Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (21)

Пет

Тогава все още търсех отговори. Все още исках да знам защо сякаш някой можеше да отговори вместо мен. Бях готова да приема всяко обяснение.

Не веднага, малко след това, започнах да се замислям за времето, което се движи, никога не спира, носи те все напред. Секундите преминават в минути, минутите в дни и години, и всичко неизменно тече в една посока. И ние плуваме в него, бързаме и помагаме с каквото можем.

Но си мисля: вие можете да си позволите да чакате, защото за вас има „утре“. Има хиляда „утре“ или три хиляди, или десет хиляди, или толкова много време, че можете да се къпете в него, да си играете, да го оставите да изтече като вода между пръстите ви. Можете да го пилеете.

За мен има само „днес“. Истината е, че не съм наясно дали има и днес.

 

 

Събуждам се жадна за въздух, алармата ме изважда от мрака, все едно ме издърпва от дъното на дълбоко езеро. За пети път се събуждам на датата 14 февруари, но днес се чувствам добре. Изключвам алармата, лягам обратно и впервам поглед в меката утринна светлина, която се прокрадва по стените около мен и чака да дойда на себе си. Слънчев лъч трепти точно над колажа, който ми подари Линдзи. В долния край е написала с розово мастило: „Винаги ще те обичам!“ Днес с нея отново сме приятелки. Днес никой не ми се сърди. Днес не съм целувала господин Даймлер, нито съм седяла да плача сама на купона.

Е, не съвсем сама. Затварям очи и си представям как слънцето бавно изпълва къщата на Кент, пени се като шампанско.

Намествам се по-удобно и започвам мислено да правя списък на нещата, които искам да направя или да изживея в живота си, ако все още съществува подобна възможност. Повечето от тях са пълна лудост, но сега не мисля за това, просто записвам едно след друго, сякаш правя списък за бакалията. Да летя с частен самолет. Да опитам току-що опечен кроасан от хлебарница в Париж. Да измина разстоянието от Кънектикът до Калифорния на кон, а по пътя да отсядам в най-хубавите хотели. Има и по-простички: да заведа Изи до Гус Пойнт, мястото, което открих, когато за пръв и последен път избягах от дома. Да си взема от „Файт Фийст“ за вечеря бургер с тлъст бекон и сирене, млечен шейк и пълна чиния с пържени картофи, и да си го изям без страх от килограмите, както правех всяка година на рождения си ден, когато бях малка. Да тичам под дъжда. Да си взема пържените яйца в леглото.

В това време Изи влиза в стаята ми и се мушка в леглото до мен.

— Мама казва, че трябва да ставаш за училище — изрича го и слага глава на рамото ми.

— Днес няма да ходя на училище.

 

 

Ето как започва. Един от най-хубавите и най-лошите дни в целият ми живот започва с тези шест думи.

Обръщам се към Изи и я гъделичкам по корема. Тя продължава да упорства и все още спи със своята пижама „Дора де Експлорър“, но вече й е толкова тясна, че остава големи розови ивици по корема й — единственото все още пухкаво нещо по нея.

Изи пищи, смее се и се търкаля по леглото, за да избегне ръцете ми.

— Стига, Сам! Стига!

И се киска, крещи и мята ръце и крака. Мама влиза в стаята.

— Часът е седем без петнайсет — обявява и застава на вратата, само на сантиметър от червената линия, която я държи там години наред. — Линдзи ще пристигне всеки момент.

Изи избягва от ръцете ми и сяда в леглото, очите й блестят от смях. Досега не бях забелязала, но тя изглежда точно като мама. Това ме натъжава за момент. Иска ми се да прилича на мен.

— Сам ме гъделичка.

— Сам ще закъснее за училище.

— Сам няма да ходи на училище. И аз няма да ходя — заявява тя и пъчи гърди, готова за битка.

Може би ще заприлича повече на мен, когато порасне. И когато времето отново поеме своя път напред — дори и да ме погълне като изхвърлен във водата на тоалетната боклук, — скулите й ще се оформят, гърдите й ще напъпят и косата й ще потъмнее. Надявам се с цялото си сърце да стане така. Надявам се след време, когато я срещнат, хората да казват: „Изи изглежда точно като сестра си.“

И ще уточняват: „Помните ли Сам? Тя беше много хубава.“ Не знам какво още да си пожелая. Може би: „Беше наистина красива. Хората я обичаха. Много ни липсва.“ А може би няма да споменат нищо подобно.

