Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (18)

Мопсовете

В Правилника на гимназия „Томас Джеферсън“ пише, че „за пушене в района на училището ученикът се наказва три дни отстраняване от учебни занятия“. (Знам го наизуст, защото всички пушачи късат тази страница и церемониално я изгарят в Салона, понякога се навеждат и палят цигарата си от пламъците, докато думите по нея се къдрят, чернеят и се превръщат в пепел.)

Аз не се разминавам само с предупреждение. Администрацията прави изключение за ученици, които знаят нещо за някои заместник-директори и някои учители по физическо, които са и треньори по футбол. Госпожа Уинтърс за малко не получи сърдечен пристъп, когато започнах да бръщолевя за моделите на поведение, за горкото ми силно възприемчиво съзнание — обичам този израз, сякаш съзнанието на всеки под двайсет и една е като гипс — и за отговорността на педагозите на оформянето му, както и за задълженията на администрацията да следи за изпълнението на въпросния правилник, включително и за написаното на шейсет и девета страница от него: „Забраняват се неприлични и сексуални действия в и около училището.“ (Това го знам, защото страницата е късана и закачвана стотици пъти по вратите на тоалетните, придружавана с неприлични рисунки предимно от сексуално естество. Но администрацията направо си го проси. Кой слага такова правило на страница шейсет и девета?

Ако не друго, поне прекараният с госпожа Уинтърс час и половина ме отрезвява. Излизам от кабинета й, звънецът вече е бил и учениците излизат от класните стаи, вдигайки повече шум, отколкото е необходимо — смеят се, крещят, отварят и затварят с трясък вратите на шкафчетата, изпускат учебници и тетрадки, бутат се: напрегнат и безсмислен шум, типичен за петък следобед. Чувствам се в страхотна форма, самоуверена и силна, и докато си гукаме с госпожа Уинтърс, си мисля, че трябва веднага да намеря Линдзи. Няма да повярва. Направо ще пририта от смях. После ще ме прегърне и ще каже: „Ти си истинска звезда, Саманта Кингстън“, и всичко ще бъде наред. Не пропускам да хвърлям по едно око и за Ана — изведнъж се сещам, че не си разменихме обувките и аз все още съм с нейните гигантски черни кубинки.

Всичко свършва и излизам през главния вход. Очите ми се насълзяват от студа и гърдите ме заболяват, февруари наистина е най-лошият месец. На паркинга пред барчето има няколко автобуса, моторите им се давят и кашлят, изпускайки гъст облак от черен дим. Зад мръсните им прозорци се виждат бледите лица на няколко безлични и еднакви на пръв поглед хлапета от долните класове, потънали дълбоко в седалките с надеждата никой да не ги види. Тръгвам напряко през преподавателското крило към алеята на старшите, но на половината път съзирам огромната задница на сребристия рейндж ровър с пуснатата на макс „Без повече драма“ да напуска алеята и да дава газ към горния паркинг. Заковавам на място, усещайки как доброто ми настроение изведнъж се изпарява. Естествено, няма причина да си мисля, че Линдзи ще ме чака, но дълбоко в себе си се надявах. И тутакси изтрезнявам напълно: няма с какво да се придвижа. Няма и къде да отида, понеже не искам сега да се прибирам вкъщи. Замръзвам, но усещам как гореща вълна се надига от пръстите на краката ми и тръгва по гърба ми.

Странно нещо — популярна съм, но нямам много приятели. А най-странното е, че го отчитам за пръв път.

— Сам!

Обръщам се и виждам Тара Флът, Бетани Харпс и Кортни Уолкър да идват към мен. Винаги се движат в пакет и въпреки че уж сме нещо като приятелки, Линдзи ги нарича „мопсовете“, защото, за разлика от нас, били грозни.

— Какво правиш?

Усмивката на Тара е перманентна, все едно непрекъснато позира за реклама на паста за зъби. Сега усмивката й е насочена право към мен.

— Навън е най-малко трийсет градуса под нулата.

Мятам косата на рамото си и демонстрирам пълно спокойствие. В никакъв случай няма да допусна мопсовете да разберат, че съм изхвърлена от групата.

— Трябваше да кажа нещо на Линдзи — махам неопределено към алеята на старшите, — но вече е отпрашила с момичетата. Включили са се в някаква благотворителна акция и ходят всеки петък.

— Кофти работа — отбелязва Бетани и кима енергично. Доколкото знам, единствената й задача в живота с да се съгласява с току-що казаното от друг.

— Ела с нас — хваща ме за ръката Тара и я стиска приятелски. — Тръгнали сме на пазар в „Ла Вила“. После мислим да отидем на купона у Кент. Какво ще кажеш?

