Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (34)

Тайната

— Не мога да разбера — удря по седалката до себе си Линдзи. — Вече сме в края на алеята пред къщата на Кент, в края редицата от коли свършва. — Как предлагаш да се приберем по къщите си?

Въздъхвам и казвам за стотен път:

— Ще се върна и ще ви откарам всичките. Ясно?

— Защо не влезеш с нас? — хленчи Али от задната седалка, също за стотен път. — Остави проклетата кола, и това е.

— И да те оставя ти да ни караш на връщане, така ли, госпожице водка „Абсолют“? — Цупя устни и втренчвам красноречив поглед в бутилката с водка в ръката й. Тя вижда в това повод да я надигне още веднъж.

— Аз ще карам — настоява Линдзи. — Някога виждали ли сте ме пияна?

— Какво значение има? — извъртам очи. — Ти и трезва не можеш да караш.

Елъди изпръхтява и Линдзи забива пръст в гърдите й.

— Внимавай какво правиш, ако не искаш да ходиш пеша до училище.

— Хайде, ще изпуснем веселбата — фъфли Али, приглажда косата си с пръсти и проточва врат, за да се види в огледалото.

— Не повече от петнайсет минути — казвам. — Ще се върна, преди да сте стигнали до бурето.

— И после как ще стигнеш дотук? — пита ме Линдзи. Все още ме гледа с подозрение, но отваря вратата на колата.

— Не се безпокой — отвръщам. — Намерила съм си кола.

— Все още не мога да разбера защо просто не ни откараш у дома по-късно — мърмори Линдзи, явно недоволна от плана, но въпреки това слиза от колата.

Али и Елъди излизат след нея. Не си правя труда да й отговарям.

Обясних им милион пъти, че може би ще си тръгна по-рано. Всички си мислят, че е защото Роб ще бъде тук и ме е страх да не побеснее и да не успея да го спра.

Планът ми е да оставя колата на алеята пред Линдзи, но когато излизам на шосе номер девет, без да разбера, поемам към нас.

Чувствам се спокойна, празна, сякаш мракът отвън се е изсипал някак си в корема ми и всичко в мен е заспало. Чувството не е неприятно. Все едно си в басейн и риташ с крака, докато откриеш пълния баланс, който ще ти позволи да се носиш по водата, без да мислиш за нищо.

У дома повечето прозорци са тъмни. Изи е заспала преди няколко часа. От прозореца в дневната се носи синкава светлина. Баща ми гледа телевизия. Ярко осветените квадрати на втория етаж са от банята.

Виждам сянка да се движи през тънките пердета и си представям как мама нанася на точици овлажнител върху лицето си, присвила очи, защото е без контактните лещи, ръкава на хавлията й трепти като крило на птица, докато втрива крема. Както обикновено, са оставили лампата на верандата да свети, та като си дойда, да не ровя на тъмно из чантата си за ключовете. После ще се приберат в спалнята си, ще правят планове за утре, ще обсъдят какво да приготвят за закуска и дали да ме събудят за обяд, и за миг ми става мъчно за всичко, което губя, което изгубих преди няколко дни, в онази секунда, когато колата се понесе към дървото. Мъката ме надвива, облягам глава на волана и чакам да премине. И тя преминава. Болката изчезва, мускулите ми се отпускат и за пореден път осъзнавам правилността на нещата.

Докато карам към Линдзи, си спомням нещо, което научих преди няколко години по биология. Дори, когато птицата е отделена от ятото си, тя все мигрира по инстинкт. Знае къде да отиде, без някой да й е показвал пътя. Тогава на всички ни се стори невероятно, но сега вече не мисля, че е толкова необяснимо. Аз съм пример за това, като птица, рееща се в небето съвсем сама, но незнайно как, знам точно какво да правя.

Няколко минути преди да отбия по алеята за Линдзи, вадя телефона и набирам номера на Кент. Минава ми през ума: може да е решил, че съм се шегувала с него в училище. Или да не вдигне, ако не разпознае номера. Или да е толкова ангажиран да пази персийските килими на родителите си от онези хуни, че да не чува. Започвам да броя позвъняванията и с всеки един ставам все по-нервна. Едно, две, три.

На четвъртия звън се чува изщракване. После чувам топлия успокояващ глас:

— Екстра герои, спасяват разстроени жени, пленени принцеси и момичета без автомобили, родени след 1684 година. С какво можем да помогнем?

— Откъде знаеш, че съм аз?

