Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (20)

Къде започва всичко

Линдзи, Елъди и Али сигурно са се качили горе още с пристигането си. Знам, че си носят собствено пиене, решавам, че са се покрили да си го изпият на спокойствие, защото не ги виждам повече от час. Аз изпивам три чаши ром и алкохолът ме отрязва изведнъж: стаята започва да се върти, цветовете се размазват пред погледа ми. Кортни довършва рома, затова минавам на бира. Налага се да се съсредоточа и да внимавам в краката си, защото им нямам вяра. Най-после се добирам до бурето, заставам пред него и за миг забравям за какво съм дошла.

— Бира? — пита Мат Дорфман, пълни една чаша и ми я подава.

— Бира — отвръщам аз, доволна, че думата излиза от устата ми толкова ясна и разбираема, и си спомням какво исках всъщност.

Поемам нагоре по стълбите. Виждам нещата като отделни предмети, като кадри от накъсана филмова лента: грубият дървен парапет, Ема Макълрой, облегната на стената с отворена уста и бързо повдигащи се гърди — може би се смее? — като риба, хваната на кука примигващите коледни лампички и мътната им светлина. Не знам къде отивам, нито кого търся, но изведнъж виждам в далечния ъгъл Линдзи и осъзнавам, че съм обходила цялата къща и сега съм при тях. Двете се поглеждаме за секунда и очаквам да видя усмивката й, но тя отмества поглед. Али се навежда към нея и й прошепва нещо, после тръгва към мен.

— Здравей, Сам.

— Трябваше ли да поискаш разрешение, за да говориш с мен? — казвам, но не съм сигурна, че произнасям ясно думите.

— Не бъди гадна — извърта очи Али. — Линдзи много се ядоса на онова, което каза.

— Елъди сърдита ли ми е?

Елъди е в ъгъла със Стив Даф, поклаща се съблазняващо срещу него, а той говори с Лиз Хамър, сякаш изобщо не я забелязва. Ще ми се да отида при нея и да я прегърна.

Али се двоуми, после ме поглежда изпод ръба на бретона си.

— Тя не ти се сърди. Знаеш я Елъди.

Сигурна съм, че лъже, но съм прекалено пияна, за да настоявам.

— Днес не ми се обадихте.

Не исках да го казвам. Пак ме кара да се чувствам аутсайдер, сякаш съм външен, който се опитва да влезе в групата. Но те ужасно ми липсват, въпреки че е минал само един ден. Те са единствените ми приятелки.

Али отпива от бутилката и потръпва.

— Линдзи е бясна. Казах ти, жестоко ти е сърдита.

— Но това, което казах, е истина, нали?

— Няма никакво значение дали е истина, или не — върти глава. — Тя е Линдзи. Тя си е наша. Ние си принадлежим една на друга, забрави ли?

Никога не съм забелязвала проява на интелект у Али, но това е най-интелигентното нещо, което съм чувала от нея за тези години.

— Трябва да се извиниш — продължава тя.

— Не искам.

Сега вече със сигурност завалям думите. Езикът ми се надува и натежава в устата ми. Не мога да го накарам да направи това, което искам. Да каже на Али всичко — за господин Даймлер и Ана Картильо, за госпожа Уинтърс и мопсовете, — но не мога дори да измисля думите.

— Просто го кажи, Сам.

Очите на Али обикалят из стаята. Изведнъж отстъпва бързо назад. Ченето й пада и тя закрива уста с ръце.

— Боже мой! — прошепва, загледана над рамото ми. Устните й се извиват в усмивка.

Обръщам се в съответната посока, имам чувството, че времето е спряло. Четох веднъж, че на ръба на черната дупка времето спира напълно, и ако някога се случи да стигнеш там и решиш да скочиш, ще си останеш завинаги така, цяла вечност ще скачаш, ще се разпадаш и ще умираш. Точно това чувствам в момента. Хората щъкат около мен и така ще бъде вечно, като безкраен скок, и ще стават все повече и повече.

И ето я, застанала е вече на входа. Джулиет Сайкс. Джулиет Сайкс, която вчера си пръсна мозъка с ловната пушка на баща си.

Косата й е вдигната на конска опашка представям си я заплетена и напоена с кръв, под един от тънките й кичури зее голяма черна дупка. Потръпвам от ужас: призрак на вратата, това си е направо кошмар, като онези, които сънуваш като малък. Или като част от филм на ужасите.