Проверявам наум другите възможности. Сто процента съм сигурна, не съм поканена у Али. Линдзи се е погрижила за това. После Роб… виждам цялата сцена: той седи на дивана и свири, раздава го рокаджия, нахвърля се върху мен, прави се, че не забелязва, че къса поредния ми сутиен само защото не може да се справи с кукичките. Опитва се да разговаря и се люлее напред-назад, докато техните опаковат багажа си за уикенда. И щом потеглят — пица и хладка бира от гаража. И продължаваме да се натискаме. Не, благодаря.

Обхождам с поглед паркинга още веднъж, търсейки Ана. Неудобно е да си тръгна с нейните обувки, но пък тя също не прояви никакво старание да ме намери. А и Линдзи винаги твърди, че новите обувки може да променят живота ти. А ако някога съм се нуждаела от сериозна промяна в живота си, то е сега.

— Звучи добре — казвам и ако изобщо е възможно, усмивката на Тара става още по-широка и белите й зъби блясват като кости.

 

 

Докато се изтегляме от паркинга, разказвам на мопсовете — не мога да спра да мисля за тях по друг начин — за конското в кабинета на госпожа Уинтърс и как се разтрепери от страх, като разбра, че знам за нея и господин Ото, и как се разминах с наказанието, защото й обещах да унищожа записа на телефона с една от нейните любовни срещи в кабинета на Ото (пълна измислица, разбира се, няма как да се добера до доказателство за тяхната връзка без цифрова камера). Тара ахва и започва да се смее като побъркана, Кортни ме поглежда, сякаш съм измислила лекарство срещу рак или хапче, което те смалява до размерите на муха, а Бетани слага ръце на устните си и казва:

— Пресвета майко на шоколадовия „Коконът“!

Не съм сигурна какво трябва да означава това, но определено е най-оригиналното нещо, което съм чувала да излиза от устата й. Развоя на срещата с мопсовете ми възвръща настроението и самоувереността и си напомням, че това е моят ден: мога да правя каквото си искам.

— Тара — навеждам се към нея. Колата на Тара е малък сивик с две врати и с Бетани седим на задната седалка. — Може ли преди мола да се отбием за малко до нас?

— Разбира се — отвръща и ето я пак усмивката, този път отразена в огледалото за задно виждане, като част от небето. — Искаш да си оставиш нещо ли?

— Не, да взема нещо — поправям я и я дарявам с една от най-големите си усмивки.

Наближава три часът, мама трябва вече да се е върнала от курса си по йога и наистина виждаме колата й на алеята пред нас. Тара започва да навива волана, но я потупвам по рамото и й правя знак да продължи. Тя поема нагоре по пътя, докато се скрием зад вечнозелените храсти, които мама посади преди години, когато откри, че тогавашният ни съсед, господин Хорфърли обича да се разхожда из градината си чисто гол посред нощ. Това е решение за всеки проблем в предградията: посади дърво и стискай палци то да те предпази от всички.

Излизам от колата и минавам отстрани на къщата, като се моля мама да не гледа през прозореца на хола или от кабинета на татко. Залагам на предположението, че е в банята, взима си един от нейните възмутително дълги душове, преди да прибере Изи от гимнастика. Оказвам се права, когато мушвам ключа в ключалката на задната врата, и влизам в кухнята, чувам шуртене на вода и няколко подобни на чуруликане ноти — мама си пее. Спирам за малко колкото да хвана мелодията — Франк Синатра, „Ню Йорк, Ню Йорк“ — и благодаря на Господ, че мопсовете не станаха свидетели на невероятното изпълнение. Влизам на пръсти във вестибюла, където мама обикновено държи огромната си чанта. Виждам я върху пералнята машина, ципът е затворен само наполовина. От отвора се подават няколко монети и пакет с ментови бонбони, а под дебелата дръжка забелязвам крайчеца на коженото й портмоне „Ралф Лорън“. Издърпвам го внимателно, цялата на тръни, и слушам плющенето на водата, готова да побягна, щом спре. В портмонето й е истинска бъркотия. Натъпкано е със снимки — на мен, на Изи и на мен с Изи, после Пикъл с костюм на Дядо Коледа, разни рецепти, бизнес карти и кредитни карти.

Кредитни карти.