Музиката се засилва, чуват се гласове. После Кент явно запушва телефона с ръка и извиква:

— Вън!

Затръшва се врата и шумът заглъхва.

— Кой друг може да бъде? — произнася леко язвително. — Другите са тук.

Премества нещо и сега гласът му е по-ясен. Сигурно е залепил слушалката до устата си. Мисълта за устните му ме кара да забравя думите си.

— Казвай сега.

— Надявам се, че колата ти не е блокирана. Имам неотложна нужда от шофьор с кола.

По обратния път и двамата си мълчим. Той не ме пита защо стоя по средата на алеята пред Линдзи и нито защо съм избрала точно него. Благодарна съм му за това и съм доволна, че мога да седя мълчаливо до него, да гледам дъжда и черните протегнати към небето клони на дърветата.

Когато свиваме по алеята пред тях, която вече е пълна с коли, се оглеждам и се опитвам да разбера на какво ми приличат танцуващите пред фаровете дъждовни капки.

Със сигурност не на нещо блестящо.

Кент паркира, но не гаси двигателя.

— Не съм забравил за голямата тайна — обръща се към мен. — Не си мисли, че ще се измъкнеш толкова лесно.

— Не съм си и мечтала за това.

Откопчавам предпазния колан и се приближавам към него, все още наблюдавайки дъжда с крайчеца на окото си. Някаква прах, може би прах от бяла светлина.

Кент слага ръце в скута си и ме поглежда с очакване, устните му се повдигат в лека усмивка.

— Хайде, искам да чуя.

Пресягам се през него, вадя ключовете от стартера и угасвам светлините. В настъпилия мрак шумът от дъжда се чува много по-отчетливо, бие по покрива на колата.

— Хей — казва тихо Кент, мекият му глас стопля тялото ми и сърцето ми отново прескача. — Така не мога да те виждам.

Лицето и фигурата му са в сянка — мрак в мрака.

Не го виждам, но усещам топлината му.

Навеждам се към него, докосвам с брадичка якето, намирам ухото му и случайно го докосвам с устни. Той рязко поема въздух и мускулите му се напрягат.

Кръвта хуква из вените ми като река. Не усещам паузи между ударите на сърцето си.

— Тайната е — прошепвам в ухото му, — че твоята целувка е най-хубавата в целия ми живот.

Той се отдръпва леко, за да погледне в очите ми, устните ни са на сантиметри разстояние. Не виждам лицето му, но мога да се закълна, че очите му отново изследват моето.

— Но аз никога не съм те целувал — шепне. Дъждът се засилва, изсипва се върху колата като падащо стъкло. — Не и след трети клас.

Усмихвам се, макар и да не съм сигурна, че може да види усмивката ми.

— По-добре започвай тогава, защото нямам много време.

За част от секундата той остава неподвижен. После се приближава, притиска устни до моите и целият останал свят изчезва — луната, дъждът, небето и улиците, — оставаме само ние и мракът, наситеният с живот мрак. Не знам колко време продължаваме, струват ми се часове, но когато той се отдалечава, за да навакса с въздуха, оставяйки ръцете си от двете страни на лицето ми, светещият в мрака часовник на таблото отчита само няколко минути повече.

— Уау — възкликва той. Гърдите му се повдигат бързо, бързо. И двамата дишаме тежко. — За какво беше това?

Налагам си да се отдръпна, напипвам дръжката на вратата и я отварям. Студеният въздух и дъждът изпълват купето и ми помагат да изтрезнея.

— За това, че ме докара, и за всичко — изричам на един дъх.

Виждам как в тъмното очите му проблясват като на котка. Не мога да откъсна поглед от тях.

— Защото спаси живота ми тази вечер — казвам малко на шега и преди да ме спре, изскачам от колата, въпреки че той ме вика, и изтичвам към къщата за последния купон в живота си.

— Ти успя! — изписква Линдзи, когато я откривам. Музиката, димът и горещината са непоносими както винаги, хората, парфюмите и шумът образуват непробиваема стена. — Бях сигурна, че ще останеш някъде по пътя.

— Аз пък си знаех, че ще се появиш — обявява Али, докопва ръката ми и я стиска. После снишава глас, което при ситуацията, в която се намираме, означава, че крещи малко по-слабо. — Видя ли Роб?

— Мисля, че ме избягва — което си е самата истина и слава Богу.

Линдзи се оглежда за Елъди.

— Виж кой е благоволил да ни ощастливи с присъствието си! — извиква тя.