В главата ми изниква фраза, взета от новините по телевизията, които трябваше да гледам във връзка с поставената ни задача по етика, за осъдените на смърт: ходещ мъртвец. Когато го чух за пръв път, реших, че е отвратително, но сега ми се струва, че го разбират. Джулиет Сайкс е ходещ мъртвец. Подозирам, че в известна степен и аз съм ходещ мъртвец.

— Не — излиза от устата ми, без да съм го искала.

Отстъпвам неволно назад и Харлоу Роусън изписква:

— Хей, това беше моят крак!

— Не мога да повярвам! — казва за пореден път Али, но гласът й се отдалечава. Вече се е обърнала назад и се надвиква с музиката. — Линдзи, видя ли кой е тук?

Джулиет се полюлява на входа. Изглежда спокойна, но пръстите й са свити в юмруци.

Хвърлям се напред, но точно в този момент всички решават да се приближат, притискат ме отвсякъде, стената от телата им е непробиваема. Не искам да видя какво ще се случи после. Краката ми не стоят стабилно върху пода, тълпата ме блъска напред-назад и отскачам от нечие рамо към друго като топка. Правя отчаяни опити да изляза от стаята, стъпвам по краката на хората и забивам лакти в гърбовете им, но не ми пука. Трябва да изляза.

Най-после успявам да разкъсам стената, но входът е блокиран от Джулиет. Стои неподвижно като статуя, очите й гледат в далечината над рамото ми. Гледат към Линдзи. Осъзнавам, че тази, която иска, е Линдзи, тази, която мрази най-много, е Линдзи, не аз, но от това не ми става по-добре.

Точно когато се каня да я избутам и да мина, тя потръпва и забива поглед в мен.

— Чакай — казва и слага ръка на кръста ми. Пръстите й са студени като лед.

— Не.

Отскубвам се от нея и продължавам напред, спъвам се и едва не падам, задушена от страх. Ужасяващите образи от смъртта на Джулиет продължават да тормозят съзнанието ми: Джулиет, превита на две, с разперени настрани ръце, цялата в бира Джулиет, просната на студения под в локва кръв. Умът ми е замъглен, двата образа се сливат в съзнанието ми и я виждам да снове из стаята, от косата й капе кръв, а всички наоколо се смеят.

Толкова съм уплашена, че виждам Роб чак когато се блъсвам в него.

— Здрасти. — Роб е пиян като кирка. Между устните му виси незапалена цигара. — Къде се губиш?

— Роб… — притискам се в него. Светът се върти с шеметна бързина. — Хайде да се махнем оттук, искаш ли? Да отидем у вас. Готова съм. Искам да сме само двамата.

— О, страхливката се престраши.

Едната половина на устата му се повдига бавно нагоре, но другата не успява.

— Само да изпуша тази цигара — отвръща той и тръгва към задната част на къщата. — После си тръгваме.

— Не — почти изкрещявам след него.

Той се обръща, олюлявайки се, но преди да успее да каже нещо, вадя цигарата от устата му, хващам лицето му с две ръце, притискам го в моето и го целувам. Отнема му известно време, докато осъзнае какво става, после се окопитва, започва да ме опипва през дрехите, да върти език в кръг и да стене лекичко.

Двамата се клатушкаме напред-назад из коридора, все едно танцуваме. Усещам, че подът се мести под краката ми. Роб ме притиска до стената и изпъшквам, останала без дъх.

— Извинявай, маце — поглежда ме той. Очите му губят фокус, после пак се концентрират.

— Трябва да намерим място — казвам задъхано. Вече чувам скандирането „Психо! Психо!“ от другия край на къщата. — Трябва да намерим веднага стая.

Хващам ръката му и го повеждам по коридора срещу основния поток от хора. Както винаги, всички се натискат, за да видят за какво е цялата врява.

— Ето тук — казва Роб и блъска с рамо първата попаднала пред погледа му, онази с глупавите стикери. Чува се изщракване и двамата почти се изтърколваме вътре.

Целувам го отново, съсредоточавам се върху близостта на телата ни и топлината на устните му с надеждата да отвлека вниманието си от долитащите от другата стая викове и смях. Представям си, че съм само плът със съзнание като оставен на празен канал телевизор. Опитвам се да се загубя в себе си, да остане само кожа, и единственото усещане да е от допира на пръстите на Роб.