Измъквам бавно картата на „Амекс“. Нашите я използват само за големи покупки, затова съм сигурна, че мама няма да забележи липсата й. Потта се стича по дланите ми, а сърцето ми бие толкова силно, та гърдите ме заболяват. Внимателно затварям портмонето и го връщам в чантата в позицията, в която го намерих. Над мен се чува финалният плисък, скърцащ звук, тръбите гъргорят и настъпва тишина. Мама спира с интерпретацията на „Ню Йорк, Ню Йорк“. Къпането свършва. В първия момент така се изплашвам, че не мога да помръдна. Ще ме чуе. Ще ме хване. Ще ме види с „Амекс“-а в ръка. Телефонът започва да звъни. Чувам стъпките й да пресичат коридора, после мелодичният й глас: — идвам, идвам.

В следващия миг вече ме няма, излизам от вестибюла, пресичам кухнята, оттам през вратата и тичам, тичам, тичам покрай къщата през покритата със скреж трева, удрям кокалчетата си едни в други и се превивам на две, за да сдържа напушилия ме смях. Стискам студената пластмасова карта невероятно силно и когато по-късно отварям ръка, забелязвам как е оставила белези по дланта ми.

 

 

Обикновено разполагам със строго определена сума за мола. Два пъти в годината мама и татко ми отпускат по пет хиляди долара за нови дрехи. Освен това ми разрешават да харча всичко спечелено от работата ми като детегледачка на Изи или от други услуги, например да опаковам подаръците за съседите на Коледа, да събера листата от градината през ноември или да помогна на татко да почисти улуците. Знам, че пет хиляди долара ви се струват голяма сума, но трябва да имате предвид, че само галошите на Али Барбъри струват толкова, а тя ги носи само при дъжд. И то на краката си. Както виждате, далече съм от челните места по пазаруване. Особено, когато първи приятелки са ми Али Харис, с неограничения достъп до кредитни карти, и Линдзи Еджком, чийто втори баща се опитва да купи обичта й с пари.

Днес проблемът е решен.

Първата ни спирка е „Бейб“, откъдето си купувам страхотна рокля, толкова тясна, че трябва да засмуча корема си, за да се вмъкна в нея. Дори и тогава се налага Тара да влезе в пробната и да издърпа ципа до края. Кубинките на Ана стоят много секси на роклята, приличам на изтребителка от видеоигра или екшън героиня. Правя пред огледалото позата „Ангелите на Чарли“ — свивам пръсти като пистолет и го насочвам към образа в огледалото, прошепвам „извинявай“ и натискам спусъка, представяйки си изстрела.

Кортни едва не припада, когато подавам кредитната карта, без да поглеждам цената. Не че не съм я видяла предварително. Няма как да пропуснеш голямата светеща в зелено цена от триста и два долара и десет цента на дисплея на касата, която примигва срещу мен, сякаш ме обвинява в нещо. Стомахът ме присвива, когато касиерката ми дава фиша да го подпиша, но дългогодишният опит в подправянето на медицински бележки и всякакви извинителни по домашни причини дава своите плодове: докарвам подписа на мама до пълно съвършенство, касиерката ми се усмихва и казва:

— Благодаря, госпожо Кингстън.

И ми се усмихва, сякаш съм й направила лична услуга. Тръгвам си преспокойно с най-готината черна рокля на света, която си кротува в меката хартия на дъното на снежнобялата фирмена торбичка. Сега разбирам защо Али и Линдзи обичат да пазаруват. Съвсем различно е, когато знаеш, че можеш да си купиш всичко, което си поискаш.

— Завиждам ти, че вашите ти дават кредитна карта — тича като кученце след мен Кортни, докато напускаме магазина. — Откога моля моите за това! Но все разправят, че трябва да почакам, докато вляза в колеж.

— Не бих определила, че са ми я дали — казвам, вдигам едната си вежда и я поглеждам красноречиво.

Тя зяпва като гръмната:

— Стига бе! — Завърта глава невероятно бързо и косата й полита отляво надясно и обратно като облак. — Няма начин! Да не си… да не би да искаш да кажеш, че си я откраднала?

— Шшшт! — „Ла Вила Мол“ е в италиански стил с големи фонтани от мрамор и калдъръмени алеи, звуците подскачат по тях, смесват се в общ хор и е невъзможно да разбереш какво си приказват хората, освен ако не са точно до теб, но дори и тогава е трудно, та няма защо да шъткам и да се оглеждам като престъпник, но ми харесва. — Аз го приемам като заем.

— Нашите ще ме удушат, ако направя подобно нещо. — Очите на Кортни се разширяват до такава степен, че започвам да се притеснявам да не изпаднат. — И после ще ме застрелят.

— Абсолютно — добавя Бетани.

