Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (28)

Поправки и корекции

Напускам стаята окрилена и заредена с енергия. Все едно съм изпила три кафета лате в близкия мол. Замених розата на Джулиет с голям букет — прерових две кофи с рози, отбрах двайсет и четири, добавих картичка и написах с печатни букви „От таен обожател“. Ще е хубаво, ако съм наоколо, когато ги получава. Сигурна съм, че това ще промени деня й, но не само, мисля, че ще подреди нещата правилно. Тя ще има повече рози от Линдзи Еджком. Представям си физиономията на Линдзи, щом разбере, че Джулиет я бие в състезанието „Събрала най-много рози тази година“, и това ме кара да изпръхтя от смях по средата на часа по американска история.

Всички се обръщат и ме зяпат, но на мен не ми пука. Предполагам, че така действат наркотиците: дават ти усещането, че си над нещата, всичко ти изглежда ново и интересно и се чувстваш озарена отвътре. Само че в моя случай на другия ден не те гони чувство за вина, нито те боли глава. Не те заплашва и съдебен процес.

Господин Тиърни ни дава тестовете и отделям цели двайсет минути да рисувам сърца и балончета около въпросите, а когато той идва да събере бланките, му се усмихвам толкова широко, че той се сепва — явно не е свикнал да вижда щастливи хора около себе си.

В междучасието тръгвам из коридорите да търся Кент. Дори не знам какво ще му кажа, ако го срещна. Не мога да му кажа нищо. Той не знае, че прекарахме две поредни нощи заедно, че и двете бяхме толкова близко един до друг, че ако някой от нас си бе поел по-дълбоко въздух, щяхме да се целунем — според мен последната нощ го направихме. Но усещам необикновен подтик да съм около него и да го гледам, докато прави онези познати, присъщи само на Кент неща: да бута назад падналия в очите си бретон, да се усмихва с несиметричната си усмивка, да мърда крака в смешните си карирани маратонки и да крие ръце в прекалено дългите си ръкави. Сърцето ми се качва в гърлото всеки път, когато зърна подскачащата походка и рошавата кестенява коса, но винаги се оказва някой друг, и всеки път сърцето ми поема в обратната посока и потъва чак до дъното на стомаха ми.

Поне е сигурно, че ще го видя в час по математика. След часа по подготовка за живота се отбивам за малко в тоалетната и прекарвам трите минути до втория звънец пред огледалото, игнорирайки брътвежите на второкурсничките от двете ми страни и опитвайки се да забравя факта, че след по-малко от пет минути ще се изправя лице в лице с господин Даймлер. Заради напрежението от чакането Джулиет да си вземе розите, надеждата, че ще срещна Кент из коридорите, и разочарованието след това, вътрешностите ми правят салта толкова начесто, че започвам да се питам дали ще мога да издържа четирийсет и пет минути да гледам как господин Даймлер се хили, намига и кима пред класа. И се мъча да изтрия спомена за мокрия му хлъзгав език в устата си.

— Каква мръсница! — казва една второкурсничка и клати глава, докато излиза от кабинката.

За миг ме обзема параноята, решавам, че говори за мен, че някак си е успяла да прочете мислите ми, но на мига приятелките й избухват в смях и една от тях казва:

— Така е. Чух, че е спала с три момчета от баскетболния отбор.

И разбирам, че говорят за Ана Картильо. Вратата на кабинката остава отворена и думите на Линдзи се виждат ясно: „АК = ББ“, както и написаното под тях: „Връщай се на клона, маймуно!“

— Не бива да вярвате на всичко чуто — намесвам се ненадейно.

Трите моментално затварят усти и ме зяпват.

— Знаете ли колко клюки се пускат из училището? — питам, далеч по-смело сега, когато имам такава всеотдайна публика.

Момичетата поклащат глави. Застанали са толкова близо една до друга, че за момент се изплашвам да не сплескат черепа на средната.

— Само защото някой иска да навреди на друг.