Той затваря вратата и вътре става тъмно като в рог. Мракът е гъст и лепкав и не се разнася с времето. В стаята или няма прозорци, или завесите са тежки и плътни. Толкова е тъмно, че не виждам дори себе си и изведнъж ме обзема ужасяващо чувство, че сме затворени в кутия. Роб едва се държи на краката си, прегърнал ме е с две ръце и стиска толкова силно, че ми се замайва главата. Прилошава ми и започвам да го блъскам назад, докато достигаме до нещо меко — легло. Той сяда и аз падам върху него.

— Чакай — мърмори той.

— Нали искаше това? — прошепвам аз. Дори и тук продължавам да чувам смеха и крясъците „Психо! Психо!“, като съпровод на музиката.

Целувам силно Роб и той започва да се бори с ципа на роклята ми. Чувам късане на плат, но дори не се замислям. Смъквам роклята до кръста и Роб атакува сутиена ми.

— Сигурна ли си, че го искаш? — чувам гласът му в ухото си.

— Целуни ме, Роб.

„Психо! Психо!“, ехтят гласовете по коридора. Пъхам ръце под якето му и го вдигам нагоре през главата, долепвам устни до врата му и под яката на полото. Кожата му мирише на пот, сол и цигари, но продължавам да го целувам. Ръцете му пълзят по гърба ми и надолу под кръста. Виждам господин Даймлер върху мен на фона на мръсния таван, но бързо прогонвам неканения образ.

Издърпвам полото му нагоре и сега вече сме гърди в гърди. Кожите ни издават странни мляскащи и засмукващи звуци всеки път, когато коремите ни се долепят и разделят. Изведнъж ръцете му се отпускат. Продължавам да го целувам, да се придвижвам надолу по гърдите му, усещайки гъдел от космите му. Космите по гърдите на мъжете винаги са ме отвращавали, но тази вечер си забранявам да мисля и затова.

Роб притихва съвсем. Сигурно е шашнат. Никога не ме е виждал такава. Обикновено той е активната страна. Аз винаги съм се страхувала, че ще направя нещо не както трябва. Не ми е удобно да се преструвам, че знам какво правя. Дори не съм си позволявала да се съблека напълно пред него.

— Роб? — прошепвам и чувам, че простенва лекичко. Ръцете ми треперят от усилието да стоя полуклекнала и да се държа за него, затова се изправям. — Искаш ли да си съблека роклята?

Мълчание. Сърцето ми се свива, в стаята е студено, но започвам да се потя под мишниците.

— Роб? — повтарям несигурно.

Неочаквано се разнася мощно хъркане и той се обръща на другата страна. И продължава да хърка, дълго и равномерно.

Известно време оставам заслушана в него. Звукът ми напомня за детството. Тогава обичах да седя на предната веранда и да наблюдавам как татко обикаля на малки кръгове със старата ни косачка, която пърпореше толкова страшно, че трябваше да си запушвам ушите. Въпреки това не се прибирах, обичах да гледам тесните зелени пътеки, които оставяше по пътя си, и стотиците стръкчета трева, танцуващи около него като балерини.

Вътре е толкова тъмно, че едва успявам да намеря сутиена и тъпата кожена наметка. Трябва да лазя на четири крака, за да ги открия. Но не се сърдя. Не чувствам нищо, дори не мисля много, просто правя това, което трябва. Да намеря сутиена. Да си оправя роклята. Да изляза оттук.

Измъквам се в коридора. Музиката е с нормални децибели. Хората отново влизат и излизат свободно от стаята. Джулиет Сайкс си е отишла.

Разминавам се с няколко души, които ме оглеждат със странна усмивка. Знам, изглеждам ужасно, но нямам сили да се тревожа и затова. Невероятно е, че се справям толкова добре, и макар в главата ми да е вихрушка, мисълта, която идва в съзнанието ми, е съвсем ясна: „Невероятно е колко добре се справяш!“ И после: „Линдзи ще се гордее с теб!“

— Ципът на роклята ти е отворен — хихика се Карли Яблонски.

Някой зад нея пита:

— Какво си правила в онази стая?