После влизаме в МАК и сядам за пълен грим при момче на име Стенли, по-мършаво и от мен, но си знае работата, а мопсовете пробват различни оттенъци на очната линия, след което се струпват при червилата. Взимам всичко, което Стенли използва върху лицето ми: фон до тен, бронзова пудра, пудра за под сенки, три вида сенки за очи, два цвята очна линия (едната бяла, за под очите), спирала за мигли, молив за устни, червило, четири различни четчици и уред за извиване на мигли. Но си струва. Накрая изглеждам като модел и погледите на хората се лепят за мен, докато се разхождаме из мола. Минаваме покрай група момчета, колежани, ако не и по-големи, и едното от тях подхвърля:

— Страхотно гадже!

Тара и Кортни вървят от двете ми страни, а Бетани ни следва по петите. „Линдзи непрекъснато се чувства така“, ми минава през ума.

Следващата спирка е „Нийман Маркус“ — магазин, където никога не влизам, освен ако Али не ме замъкне, защото тук всяко нещо струва милион и нагоре. Кортни изпробва странна старовремска шапка, а Бетани я снима и я заплашва, че ще пусне снимките в нета. Аз избирам невероятна зелена наметка от лисица, в нея изглеждам като дама, тръгнала на частно парти с джет и чифт сребърни обеци с гранат. Единствената спънка се оказва Ирма — така поне пише на табелката на гърдите й, — която иска да види личната ми карта.

— Лична карта ли? — мигам невинно срещу нея. — Никога не я нося със себе си. Миналата година ми я откраднаха от чантата.

Тя ме оглежда дълго и подозрително, явно се чуди дали да си затвори очите, или не, после прави с дъвката балон, но навътре в устата си, пука го и пуска една усмивка.

— Съжалявам, Елън, но изискваме лична карта за всяка покупка над двеста и петдесет долара.

— Всъщност предпочитам да се обръщате към мен с „госпожо Кингстън“ — усмихвам й се накриво. Кучка! И пльокането на дъвката. Това си е номер на Линдзи.

Но като си помисля, сигурно и аз щях да бъда кучка, ако нашите ме бяха кръстили Ирма.

Изведнъж ме осеня идея, започвам да ровя из чантата и вадя членската карта на мама от клуба „Хилдбридж“. Там ходя на плуване, тенис и фитнес. Там охраната е по-жестока и от на летището, честна дума, затова на картата има и моя снимка, идентификационен номер, фамилното ми име и инициали: С. Е. Кингстън.

Усмивката изчезва от лицето на Ирма.

— А това „С“ какво означава?

Мозъкът ми се спъва, после блокира тотално.

— Ъм… Север.

Тя се взира в мен.

— Като в „Хари Потър“ ли?

— Всъщност е германско. — Не трябваше да чета тази тъпа книга на Изи. — Сега разбирате защо предпочитам да използвам второто си име.

Ирма захапва долната си устна, продължава да се колебае. Тара, която стои плътно до мен, прокарва ръка по кредитната карта, сякаш да се отърка в големите пари. После се навежда напред и се засмива.

— Сигурна съм, че разбирате. — Присвива очи, все едно полага огромни усилия да разгадае написаното име на табелката от десетте сантиметра разстояние между тях. — Ирма, нали?

Кортни се появява зад нас с широкопола шапка на главата, украсена с гигантско птиче перо.

— Като малка наричали ли са ви „фирма“? Или „Бирма“?

Ирма свива устни на тънка бяла линия, взима картата и я пъха в машинката със замах.

„Гутен таг“, казвам на излизане: единствените думи на немски, които знам. Докато напускаме паркинга на „Ла Вила“, „Тара и Ко“ продължават да се заливат от смях и да обсъждат Ирма.

— Не мога да повярвам — повтаря Кортни и се навежда напред да ме погледне, сякаш може внезапно да изчезна. Този път безапелационно ми преотстъпват мястото отпред. Няма нужда да си го искам сама. — Невероятна си.

Позволявам си лека усмивка, обръщам се към прозореца и се стряскам от образа в него: огромни тъмни очи, сенки отгоре и отдолу, яркочервено червило. После се сещам за грима. В първия миг не можах да се позная.

— Направо си велика! — припява Тара, но тутакси проумява, че изпускаме светофара, удря с длан по волана и изругава.

— Какво толкова? — Махам небрежно с ръка. Но вътрешно тържествувам. Почти се радвам, че сутринта се скарахме с Линдзи.

— Направо си върхът! — праска ме по рамото Кортни.

В същия момент покрай нас профучава на пълна скорост едно Чеви Тахо. Колежанчета от мола, дето ни заглеждаха по-рано. Заглеждаха мен. Смеят се и се боричкат за нещо. Един от тях крещи:

— Майк, какъв женчо си! — Прави се, че не гледа към нас, както всички момчетата, които всъщност си умират от желание да те погледнат.