Елъди поглежда тъпо, после явно зацепва, че досега не съм била с тях, обръща се към мен и ме прегръща.

— Сега вече купонът наистина става купон — заявява доволна. — Ал, дай й една глътка.

— Не, благодаря. — Отблъсквам бутилката, която Али завира в лицето ми, и отварям телефона си. Единайсет и половина. — Знаете ли, хм, мисля да сляза долу за малко. Може и в задния двор. Тук просто не се диша от горещина.

Линдзи и Али се споглеждат.

— Та ти тъкмо влизаш отвън — недоумява Линдзи. — Току-що дойде. Няма и пет секунди.

— Не, досега ви търсих из стаите.

Знам, че е съшито с бели конци, но знам също, че няма как да им обясня нищо.

Линдзи скръства ръце.

— Тая няма да я бъде. Нещо става с теб и няма да те пуснем, докато не ни кажеш.

— Цял ден си много особена — кима Али.

— Линдзи ли ти нареди да кажеш това? — питам я.

— Кой е особен? — стоварва се Елъди върху нас.

— Очевидно аз.

— О, да — кима Елъди. — Определено си ти.

— Линдзи не ми е нареждала нищо — вирва нос Али, явно засегната. — Очевидно е.

— Ние сме ти приятелки — намесва се Линдзи. — Познаваме те.

Притискам с пръсти слепоочията си, опитвайки се да игнорирам бумтящия ритъм на музиката, и затварям очи. Когато ги отварям, виждам, че Елъди, Али и Линдзи ме гледат с подозрение.

— Всичко е наред — успокоявам ги в желанието си да избегна дълги разговори или още по-лошо — разправии. — Повярвайте ми. Просто цялата седмица беше особена.

Меко казано.

— Тревожим се за теб, Сам — казва Линдзи. — Сякаш не си на себе си.

— Може пък това да е хубав знак — отвръщам, но те продължават да ме гледат напрегнато. Въздъхвам и разпервам ръце да ги прегърна всичките.

— Групова прегръдка? — засмива се Елъди, а Линдзи и Али май се отпускат.

— Обещавам ви, всичко си е наред — уверявам ги, което не е съвсем вярно, но решавам, че е най-доброто, което мога да им кажа.

— И без тайни — поглежда ме настойчиво Линдзи.

— И без тъпотии — бучи Елъди. Това не е част от ритуала, но карай. Трябваше да каже „без лъжи“, но мисля, че и така става.

— Докато смъртта ни раздели — завършва Али.

Последната част се пада на мен:

— Дори и след това.

— Дори и след това — повтарят трите след мен като ехо.

— Окей, стига сълзливи истории — отдръпва се Линдзи. — Време е да се напием.

— Мислех, че никога не се напиваш — вметва Али.

— Казвам го образно.

Али и Линдзи тръгват, всяка в различна посока. Али танцува към изхода с бутилката в ръка („Щом няма да се напиваш наистина, не виждам смисъл, само ще хабиш материала“), а Елъди се връща при Мъфин. Най-после съм вън от вниманието им.

— Ще се видим по-късно — изричам в пространството.

Само Елъди поглежда през рамо, но може би не към мен, а към някого зад гърба ми. Линдзи маха с ръка през рамо, а Али изобщо не ме чува. Това ме връща у дома, сутринта, когато излизах. Въпреки всичко е невъзможно да проумееш окончателния завършек на определени неща, определени думи, определени моменти. Обръщам се, всичко пред мен се размазва и с изненада установявам, че плача. Сълзите потичат без никакво предупреждение. Започвам да мигам, докато светът пред мен отново се проясни, избърсвам следите по бузите и проверявам телефона си. Единайсет и четирийсет и пет.

Слизам долу и заставам точно на прага на вратата, чакам Джулиет. Все едно се опитвам да се задържа на крака срещу течението. Хората се блъскат в мен, но почти не ме забелязват. Може би излъчвам странни вибрации или виждат, че умът ми е някъде другаде и е по-добре да не ме закачат. А може би — и тази мисъл ме натъжава — усещат някак си, че вече ме няма. Бързам да обърна гръб на тази мисъл.

Най-после я виждам да влиза през входната врата, белият пуловер леко е пристегнат с колан, косата е прибрана назад. Веднага скачам към нея и я хващам за ръката. Тя се сепва, обръща се и въпреки че се е надявала тази вечер да се изправи пред мен, фактът, че аз я откривам, а не обратното, я сварва неподготвена.