Избутвам мислите си назад и се връщам към моя списък. Целувка, от която главата ти е готова да експлодира. Бавен танц в средата на празна стая на нежна музика. Гмуркане в океана точно в полунощ заедно с дрехите.

Мама разтрива челото си.

— Изи, иди да закусиш. Сигурна съм, че закуската ти вече е готова.

Изи ме прекрачва. Използвам момента и я стискам още веднъж по коремчето, тя надава последен писък, скача от леглото и изтичва навън. Единственото нещо, което може да я накара да се затича, е багета с фъстъчено масло и канела на тостер, и се моля да дойде момент, когато ще мога да й давам всяка сутрин багета с кимион на тостер, всеки божи ден до края на живота й така, че да напълня цялата къща с тях.

Мама изчаква Изи да излезе и ме поглежда строго.

— Какво става, Сам? Болна ли си?

— Не точно.

Ето нещо, което няма място в моя списък — да прекарам дори и една секунда в лекарския кабинет.

— Какво има тогава? Все нещо се е случило. Мислех, че Свети Валентин е един от любимите ти празници.

— Наистина е така. Или беше така. — Сядам и се подпирам на лакти. — Но сега, като се замисля, ми се струва доста тъпо.

Тя вдига вежди.

Започвам да го усуквам, дори не мисля какво точно искам да кажа, но изведнъж осъзнавам, че това, което мисля да кажа, всъщност е самата истина.

— Всичко се свежда до това, да демонстрираш пред другите колко много приятели имаш. Но те знаят колко приятели има всеки. Тези рози не ти носят нови приятели, нито… как да кажа… ставаш по-близка с тези, които вече имаш.

Мама се усмихва леко, с половин уста.

— Но ти си късметлийка, защото имаш много добри приятелки, и го знаеш. Сигурна съм, че за някои хора розите са много важни.

— Просто казвам, че цялата работа е малко глупава.

— Това не е Саманта Кингстън, която познавам.

— Да, може би се променям. — Не съм се замисляла за това, преди да го чуя от собствената си уста. И фактът, че наистина се променям, събужда нова надежда в мен. Може би все още имам шанс. Може би трябва да се променя.

Мама стои пред мен и ме гледа, сякаш съм нова кулинарна рецепта, която не може да разбере.

— Случило ли се е нещо, Сам? Да не би нещо с приятелките ти?

Днес не ме дразни толкова с въпросите си. Днес го намирам дори за забавно. Колко много ми се иска единственото тревожно нещо около мен да е караницата с Линдзи или някаква глупост, изречена от Али!

— Не, не е с тях. — Търся нещо, което ще й прозвучи правдоподобно. — Става дума за… Роб.

Мама свъсва вежди.

— Скарахте ли се?

Потъвам дълбоко в леглото, за да изглеждам по-нещастна.

— Той… ме заряза.

В определен смисъл не е чиста лъжа. Роб не ме заряза, но не гледаше особено сериозно на връзката ни, както аз си въобразявах години наред. Защото не е възможно да ходиш сериозно с някого, а той да не те познава.

Получава се по-добре, отколкото очаквах. Мама притиска ръка до гърдите си и казва:

— Ох, милата ми! Какво стана?

— Предполагам, че просто искаме различни неща.

Заигравам се с ръба на одеялото и си припомням всички вечери с него в онова окъпано от синя светлина мазе, където се чувствах защитена от целия свят. Това е достатъчно да се разстроя истински и долната ми устна затреперва.

— Не мисля, че някога ме е харесвал истински. Не и истински.

Това са най-откровените думи, които съм й казала от дълго време насам, и изведнъж ми се струва, че съм застанала гола пред нея. Спомням си, че когато бях на пет или шест години, трябваше да се съблека чисто гола и да застана пред нея, за да ме прегледа за кърлежи. Заравям се между чаршафите и стискам юмруци, докато ноктите се забиват в дланите.