— Много са готини — отбелязва Тара, навежда се през мен, за да ги види по-добре, после бързо се връща на мястото си.

— Трябва да запишеш номера им.

— Ало, те са четирима.

— Добре де, номерата им тогава.

— Абсолютно.

— Ще се запозная с тях — казвам, внезапно оживена. „Ще го направя“ се оказва много по-лесно и просто от „Дали да го направя?“, „Няма ли да си навлека неприятности?“, „Божичко, не бих“ и така нататък. Да. Две букви. Обръщам се към Кортни: — Искаш ли да видиш?

Очите й отново набъбват застрашително. Тара и Бетани ме зяпват, сякаш имам пипала и хобот.

— Няма да посмееш.

— Не можеш — възкликва Тара.

— Мога, смея и ще го направя.

Свалям стъклото. Студът ме зашеметява, замъглява съзнанието ми и парализира тялото ми. Преставам да усещам връзките между отделните му части. Тук виждам лакът, там схванато бедро, мърдащи се пръсти. Музиката от колата на момчетата е изключително силна и ушите ме заболяват, но не успявам да чуя нито думите, нито мелодията, ритъмът пулсира в мен с такава сила, че звукът изчезва, остават само вибрациите.

— Хей! — В първия момент излиза прегракнало. Прочиствам гърло и опитвам пак. — Хей, пичове!

Шофьорът обръща глава към мен. Толкова съм стресната от себе си, че едва успявам да фокусирам поглед, но веднага забелязвам, че всъщност не е толкова готин, има криви зъби и изкуствен диамант на едното си ухо. Прилича на рапър или друга подобна измет.

— Здрасти, маце — отвръща той, тримата му приятели се обръщат към прозорците да ме видят и една, две, три глави, като на палячовците в луна парка или като във видеоиграта „Уакамол“, се извъртат към нас.

Едно, две, три, вдигам прозореца и в ушите ми гръмва невъобразима врява. Кортни крещи:

— Бързо, бързо, бързо!

Гумите на колата издават ужасен звук, колата се накланя напред, поднася леко, вятърът захапва лицето ми и въздухът се изпълва с мирис на изгоряла гума и бензин. После всичко си идва на мястото. Сърцето ми бавно се завръща от гърлото в гърдите, сетивата ми отново заработват с разливащата се по тялото ми топлина. Обзема ме странно чувство — като възбудата, след като си се смял прекалено много или си се въртял в кръг прекалено дълго. „Щастие“ не е точната дума, но ще го приема за такова.

— Страхотно! Легендарно! — крещи Кортни и бие с юмрук по облегалката ми.

Бетани клати удивено глава и протяга ръка да ме докосне с широко отворени очи, като че съм светица и мога да я излекувам, ако успее да се доближи до мен. Тара квичи от смях, очите й са пълни със сълзи и подозирам, че пътят пред нея й е като в мъгла.

— Видя ли лицата им? Видя ли ги?

Чак сега осъзнавам, че не съм ги видяла. Не виждах и не чувах нищо, освен ужасния, просто непоносим шум около мен. Неволно се питам дали това означава да си напълно и истински жив, или напълно и истински мъртъв, и ме напушва смях. Кортни ме фраска още веднъж през седалката, забелязвам лицето й да нараства в огледалото за обратно виждане, червено като слънце, и започвам отново да се смея. И четирите се заливаме от смях по пътя до Риджвю — около двайсет и пет километра, — а светът минава покрай нас като цапаница от черни и сиви петна на некадърен художник.

 

 

Отиваме у Тара да се преоблечем. Тя ми помага пак да се намъкна в роклята си. Слагам кожената наметка и обеците и пускам косата си, която пада на прекрасни вълни, защото цял ден е била вдигната нагоре. Оглеждам се и сърцето ми подскача в гърдите. Изглеждам най-малко на двайсет и пет. Не приличам на себе си. Затварям очи и си спомням момента, когато малката Сами чакаше в банята със свито сърце горещата пара да се махне от огледалото и се молеше за трансформация. Спомням си горчивия вкус на разочарованието, което ме обземаше всеки път, докато лицето ми изплуваше — обикновено е невзрачно както винаги. Но този път отварям очи и то наистина се случва. Аз съм различна, красива, не приличам на себе си.