— Здравей — казвам. — Може ли да поговорим за момент?

Тя отваря уста, затваря я и пак я отваря.

— Тръгнала съм за другаде.

— Не, не си. — Издърпвам я по-далеч от тълпата, към малка ниша в коридора, където се чуваме по-добре, но е толкова тясно, че заставаме гърди в гърди. — Не търсиш ли точно мен? Не търсиш ли нас?

— Откъде… — Тя замлъква, рязко поема въздух и казва: — Не съм тук заради теб.

— Знам — отвръщам и търся очите й, принуждавам я да ме погледне, но тя ме избягва. Искам да й кажа, че я разбирам, но тя изследва с поглед плочките на пода. — Знам, че не е само затова.

— Нищо не знаеш — тросва се.

— Известно ми е какво си намислила тази вечер — обявявам съвсем тихо.

Очите ни най-после се срещат и съглеждам в тях страх и още нещо, надежда може би, но тя бързо свежда поглед.

— Не знаеш. Няма как да знаеш — отвръща ми. — Никой не знае.

— Знам, че искаш да ми кажеш нещо — продължавам. — Че искаш да го кажеш на всички нас — на мен, на Линдзи, на Али и на Елъди.

Тя отново ме поглежда, но този път устоява на погледа ми и широко отваря очи. Сега забелязвам, че това, което проблясва зад страха, е удивление.

— Ти си кучка! — прошепва изключително тихо и не съм сигурна дали чувам думите, или просто си ги спомням, представям си ги.

Джулиет ги произнася като заучена реплика от отдавна забравен сценарий на стара пиеса, останала завинаги в главата й.

— Знам — кимам. — Знам, че съм кучка. Знам, че и четирите сме кучки. И съжалявам за това.

Тя прави крачка назад, но мястото е невероятно тясно и се удря в стената. Залита и се подпира с ръка, диша накъсано, сякаш съм див звяр, готов да я нападне всеки момент. Главата й се тресе, мята се от една страна на друга, но не съм сигурна, че го осъзнава.

— Джулиет — протягам ръка, но тя успява да се свие така, че да се отдалечи още с половин сантиметър, и аз прибирам ръката си. — Говоря сериозно. Наистина много, много съжалявам.

— Трябва да вървя.

Отдръпва се с усилие от стената, все едно не е убедена, че ще остане права без подкрепата й. Опитва се да ме заобиколи, но аз се премествам леко и заставам точно срещу нея.

— Извинявай.

— Вече го каза — започва да се ядосва тя, но аз се радвам. Мисля, че е добър знак.

— Не, искам да кажа… — поемам дълбоко въздух и мислено я моля да разбере. Защото така трябва да стане. — Джулиет, трябва да дойдеш с мен.

— Моля те, остави ме на мира! — недоволства тя.

Нали това се опитвам да ти кажа? Не тога да те оставя.

Сега забелязвам, че сме почти на еднаква височина. Сигурно изглеждаме като тъмната и светлата страна на бисквитите „Орео“. Колко лесно бихме могли да си сменим местата! Тя да ми препречва пътя, а аз да се опитвам да се прокрадна покрай нея в мрака.

— Ти не… — започва тя, но аз вече не слушам какво ми говори.

В този момент някой от стълбите извиква „Сам!“. Обръщам се натам и точно когато виждам Кент, тя ми се изплъзва.

— Джулиет! — извиквам и се оглеждам като луда, но е късно, тълпата я поглъща, празното място, позволило й да избяга от мен, моментално се запълва и там отново се настанява онзи движещ се, непрекъснато пълнещ всяка дупка тетрис от тела и гърбове, ръце и огромни кожени чанти, който препречва пътя ми.

— Сам!

Не сега, Кент.

Пробивам си с лакти път към вратата, на всеки две-три крачки правя една назад, понесена от безкрайния поток от държащи празни чаши над главите си хора по посока към кухнята. Когато наближавам вратата, тълпата изведнъж оредява и тъкмо набирам скорост, когато топла ръка ме хваща за рамото. Кент ме обръща към себе си и макар най-важното сега да е да настигна Джулиет, си представям как с него танцуваме тук, пред погледите на цялото училище. Колко прекрасно би било! Но наистина да танцуваме, не просто да се кълчим, както обикновено правим по купони — да танцуваме като едно време, моите ръце да са на раменете му, а неговите около талията ми.