Звънецът бие и хлапачките хукват към вратата, сякаш бързат да излязат от класна стая. Оставам сама. Заповядвам на краката си да излязат, да тръгнат по коридора, да изкачат на бегом стълбите, после да завият надясно и да влязат в кабинета по математика, но нищо не става. Вместо това продължавам да фиксирам с поглед надписа на вратата и си припомням как се смееше Али, докато ми показваше имитациите на оригиналния надпис. Сигурна съм, че тези гадни, жалки, глупави и безсмислени четири букви са написани от Линдзи, просто ей така, да изпробва новия маркер и да види колко мастило ще пуска. Нямаше да е толкова гадно, ако наистина го е мислила. Ако наистина мразеше Ана. Защото това е важно. Има значение.

Забравила напълно за математиката, късам малко тоалетна хартия за експеримент и започвам да търкам написаното на вратата. Никакъв ефект. Вече съм започнала и не мога да спра. Поглеждам под мивката и откривам домакинска тел и препарат за почистване. Хващам здраво вратата с една ръка и започвам да търкам отново. След малко надписът избледнява, след още няколко минути избледнява още повече и скоро буквите вече не се виждат. Това ми харесва толкова, че тръгвам по редицата и изтривам и другите два надписа, въпреки че ръката ме заболява, схваща се леко и започвам да се потя, като не спирам да псувам Линдзи наум за глупавото й хрумване да използва неизтриваем маркер.

Свършвам и с третия надпис, отварям вратите и ги поглеждам в огледалото. И трите са идеално чисти, без нито едно петънце по тях, както трябва да бъдат вратите на тоалетните, фактът ме изпълва с невероятна гордост и радост: изпълнявам малък танц, потропвайки с пети по плочките. Струва ми се, че съм успяла да се върна във времето и да поправя нещо. Не знам откога не съм се чувствала толкова жива и способна да направя нещо.

Но откривам, че съм съсипала напълно грима си. По челото и основата на носа ми блестят капчици пот. Наплисквам лицето си със студена вода и го подсушавам със смачкана тоалетна хартия. После слагам отново спирала и руж с цвят на пепел от рози — подарък от Линдзи. И двете ги ползвам като светиня. Сърцето ми прави лупинги в гърдите отчасти от радост, отчасти от нерви. След този час идва време за обяд и тогава започва шоуто.

— Ще спреш ли с това? — Елъди се навежда и хваща пръстите ми, които не спират да барабанят по масата. — Подлудяваш ме.

— Нали не си станала „Рекси“? — пита Линдзи и посочва към сандвича ми, от който съм хапнала само една-две хапки. „Рекси“ е нейната дума за анорексичка, въпреки че на мен винаги ми е звучало като име на куче.

— Ето какво става, когато си поръчваш сандвич със съмнително месо — кима Али към говеждото, което си взех, въпреки че не изглеждаше добре. Обядът и дали, месото е прясно нямат никакво значение, когато си изживял един ден шест пъти и си умрял поне в два от тях.

За моя изненада Линдзи застава на моя страна.

— Всичкото месо е съмнително, Ал. Пуешкото мирише на мръсен чорап.

— Наистина е отврат — съгласява се Елъди.

— Винаги съм мразела пуешкото им тук — признава Али.

Всички се споглеждаме и избухваме в смях.

Смехът ме ободрява и възелът в гърдите ми леко се отпуска. Но пръстите ми продължават да барабанят, правят го въпреки волята ми. Не пропускам нито един влязъл в барчето, търся Кент — какво, той не яде ли по това време? — и светлорусата коса на Джулиет.

— … на Джулиет?

Толкова се бях отвеяла, толкова много мисля за Джулиет, че когато произнасят името й, решавам, че ми се причува или още по-лошо — изрекла съм го на глас.

Забелязвам Линдзи да гледа към Али с ехидна усмивка и разбирам, че току-що е попитала дали са доставили розата на Джулиет.