После се случва нещо нечувано и невиждано. Мама прекосява червената линия и идва до леглото ми съвсем спокойно, сякаш не се е случило нищо особено. Страшно се изненадвам и забравям да протестирам, когато се навежда над мен и ме целува по челото.

— Много съжалявам, Сам! — Погалва косата ми. — Разбира се, че може да си останеш вкъщи.

Очаквах сблъсък, а ето какво става.

— Искаш ли да остана с теб? — пита ме.

— Не — изричам бързо и се опитвам да се усмихна. — Ще се оправя, не се безпокой.

— Аз искам да остана с нея.

Изи се е върнала и е застанала на прага — наполовина облечена за училище. От известно време е навлязла в някаква жълто-розова фаза, не е особено удачна комбинация, но как да обясниш съответствието между цветовете на едно мъниче? Облякла е жълта като горчица рокля върху розов клин. На краката й има дълги жълти чорапи. Прилича на тропическо цвете. Част от мен се възмущава и е готова да се разкрещи на мама, че й позволява да облича каквото си реши. Другата част тайничко се хихика и с радост би изсипала куп подигравки на главата й. Но Изи е невъзмутима. Това също ми се струва забавно: малката ми сестричка е по-смела от мен, по-смела вероятно от повечето хора в „Томас Джеферсън“. Нямам представа дали с годините тази смелост няма да изчезне, да се изпари във въздуха.

Изи разтваря широко и без това огромните си очи и сключва ръце в молитвен жест.

— Моля те, мамо, моля те!

Мама започва да губи търпение.

— В никакъв случай! На теб ти няма нищо.

— Лошо ми е — обявява бързо тя.

Трудно е да й повярваш, защото не спира да подскача от крак на крак и да прави пируети, докато говори, но нея никога не я е бивало в лъжите.

— Свърши ли със закуската? — пита мама, скръства ръце и влиза в ролята на строг родител.

Изи поклаща глава.

— Май получих хранително отравяне.

Превива се на две, хваща се за корема, но веднага се изправя и отново подскача. Не мога да се сдържа и се изсмивам.

— Хайде, мамо — подканям я развеселена. — Остави я вкъщи.

— Сам, моля те, не я окуражавай — поклаща укорно глава мама, но виждам, че се двоуми.

— Тя е едва в трети клас — продължавам. — Не вярвам да учат нещо.

— Учим, и още как! — възразява Изи, но среща погледа ми и бързо слага ръка на устата си. Милата ми тя! Явно няма да я правим дипломат. Изи клати глава и бърза да замаже. — Учим, но не много.

Мама снишава глас.

— Нали знаеш, че няма да те остави на мира цял ден? Не искаш ли да си сама?

И очаква да кажа „да“. В последните години тези думи се превърнаха в знакови за мен: „Сам иска да я оставим на мира.“

„Искаш ли да хапнеш нещо?“ — „Ще кача чинията в стаята си.“ — „Къде тръгна?“ — „Искам да остана за малко сама.“ — „Може ли да вляза?“ — „Остави ме на мира. Не влизай в стаята ми. Не ме закачай, когато говоря по телефона. Не ме занимавай, когато слушам музика. Сама, сама, сама!“

Но когато умреш, нещата се променят, защото смъртта е най-самотното нещо на света.

— Няма да ми пречи — отвръщам и наистина го мисля.

Мама маха с ръка и измърморва:

— Ваша си работа.

Още преди да свърши, Изи се хвърля върху корема ми, обвива ръце около врата ми и крещи:

— Може ли да гледаме телевизия? И да си направим чийзбургери?

Както винаги, ухае на фъстъчено масло и си спомням времето, когато беше съвсем малка и още я къпехме в мивката. Тя сядаше вътре и се смееше, гукаше и пляскаше с ръчички по водата, сякаш порцелановият квадрат с размери четирийсет на шейсет е най-прекрасното място на света. Мивката беше нейният океан.

Мама ме поглежда красноречиво в смисъл: „Сама си го изпроси!“

Усмихвам й се над рамото на Изи и свивам рамене. Толкова е лесно.