Не обръщам внимание и на двамата. Продължавам да вървя, по-скоро да се нося, без да знам накъде. Слизам по стълбата, излизам на страничната веранда, но студът ме удря като с юмрук, връщам се обратно в къщата, после в кухнята. Изведнъж мисълта за онази тиха тъмна стая зад надписа Не Влизай, насеченият от лунна светлина мрак и тихото тиктакане на старинните часовници ме привлича неудържимо и поемам натам, отварям вратата, минавам през трапезарията, покрай нишата, където Тара счупи вазата. Когато преминавам оттам на път за хола, парченцата стъкло хрущят под краката ми.

Една от стените там е почти цялата в прозорци и всичките гледат към поляната пред главния вход. Навън нощта е сребриста и хрупкава като скреж, всички дървета са със снежни наметала и изглеждат като изваяни от гипс. Запитвам се дали всичко в този свят, в света, където съм заседнала, е просто копие, евтина имитация на реалните неща. Сядам на килима — точно в центъра на един съвършен квадрат лунна светлина — и заплаквам. Първите звуци излизат почти като писъци.

Нямам представа колко дълго продължава — поне петнайсет минути, защото си изплаквам всичките сълзи. Цялата се омазвам в сополи и лекьосвам кожената наметка с аркансил и всякакви секрети. В един момент усещам, че в стаята има някой.

Заставам съвсем неподвижно. Част от стаята тъне в сянка, но долавям ясно, че някой се движи по периферията. Бяло-черни като шахматна дъска маратонки ту се появяват, ту изчезват в мрака.

— Откога стоиш там? — питам и избърсвам за четвърти път носа си с опакото на ръката.

— Отскоро — отвръща тихо Кент.

Сигурна съм, че ме лъже, но какво от това. Всъщност дори се чувствам по-добре, знаейки, че не съм била сама през цялото време.

— Добре ли си? — Прави две крачки и застава така, че луната го залива със сребърната си светлина. — Виждам, че не си добре, но исках да ти кажа, че ако мога да направя нещо или решиш да поговориш с някого, или пък…

— Кент — прекъсвам го. Още от дете има ужасния навик да се отплесва.

— Да?

— Ще ми… може ли да ми донесеш чаша вода?

— Да, разбира се. След секунда се връщам.

По гласа му усещам радостта, че може да направи нещо за мен, и след миг чувам шепота на маратонките му по килима. Връща се с висока чаша вода. В нея тракат точно толкова кубчета лед, колкото е необходимо.

Отпивам няколко глътки и казвам:

— Извинявай, че влязох тук, въпреки табелата и всичко…

— Няма нищо.

Сяда до мен на килима и кръстосва крака, не прекалено близо, та да го докосна, но достатъчно, за да го усещам до мен.

— Табелата беше за другите. Не исках да пострадат любимите вещи на нашите, нали разбираш? Всъщност досега никога не съм организирал купон.

— Сега защо го направи? — питам колкото да поддържам разговора.

Усмихва се смутено.

— Помислих си, че ако го направя, ще дойдеш.

Изведнъж ми става неудобно, горещата вълна на срам ме залива от главата до петите. Не очаквах такъв отговор и просто не знам какво да кажа. Но той изглежда не изпитва неудобство. Седи си там и ме гледа. Типично за Кент. Не разбира, че такива неща не се изричат просто ей така.

Мълчанието продължава прекалено дълго. Трескаво търся какво да кажа.

— Тази стая през деня сигурно е пълна със светлина.

— Все едно е построена в центъра на слънцето — засмива се той.

Отново настъпва мълчание. Музиката стига и дотук, но някак приглушено, сякаш е пътувала километри, преди да стигне до нас. И това ми харесва.

— Виж — опитвам се да кажа нещо, но думите засядат в гърлото ми. — Извинявай за преди. Аз… благодаря ти, че ме накара да се почувствам по-добре. Съжалявам за… — Но не ми достигат сили да кажа: „Съжалявам за ужасното си поведение. Съжалявам, че има нещо сбъркано в мен.“

— Аз наистина мисля онова, което казах — прошепва Кент. — За косата ти.

Помръдва леко, приближава се с една десета от милиметъра и чак сега осъзнавам, че седя по средата на лунна стая с Кент Макфулър.

— Трябва да тръгвам — казвам смутено и ставам.