— Търсих те — казва задъхано, рошав и топъл както винаги. — Защо избяга от мен?

Изглежда толкова смутен и объркан, че сърцето ме заболява.

— Сега нямам време за това, Кент — казвам нежно. — Ще те намеря след малко.

Това е най-лесният начин. Единственият възможен.

— Не!

Казва го толкова отчаяно, че веднага свалям гарда.

— Моля?

— Казах не! — Застава пред мен и блокира пътя ми. — Искам да говоря с теб. Сега.

— Не мога… — започвам, но той ме прекъсва.

— Няма да ми избягаш отново, Саманта Кингстън. — Слага ръце на раменете ми и усещам как потокът от топлина и енергия зареждат тялото ми. — Не разбираш ли? Не може да продължава така.

Гледа ме така, че краката ми омекват. Сълзите ми заплашват всеки момент да рукнат.

— Не съм искала да те нараня — изричам прегракнало.

Той сваля ръце от раменете ми и бута косата си назад. Изглежда всеки момент ще закрещи.

— Години наред се държиш, сякаш съм невидим, после изпращаш това съобщение, аз те докарвам с колата и ти ме целуваш…

— Всъщност мислех, че ти ме целуна.

Но той дори не спира.

— … После ме зарязваш. Преобръщаш живота ми и пак започваш старата песен, пак не ме забелязваш.

— Да съм те зарязала ли? — възкликвам неволно.

Погледът му натежава.

— Ти зарязваш всичко и всички.

— Виж, Кент… — Поглеждам към ръцете си. Трябва да използвам волята си, за да не им позволя да литнат към него, да погалят непослушната му коса и да я приберат зад ушите. — Всичко, което се случи в колата… аз го исках. Исках да те целуна. Искам да те целуна.

— Мислех, че аз съм те целунал.

Тонът му е равен и не схващам дали не се шегува.

— Добре, аз пък си мислех да ти върна целувката — казвам и се опитвам да преглътна буцата в гърлото. — В момента мога да ти кажа само толкова. Но съм съвсем сериозна. През целия си живот не съм била по-сериозна.

За щастие гледам надолу, към обувките си, когато сълзите преливат и започват да мокрят лицето ми. Бързо ги изтривам с ръка, като се правя, че си търкам очите.

— А какво означаваха другите неща, които ми каза в колата? — Кент не изглежда ядосан, поне не го усещам в гласа му, защото съм прекалено уплашена, за да го погледна. — Ти каза, че нямаш много време. Какво означава това?

Сега, когато сълзите си намериха път, вече не мога да ги спра, затова продължавам да стоя с наведена глава. Една от тях пада върху обувката ми и оставя петно във формата на звезда.

— В момента стават едни неща…

Той слага два пръста под брадичката ми и я повдига към лицето си. И тогава краката ми вече наистина не издържат, подгъват се и той ме прегръща, за да ме задържи.

— Какво става, Сам? — Избърсва с палец сълза от ъгълчето на окото ми и прави онова нещо, което сякаш изважда душата ми на показ и той може да види всичко в нея. — Да нямаш проблеми?

За миг се изкушавам да остана така, притисната до него, да го целувам отново и отново, докато започне да ми се струва, че дишам чрез него. После се сещам за Джулиет в гората.

Виждам два лъча светлина да изплуват в мрака, чувам ръмженето на двигател, като далечен океан. Това ръмжене и двата лъча се настаняват в главата ми и прогонват всяка друга мисъл и всяко друго чувство — страха, тъгата, съжалението — и отново се съсредоточавам в предстоящото.

— Нямам проблеми, Кент. Не става дума за мен. Аз… трябва да помогна на някого. — Свалям нежно ръцете му от мен и се отдръпвам. — Довери ми се. Няма как да ти обясня.

Отново се приближавам и го целувам за последен път, по-скоро символично, защото едва допирам устни до неговите, но за мен е достатъчно да усетя как силата и енергията му преминават в мен.

Отдръпвам се, очаквайки протестите да продължат, но той остава загледан в мен още секунда, после се обръща и изчезва нагоре по стълбите. Сърцето ми се преобръща, става ми толкова мъчно, толкова тежко, че гърдите ме заболяват.

После си спомням за гъстия мрак, за фаровете и за ръмженето на мотора, и преди мислите за Кент да ме разколебаят, взимам последните две стъпала до вратата и излизам на студа и дъжда, който продължава да се сипе като лунен прах или като стоманени парченца.