врати.

Скоро колите свършват, продължавам напред приведена, почти пълзяща, проклинайки се, че не си взех фенерче, проклинайки четиринайсети февруари, проклинайки Джулиет Сайкс. Сега осъзнавам, че розите бяха тъпа идея, дори обидна. Виждам ги двете в онази палатка, виждам Линдзи да вдига пръст, разтреперана от страх. И ужасът започва. През всичките тези години Джулиет е пазела тайната на Линдзи. „Мислех, че ще отмине.“

Същевременно колкото повече мисля за това и колкото по-яростно бие дъждът в мен, толкова повече се ядосвам. Това си е моят живот. Цялата каша от възможности и събития в живота ми — първата целувка и следващите след нея, колежът, апартаментът, женитбата, сръдните и извиненията, щастливите мигове, — всичко това е сведено до една точка, до една секунда, милисекунда даже, определена от волята на Джулиет, от желанието й да си отмъсти на нас, на мен. Колкото повече се отдалечавам от къщата, толкова повече се настройвам. „Не. Не може да стане така. Каквото и да сме направили, не може да завърши така!“

Изведнъж тъмнината се отдръпва и съзирам пътя: шосе номер 9 блести пред мен като сребърна река с езерца от светлина. Издишвам и чак тогава осъзнавам колко дълго съм сдържала дъха си. Въздишам отново, благодарна за светлината пред себе си.

Избърсвам дъжда от лицето си, обръщам се наляво и се взирам в края на гората. Една малка част от мен се надява Джулиет да се е почувствала по-добре след разговора ни и все пак да се е прибрала вкъщи. Може пък да е имало смисъл от всичко това. Но начинът, по който говореше с равния безизразен тон, ми подсказва друго. Където и да е била мислено, докато стояхме в онази баня, аз не съм била с нея. Тя витаеше някъде далече, обвита в мъглата на спомените, а навярно и на съжалението, че е могло нещата да бъдат по-различни.

Кола се задава с вой към мен и подскачам. Загубвам равновесие и се оказвам на колене и лакти, докато профучава покрай мен, следвана от втора, чийто двигател гърми като гръмотевица. Чуват се клаксони, звуците прииждат на вълни към мен, все по-силни и по-силни, фаровете на следващата кола ме заслепяват. Стоя като вцепенена, фаровете плуват в мрака, големи като луни. В последната минута колата леко завива и минава невероятно близо до мен, усещам топлината на двигателя, миризмата на бензин и една строфа от песен по радиото: „Запали го, изгори го, скъсай го“. После колата изчезва, все още с надут клаксон, стопява се в мрака, а басовете от колонките отслабват и остават като далечен пулс.

Ръцете ми се разраняват от падането, сърцето ми всеки момент ще изскочи от гърдите. Изправям се бавно, цялата треперя. По платното за обратно движение се задава кола, но за разлика от другите, пълзи по пътя и водата под гумите й се разлива на вълни в двете посоки.

И изведнъж на около сто и петдесет метра пред мен фигура в бяло изплува от гората и застава до пътя като голямо бяло цвете. Джулиет. Тръгвам към нея бавно, като избягвам хлъзгавите заледени участъци. Тя стои там съвсем неподвижна, все едно не усеща дъжда. В един миг вдига ръцете си успоредно на шосето като подготвяне да се гмурне в голям басейн. Има нещо много красиво и вземащо дъха в тази бяла фигура. Напомня ми за голямата статуя на Христос на кръста, която стоеше до амвона в нашата църква и я съзерцавах всеки път, когато ходехме там за Коледа или Великден.

— Джулиет!

Не отговаря.

Нямам представа дали не ме чува, или просто не ми обръща внимание. На петнайсет крачки съм от нея. Десет. Зад себе си чувам монотонно ръмжене. Обръщам се и виждам голям камион бързо да напредва в мрака. Мислите ми отново се отнасят: „Трябва да му отнемат книжката. Кара твърде бързо.“ Отново се обръщам напред и виждам Джулиет да се взира в пътя с прибрани до бедрата ръце — напомня ми на нещо, но ми отнема известно време, докато включа. „Прилича на ловно куче, готово да хукне след птицата“, си казвам и продължавам да не схващам какво става. После всичко — мисли и реалност — изведнъж се слива в едно. Тя полита напред, бялото се размазва пред очите ми, аз също политам, тичам с всички сили, скъсявам бързо дистанцията между нас, но тя вече е на платното. Шофьорът на камиона натиска клаксона. Той изсвирва поразително силно, цепи въздуха, аз се хвърлям върху нея, падам с цялата си тежест, двете се обръщаме и започваме да се търкаляме обратно към гората. Аз крещя и тя крещи. Усещам пронизителна болка в едното рамо. Падам по гръб и черните клони над главата ми се спускат върху мен като гъста мрежа.

— Какво правиш? — крещи Джулиет.

Надигам се, сядам и я поглеждам. Лицето й най-после е свалило маската на равнодушие и сега е разкривено от гняв.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Аз ли какво правя? — кипвам на свой ред. — Ти какво правиш? Защо скачаш пред случайни камиони? Нали трябваше да чакаш Линдзи…

— Линдзи ли? Линдзи Еджком? — Гневът напуска лицето й и на негово място се появява пълно объркване. Хваща главата си с ръце и я стиска. — Нямам представа за какво говориш.