Вечерята, естествено, е от мен. Отиваме в „Льо Жарден дю Роа“, онзи суперскъп ресторант, където сервитьорите са французи и много секси. Избираме най-скъпото вино в менюто и никой не иска от нас да се легитимираме, просто спокойно си изпиваме шампанското. Толкова е хубаво, че докато чакаме вкуснотиите, си взимаме още една бутилка. Бетани се натрясква веднага и започва да флиртува със сервитьора на лош френски, защото миналото лято била на почивка в Прованс. Поръчваме половината меню: малки топящи се в устата ти хапки сирене, дебели резени пастет, който вероятно съдържа повече калории, отколкото трябва да поемеш за цял ден, салата с козе сирене, миди със сос от бяло вино, стек Бернез, един цял лаврак с главата, крем „Брюле“ и шоколадов мус. Най-вкусната храна, която някога съм опитвала, и плюскам така, че накрая едва дишам и усещам, че ако хапна още една хапка, роклята ми ще се разцепи. После подписвам сметката и един от сервитьорите (най-сладкият) ни носи четири миниатюрни чашки със сладък розов ликьор за подпомагане на храносмилането, само дето, естествено, го произнася на френски, нещо като ze deejestee on.

Разбирам, че съм прекалила с пиенето чак когато ставам и всичко се завърта с бясна скорост пред очите ми, но приемам, че не аз, а светът около мен е пиян, и това ме разсмива. Излизаме навън, студеният вятър прояснява главата ми. Проверявам съобщенията си, имам едно от Роб: „Какво става? Нали имахме планове за тази нощ?“

— Хайде, Сам — вика Кортни. С Бетани вече са седнали отзад в сивика и ме чакат да заема мястото отпред. — Отиваме на купона.

Бързо натраквам отговор до Роб: „Идваме. Скоро ще ти звънна.“

Качвам се в колата и потегляме.

Пристигаме тъкмо когато купонът започва и веднага се насочвам към кухнята. Рано е, хората са малко и този път забелязвам куп подробности, които досега са ми убягвали. Помещението е толкова наблъскано с дървени статуетки, простички пейзажи, рисувани с масло, и стари книги, че може спокойно да мине за музей.

Кухнята е ярко осветена и всяка вещ изпъква като единствена. Зад вратата има две бурета и хората се тълпят около тях. Повечето са от нашия випуск, но има и няколко момичета от втори курс. Притискат се една в друга, стиснали здраво пластмасовите си чаши, сякаш съдържанието им е еликсирът на живота, и усмивките им до една са пресилени. Бас държа, че бузите ги болят.

— Сам.

Роб ме вижда, изпива бирата си на две глътки и си пробива път към мен с рамене и лакти, притиска ме до стената и слага ръце от двете страни на главата ми, та няма къде да мърдам.

— Вече не вярвах, че ще се появиш.

— Писах ти, че идвам. — Слагам ръце на гърдите му и усещам ударите на сърцето му под пръстите си. — Изпратих ти съобщение.

Той свива рамене.

— Цял ден се държа странно. Реших, че не си харесала розата ми.

„Падам си по теб.“ Бях забравила колко много ме ядоса изречението, но сега няма значение. Някакви си думи.

— Розата беше супер.

Роб се усмихва и слага ръка на главата ми, все едно съм куче.

— Изглеждаш страхотно. Искаш ли бира?

Кимам утвърдително. Виното започва да отслабва действието си. Чувствам се прекалено трезва, прекалено тежка, ръцете ми висят от двете страни като отсечени. Роб се обръща към кухнята, но изведнъж спира и се заглежда в обувките ми. После ме поглежда развеселен и леко озадачен.

— Какво е това? — сочи към кубинките на Ана.

— Обувки. — Повдигам палеца на крака си и кожата дори не се набръчква. Това незнайно защо ми доставя удоволствие. — Харесват ли ти?

Той криви устни.

— Приличат на войнишки.

— Аз пък ги харесвам.

— Не ти отиват — поклаща глава.

Замислям се за направеното от мен през деня, от което на Роб ще му настръхне косата: бягането от часовете, целувките с господин Даймлер, пушенето на трева с Ана Картильо, кражбата на кредитната карта от чантата на мама. Всички тези неща не ти отидат. Не че знам какво означава, нямам представа как да разбера дали нещо ми отива. Мислено се опитвам да категоризирам всичко, което съм правила досега, но не получавам ясна картина, нищо не ми подсказва какъв човек съм — пълна мъгла с размазани краища, неясни спомени за купони, смях и бясно шофиране по пътищата. Все едно, че снимам срещу слънцето: хората се появяват в съзнанието ми без лица и се сменят, преди да съм ги разпознала.

— Не съм сигурна, че ме познаваш добре — отвръщам.

Той се засмива накриво.

— Много си сладка, като се ядосаш — казва и ме потупва с пръст между очите. — Не се мръщи толкова. Ще ти излязат бръчки.

