Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (36)

Епилог

Хората казват, че миг преди да умреш, целият живот преминава пред очите ти като на филм, но с мен не стана така.

Виждам само най-хубавите моменти. Нещата, които искам да запомня и с които искам да бъда запомнена. Онзи ден в Кейп Код, когато с Изи стояхме на плажа до полунощ и се опитвахме да хванем раци с остатъците от хамбургерите си, и луната беше толкова пълна и кръгла, та ни се струваше, че можем да се покачим и да седнем върху нея. Следобедът, когато Али ни направи суфле и се появи в кухнята с навита около главата си тоалетна хартия вместо готварска шапка, и Елъди се смя така, че се подмокри, но ни закле да не казваме на никого. Линдзи ни прегърна всичките и извика „Приятелки до смъртта“, а ние отвърнахме като ехо: „Дори и след това.“ После онези горещи августовски следобеди на терасата, аз лежа под слънцето, а въздухът ухае невероятно силно на окосена трева и цветя, струва ти се, че усещаш вкуса им в устата си. Онази Коледа, когато заваля силен сняг, татко нацепи стара масичка за телевизор и я свали в мазето за подпалки, мама направи ябълков сайдер, всички насядахме и се опитахме да си спомним думите на „Тиха нощ“, но в края на краищата се върнахме на любимите си зимни песни.

И онази първа целувка с Кен тогава осъзнах, че времето няма значение. Разбрах, че някои моменти остават завинаги. Дори и когато са приключили, дори и след като умреш и те погребат, тези моменти продължават да съществуват назад и напред във вечността. Те са винаги и навсякъде, всичките накуп.

Те са смисълът.

Ако се чудите дали ме е страх, отговорът ми е „Не“. Моментът на смъртта е изпълнен със звуци, с топлина и светлина, толкова много светлина, че ме изпълва цялата, поглъща ме и се понасям по тунел от светлина, издигам се все по-високо и по-високо, и ако песента беше чувство, то щеше да е като тази светлина, като това извисяване, като радостен смях…

Останалото ще трябва да откриете сами.