Напълно изключих, че Али и Джулиет са в един клас по биология, и изведнъж спирам да дишам. Помещението се завърта пред погледа ми, докато чакам отговора й. „Боже мой, забравих да ви кажа. Това беше най-странното нещо на света! Тя получи най-големия букет и… представяте ли си, усмихна се.“

Али слага ръка на устата си и ококорва очи.

— Боже мой, забравих да ви кажа…

Две ръце закриват очите ми и това толкова ме вбесява, че надавам гневен писък. Ръцете миришат на мас от картофите и, разбира се, на лимонов балсам. Линдзи, Али и Елъди се захилват и Роб сваля ръце от очите ми. Поглеждам го, той ми се усмихва, но очите му са сериозни и установявам, че нещо го притеснява.

— Избягваш ли ме? — пита той и ме дърпа за блузата, сякаш съм на пет годинки.

— Не — отвръщам и се старая да прозвучи мило. — Защо мислиш така?

Той завърта глава към машината за безалкохолно.

— Стоях там цели петнайсет минути — казва пресипнало. Определено не му е приятно да водим този разговор пред приятелките ми. — Ти нито дойде, нито погледна към мен.

„Ти ме накара да чакам много повече“, ми идва на езика, но съм наясно, че няма да разбере. Продължавам да гледам как пристъпва с протритите си маратонки „Ню Баланс“ и осъзнавам, че не е толкова ужасен. Да, егоист е, не е особено интелигентен и пие прекалено много, флиртува с други момичета и не може да свали един сутиен като хората, но някой ден ще порасне и ще може да направи едно момиче щастливо.

— Не те избягвам, Роб, просто… — пълня бузите си с въздух и го изстрелвам напред. Досега не съм късала с никого и колкото и да мисля, в главата ми идват само клишета: „Не е свързано с теб!“ (Не, свързано е. С него и с мен.) „По-добре да останем приятели“. (Никога не сме били такива.) — Нещата между нас…

Той се вглежда в мен, сякаш се мъчи да разчете букви на непознат език.

— Нали получи розата ми? Петия час. Прочете ли картичката?

Сякаш това ще помогне.

— Не — отвръщам, опитвайки се да скрия нетърпението си, — не съм я получила. Избягах от петия час.

— Госпожице Кингстън — слага ръце на гърдите си Елъди и се прави на изумена, — вие много ме разочаровахте.

Още смях.

Застрелвам я с поглед и се обръщам към Роб.

— Но това не е важно, Роб. Важното е…

— Аз не получих роза от теб — казва той и постепенно започва да сглобява картинката: нещо не е наред. Когато Роб мисли, можеш да видиш как зъбчатите колела се въртят в главата му.

Тази сутрин направих още една промяна в розите. Отидох в подноса на буквата „К“, прочетох валентинката от Габи Хейнс, бившето му гадже: „Кога ще излезем на разходка, готин? Нали ми обеща?“, и махнах моята с картичката, над която агонизирах с часове. Линдзи мисли, че всичко е шега, перва Роб по ръката и му смига.

— Търпение, Роб. Твоята роза пристига със специална поща.

— Търпение ли? — смръщва вежди той, сякаш думата има отвратителен вкус, скръства ръце и поглежда към мен. — Разбрах. Няма никаква роза, нали? Забрави ли или какво?

Нещо в гласа му кара приятелките ми най-после да зацепят. Спират да се смеят и въртят очи от Роб към мен и обратно. Нека да перифразирам: някой ден Роб ще направи истински щастлива някоя колежанка, блондинка с огромни цици, на име Беки, която няма да има нищо против мъжът да я опипва като мариновано месо.

— Не съм забравила — започвам, но той ме прекъсва.

Говори кротко, много тихо, но усещам гнева под горния пласт, гласът му е студен, твърд и рязък.

— Ти вдигна врява до Бога за Деня на любовта и накрая не спази своята част от сделката. Типично.

Стомахът ми къркори, сякаш се опитва да смели цяла крава, но вирвам брадичка и го поглеждам право в очите.

— Типично ли? Какво трябва да означава това?

— Мисля, че знаеш.