— Какво стана с онази бира? — питам нервно и си отдъхвам, когато тръгва към буретата. Мислех си, че ще ми подейства отпускащо, но се оказа, че присъствието му ме натоварва още повече.

Той се връща с бира за мен, взимам си чашата и се качвам на втория етаж. На горната площадка се сблъсквам с Кент. Той ме вижда и бързо отстъпва назад.

— Извинявай! — изричаме в един глас и усещам, че се изчервявам.

— Значи дойде все пак — подхвърля той. Очите му са по-зелени отвсякога, но ме гледат странно, ченето му помръдва, сякаш дъвче нещо или има възпален зъб.

— Тази вечер всички са тук — отвръщам и отклонявам поглед, като се моля да спре да ме зяпа така. Усещам, че ще ми каже нещо ужасно, че може да вижда в мен например. И мен ще ме зачовърка да попитам какво вижда и може ли да ми помогне да разбера. Но ме е страх от отговора му.

Той се заглежда в краката си.

— Сам, исках да ти кажа…

— Недей! — Вдигам ръка.

И изведнъж нещо прищраква в главата ми. Той е наясно какво се случи между мен и господин Даймлер. Той може да вижда в мен. Знам, че звучи налудничаво, но съм толкова сигурна, че ми се завива свят и трябва да се хвана за парапета, за да се задържа на крака.

— Ако ще говорим за това, което се случи в часа по математика, спести си думите.

Той пак се вторачва в мен и аз стискам устни.

— И какво се случи?

— Нищо. — Отново усещам тежкото тяло на господин Даймлер и дъха му в устата си. — Не е твоя работа.

— Даймлер е дърт развратник. Стой по-далеч от него — предупреждава ме Кент, поглежда ме умоляващо и добавя: — Прекалено добра си за него.

Сещам се за бележката, която ми подхвърли на бюрото през часа.

Знаех си, че е от него. Мисълта, че Кент Макфулър ме съжалява и ме гледа отгоре, ме разбива и изведнъж избухвам.

Думите излизат от устата ми като куршуми:

— Нямам намерение да ти обяснявам нищо. С теб дори не сме приятели. Не сме… нищо.

Кент отстъпва крачка назад и издава странен звук между пръхтене и смях.

— Ти наистина си невъобразима — поклаща глава отвратено или просто ядосано, а може би и двете, и отвръща поглед от мен. — Май другите са прави за теб. Може би наистина си повърхностна… — И млъква.

— Какво? Повърхностна какво? — Ще ми се да му отвъртя един шамар и да го накарам да ме погледне, но той продължава да се взира в стената. — Повърхностна кучка, нали? Нали това си мислиш?

Очите му отново се връщат на моите — чисти, ясни и твърди като скала. По-добре изобщо да не ме бе поглеждал.

— И може би… може би е точно както каза. Не сме приятели. Не сме нищо.

— Така ли? Добре тогава. Поне не се преструвам пред другите на по-добра, отколкото съм. — Думите продължават да се леят, преди да успея да ги спра: — Защото и ти не си мистър Съвършенство. Сигурна съм, че си правил лоши неща. Сигурна съм, че продължаваш да ги вършиш.

Още докато го изричам, осъзнавам, че не е истина. Просто го знам.

Кент Макфулър не върши лоши неща. Поне не прави лоши неща на другите.

Той се засмива.

— Аз ли се преструвам на по-добър, отколкото съм? — присвива очи. — Това вече е смешно. Казвали ли са ти някога колко смешна си, Сам?

— Слушай, Кент, говоря сериозно — свивам юмруци и ги подпирам на хълбоците. Нямам представа защо съм му толкова ядосана, но ми иде да го раздрусам здравата или да се разплача. Той знае за господин Даймлер. Знае всичко за мен и затова ме мрази. — Не е нужно да настъпваш хората само защото не са така съвършени, както ти се иска на теб.

Той зяпва учудено.

— Никога не съм…

— Не е моя вината, че не съм като теб, разбра ли? Не ставам сутрин с мисълта, че светът е прекрасно и щастливо място. Не мога така. И не мисля, че някога ще се променя.

Имам предвид „не мисля, че някога светът ще се промени“, но се обърквам и сълзите бликват от очите ми. Спирам, поемам няколко дълбоки глътки въздух, за да ги спра, и се обръщам, за да не ги види Кент.

Настъпва мълчание, което ми се струва цяла вечност. Най-после Кент ме докосва по лакътя, само за секунда, но сякаш ме прегръщат нечии криле. И това почти неуловимо докосване раздвижва кръвта ми.