Алкохолът все още ме държи и стаята се накланя на една страна.

— Опа! — става Кент и протяга ръка да се хвана за него. — Сигурна ли си, че си добре?

— Аз… — Изведнъж се сещам, че няма къде да отида, нито има кой да ме закара, където и да било. Не мога да изтърпя отново усмивката на Тара, а Линдзи очевидно няма да ме вземе. Толкова е ужасно, че направо е смешно и се засмивам късо. — Не искам да се прибирам вкъщи.

Кент не пита защо и мислено му благодаря за това. Просто пъха ръце дълбоко в джобовете си. Един лунен лъч докосва лицето му и то засиява.

— Винаги… — Той преглъща тежко и започва отново: — Винаги си добре дошла тук. Можеш да останеш, разбира се.

Вглеждам се в него. Слава Богу, че е тъмно. Нямам представа как изглеждам в момента.

— Не исках да кажа да останеш с мен… — заплита се той. — Нищо подобно. Просто си мислех… имаме няколко стаи за гости. Леглата са застлани и всичко е готово. Чисти чаршафи, искам да кажа, не че ги оставяме там, след като хората са спали…

— Добре.

— … в тях, това щеше да е гадно. Имаме си чистачка и тя идва два пъти в седмицата…

— Кент! Казах „Добре“. С удоволствие ще остана… ако нямаш нищо против.

Той е със зяпнала уста, все едно не е сигурен, че е чул добре. Изважда ръце от джобовете, сплита пръсти и ги разплита, вдига ги и ги пуска.

— Ами… добре. Супер. В смисъл… добре.

Но продължава да стърчи там и да ме гледа. Горещата вълна ме залива отново, само че този път ме удря в главата и всичко става далечно и мъгляво. Клепачите ми изведнъж натежават.

— Виждаш ми се уморена — отбелязва той и гласът му още повече омеква.

— Денят беше дълъг.

— Ела.

Кен протяга ръка и аз я поемам, без да мисля. Дланта му е топла и суха. Докато ме води навътре в къщата, далеч от музиката и врявата, затварям очи и си спомням как навремето слагаше ръка в моята и прошепваше: „Не ги слушай. Продължавай напред. И си вдигни главата.“ Имам чувството, че е било вчера, и няма нищо ненормално във факта, че Кент Макфулър ме държи за ръка, а аз му позволявам да ме заведе някъде. Всичко изглежда правилно.

Музиката заглъхва напълно. Сега е съвсем тихо. Стъпките ни потъват в меките килими и всяка стая е като мрежа от лунна светлина и сенки. Мирише на полирано дърво, дъжд и съвсем леко на дим, сякаш някой наскоро е палил камината… „Идеалното място да се скриеш в снежна буря“, ми минава през ума.

— Насам — насочва ме Кент. Отваря врата и пантите й скръцват. Чувам пръстите му да търсят по стената ключа за лампата.

— Не.

— Не искаш ли на светло? — колебае се.

— Не искам.

Въвежда ме в стаята. И тук е пълен мрак. Виждам единствено очертанията на раменете му.

Оставям го да ме заведе до леглото. Двамата сме на сантиметри един от друг. Усещат израза на лицето му в тъмното, сякаш витае около него. Все още се държим за ръцете, но сега сме един срещу друг. Никога не съм се заглеждала колко е висок, поне десет сантиметра по-висок от мен. От него се излъчва силна топлина, загрява цялата стая и гъделичка пръстите ми.

— Много си топъл — почти прошепвам.

— Винаги е било така — отвръща и вдига ръка.

Усещам пръстите му да кръжат на сантиметър от лицето ми, сякаш ги виждам, нажежени до бяло. После отдръпва ръката си, а с нея си отива и топлината. И колкото и да е абсурдно, докато стоя до Кент Макфулър в тъмната като гроб стая, усещам малка, съвсем мъничка искра да се разпалва у мен, едно микроскопично пламъче в дъното на корема ми, което бавно се разгаря и прогонва страха ми.

— В гардероба има още едно одеяло — осведомява ме Кент. Устните му са точно до бузата ми.

— Благодаря — прошепвам в отговор.

Той остава, докато си легна, после завива раменете ми с одеялото, сякаш това е най-естественото нещо на света, все едно ме е слагал да спя цел живот. Типично за Кент Макфулър.