Изведнъж губя увереност.

— Аз… мислех си… че това е твоето отмъщение…

Джулиет се засмива, но смехът й е тъжен.

— Отмъщение ли? — Клати глава и онази маска май отново се спуска пред лицето й. — Съжалявам, Сам. Този път не е заради вас.

Тя става, без да мисли за калта и залепналите по дрехите й листа.

— Сега, ако обичаш, би ли ме оставила сама?

Завива ми се свят и лицето й се размазва пред очите ми. Имам чувството, че ни делят километри, а стоим на няколко крачки една от друга. Дъждът преминава в порой, едрите капки падат като куршуми. В главата ми се завъртат откъслечни мисли: Линдзи потупва капака на Танка и казва гордо: „Мога да се сблъскам с трактор и да изляза от битката без драскотина“, а собственикът на „Дънкин Донътс“ крещи: „Това не е трактор, а камион!“ случайността на нещата начинът, по който всичко може да се промени за секунда точното време на точното място или в грешното време времето изобщо онзи грамаден камион срещу нас и голямата му блестяща като зъби метална решетка ярката светлина от фаровете и огромните габарити. Никакво отмъщение. Случайност. Глупава, скапана, сляпа случайност. Просто част от сложния механизъм, по който се движи светът със своите причини, следствия, съвпадения и случайни сблъсъци.

— Но защо? — залитам към нея аз. — Защо дойде тук? Каква е причината?

Тя не ме поглежда и свива леко рамене.

— Всъщност нямаше причина. Просто исках да го кажа. Винаги съм се страхувала да кажа… какво мисля за вас. Вече не ме е страх. Нито от вас, нито от някого или нещо. Не се страхувам дори и от… — Тя спира, но аз се сещам какво следва: „Не се страхувам дори и от смъртта!“

Осъзнавам, че това, което казва, не е пълната истина. В решението й да дойде на купона има нещо повече. Нещата се подреждат, следвайки своята ужасяваща логика: ние сме й били необходими, имала е нужда от този последен тласък. Затварям очи при спомена за мократа нещастна Джулиет, блъскана от човек на човек като топка за пинг-понг. Сигурно тази вечер е имала нужда да разкаже своята история на някого, да си припомни колко ужасно е всичко, и започвам да се питам колко време й е трябвало онази нощ, когато останахме да спим у Али, онази нощ, която всичко завършва различно за нея и тя се оказва сама в мазето с пистолета, за да събере кураж. Останала незабелязана на купона, игнорирана от всички, може би не е могла да събере сили да го направи. Затова по-късно е седнала в мазето и загледана в пистолета, си е припомнила лицата на всички, които са я тормозили през годините.

Лицето на Вики Халинан се рее в мрака, после внезапно се изкривява в гримаса и отварям очи. Може би това, което виждаш, преди да умреш, е твоят призрак.

— Това не е начинът — казвам отпаднала, с чувството, че дъждът се лее директно върху мозъка ми, мокри го и го превръща в безполезна маса. Не мога да си спомня и дума от онова, което си бях наумила да й кажа. Затова повтарям казаното малко по-високо. — Това не е начинът.

— Моля те — прошепва тя. — Искам да остана сама.

— Ами семейството ти? — извисявам истерично глас, защото осъзнавам, че я губя отново, губя моя шанс. — Сестра ти?

Тя не ми отговаря. Стои неподвижно и гледа към пътя. Ризата й е мокра от дъжда и ясно виждам изскочилите на гърба й лопатки, като криле на птичка, и се замислям за момента, когато майката на Али дойде при нас и каза: „Джулиет Сайкс се е застреляла.“ Тогава си помислих, че смъртта й е нелепа, че не й подхожда, че би трябвало да скочи, да се хвърли и да падне от небето. И отново в главата ми се появява същата картина: тя разперва криле и се понася из въздуха, далече от всяко зло.

За момент пътят пред нас остава необичайно чист, но след миг от и от двете посоки се чува ръмжене на двигатели. Мощни двигатели. На големи автомобили.

— Джулиет — пристъпвам към нея и я хващам за ръката, — не мога да те оставя да направиш това.

Тя се обръща, поглежда ме с празен поглед и дъхът ми спира. Очите й приличат на езера, в тях има само черна вода и нищо друго. Лицето й ми напомня за съшитата от вестници маска с изрязани дупки вместо очи върху масичката в дома й: чудовищно, деформирано, грубо съшито лице с вперени в нищото очи. Изплашвам се и отпускам ръка. Нещо бучи в ушите ми, имам неясно усещане, че от двете ни страни приближават коли, но съм като вцепенена, не мога да спра да я гледам.

— Късно е — мълви тя, използва отпускането на ръката ми, отскубва се и се хвърля на пътя в мига, в който микробус се изравнява с друг и дава газ, за да изпревари. Виждам само блясък на метал, нещо бяло във въздуха и за миг усещам безумна радост, мисля си: „Тя го направи! Тя лети!“, а докато гледам как сияе в мрака като красива птичка, времето сякаш спира. После връща обичайния си ход, тя пада надолу, пронизителен писък разкъсва нощта и отново ми е необходимо доста време, за да осъзная, че тази, която пищи, съм аз.