— Просто исках да ти кажа, че си много красива с пусната коса… това е всичко.

Гласът му е тих, но твърд. Минава покрай мен, застава до стъпалата и спира на самия ръб на първото. Поглежда ме и въпреки че изглежда ядосан и сърдит, по устните му заиграва лека усмивка.

— Няма нужда да се променяш, Сам.

Думите излизат от устата му, но не ги чувам, просто ги усещам да преминават в мен, сякаш ги абсорбирам от въздуха. Кент не може да не знае, че това не е истина. Отварям уста да му го кажа, но той вече е изчезнал, слял се е с потока от хора, който снове из къщата. Аз съм невидима, сянка, призрак. Дори и преди катастрофата не съм сигурна, че съм била цялостна личност, но го осъзнавам чак сега. Откога започна всичко това?

Отпивам жадно от бирата с надеждата по-бързо да се напия. Искам да се скрия от света. Отпивам отново. Има вкус на мухъл, но поне е студена.

— Сам!

Тара слиза по стълбата с огромна като слънчев лъч усмивка.

— Търсехме те. — След миг е при мен, слага ръка на корема си и се превива. С лявата държи наполовина изгоряла цигара и казва: — Кортни се разтърси из къщата и откри готини неща.

— Готини неща ли?

— Уиски, водка, джин, ликьор. Всякакъв алкохол. Готини неща, ти казвам.

Хваща ме за ръката и ме повежда отново по стъпалата, които започват бавно да се пълнят с народ. Всички се движат от входа до буретата, после нагоре до стаите. В кухнята успяваме да преминем през насъбралите се около бирата деца, като си пробиваме път с лакти. В другия край на стаята има врата. На нея пише нещо и разпознавам почерка на Кент:

Моля, не влизайте!

Под него има друг надпис с по-малки букви:

Сериозно, момчета, аз съм домакина и това е единственото, което искам от вас. Обърнете се! Зад вас има цяло буре с бира!

— Може би не трябва… — Спирам нерешително, но Тара отваря вратата и ме повлича навътре.

Тук е тъмно и студено. Единствената светлина в помещението идва от два големи прозореца към задния двор. Дочувам някъде от вътрешността на къщата тих кикот, после някой се спъва в нещо.

— Внимавай — шепне глас.

Кортни отговаря:

— Опитай се ти да наливаш в тъмното.

— Натам — шепне Тара. Странно как хората снишават глас в тъмното, сякаш се чувстват безпомощни.

Оказва се, че сме в трапезарията. От тавана виси странен полилей, прилича на екзотично цвете, а на прозорците има тежки завеси. Заобикаляме голямата маса (ако я види, мама ще получи инфаркт от вълнение около нея могат да насядат най-малко дванайсет души) и влизаме в нещо като ниша. Там е барчето. Зад нишата е още една стая. От диваните и рафтовете по стените правя заключение, че е библиотека или всекидневна. Чудя се колко ли още стаи са в къщата. Изглежда необятна. Тук е по-тъмно, но не пречи на Кортни и Бетани да ровят из шкафовете.

— Има най-малко петдесет бутилки — осведомява ни Кортни. Тъмно е и етикетите не се виждат, затова отваря всяка бутилка и души, докато познае съдържанието й. — Мисля, че това е ром.

— Не ви ли се струва малко страшна къщата? — прошепва Бетани.

— Мен пък не ме плаши — минавам в защита, без да знам защо.

Сигурна съм, че през деня тук наистина е красиво — стая след стая, окъпани в слънчева светлина. Сигурна съм също, че тук винаги е тихо, носи се тиха класическа музика или друга, но лека, приятна.

Изведнъж се чува шум от счупено стъкло и нещо се разплисква по краката ми. Подскачам изплашено и чувам шепота на Кортни:

— Какво направи?

— Не съм аз — казвам.

— Без да искам — обажда се Тара — Мисля, че счупих някаква ваза.

— Пфу! Намокри ми обувките.

— Да вземем бутилката и да се махаме.

Излизаме оттам и се връщаме в кухнята точно когато Ар Джей Равнър изревава:

— Пожар в хола!

Мат Дорфман взима чаша с бира и я излива в гърлото си. Всички се смеят и Аби Макгайл започва да ръкопляска, когато Мат сваля празната чаша от устата си. Някой пуска музиката, „Дъджъз“ започват и всички запяват с тях: „Тук има всякакви стимулатори, братлета. Ако нашите стихове ви харесват, надуйте докрай…“

До ухото ми достига познат смях. После глас от коридора:

— Идваме тъкмо навреме.

Стомахът ми се преобръща. Линдзи е тук.