Той плъзга ръка по очите си и изведнъж добива зъл вид. Това ми напомня за номерата на татко — прокарва ръце по лицето си и то изведнъж се променя от весело в тъжно, после веднага отново става весело. — Не си водя бележки за твоите обещания…

— Внимание, психарка на хоризонта! — извиква Линдзи, може би иска да намали градуса на напрежението.

И успява донякъде. Ставам толкова бързо, че се удрям в стола. Роб ме изглежда злобно, удря стола с крак, не силно, но достатъчно, за да се чуе.

— Обади ми се по-късно.

И бързо тръгва към другата зала, но аз дори не поглеждам към него. Гледам как Джулиет Сайкс се носи из помещението. Все едно вече е мъртва, а ние гледаме как отделните й части се връщат към живота и се сглобяват бавно и неточно. Не носи никаква роза, нито една, само смачкан плик от кафява хартия, както обикновено. Отчаянието ми е толкова силно и искрено, та го усещам като горчива буца в основата на гърлото.

— И после един от купидоните дойде и й връчи около двайсетина рози, кълна ви се, всичките бяха за Джулиет.

— Какво каза? — обръщам се като фурия към нея.

Али се стъписва от тона ми, но повтаря:

— Тя получи огромен букет. Никой не е събирал толкова много рози. — И започва да се киска. — Може би Психото си има таен обожател.

— Не ми е ясно обаче какво е станало с нашата роза — казва замислено Линдзи. — Специално им казах да й я дадат през третия час, по биология.

— Какво направи с тях? — прекъсвам я аз.

Трите ме поглеждат неразбиращо.

— С кои? — пита Али.

— С розите. Тя… хвърли ли ги?

— Какво ти пука? — прави физиономия Линдзи.

— Не че ми пука, просто си мисля… — И трите са забили погледи в мен. Устата на Елъди е отворена и съзирам вътре полусдъвканите пържени картофи. — Мисля си, че е мило. Ако някой й е изпратил толкова много рози… не знам, но на мен ми се струва трогателно.

— Сигурно сама си ги е изпратила — решава Елъди и пак започва да се смее.

Чашата най-после прелива.

— Защо? — повишавам тон. — Защо го казваш? Какъв е смисълът?

Елъди се свива назад.

— Ами защото… защото това е Джулиет.

— Да, точно така. Това е Джулиет. И никой не дава и пукната пара за нея. Никой не я забелязва. — Слагам ръце на масата и се облягам напред, главата ми трепери от яд. — Защо го правим?

— Няма защо да се пениш само защото се сдърпахте с Роб — сопва ми се Али.

— Да, точно така — намесва се и Линдзи. — Впрочем какво става между вас? Всичко наред ли е?

— Не е заради Роб — казвам през зъби.

Елъди се озъбва.

— Казах го на шега, Сам. Самата ти вчера заяви, че не смееш да се приближиш до нея, защото може да те ухапе и може би има хидрофобия.

Това направо ме разбива, изкарва ме от кожата ми, когато чувам Елъди да казва, или по-скоро да ми припомня какво съм казала вчера, преди шест дни, когато светът беше напълно различен. Как е възможно да съм се променила толкова много, а да не мога да променя нищо около мен? Това е най-жестокото в цялата история, чувството на безпомощност, и осъзнавам, че въпросът, който зададох на Елъди, е въпросът, който измъчва мен самата: „Какъв е смисълът?“

— Сам е права — обажда се Линдзи и ми намига бързо, без да разбира. — Днес е Денят на любовта. Време е за обич и прошка, дори и за психарите в целия свят. — Вдига една роза вместо чаша с шампанско и произнася тържествено: — За Джулиет!

Али и Елъди веднага поемат шегата и вдигат своите.

— За Джулиет — изричат в един глас.

— Сам — вдига вежди Линдзи. — Ще вдигнеш ли тост с нас?

Ставам, обръщам се и тръгвам към задната врата, която извежда директно на паркинга. Линдзи извиква нещо, гласът на Али ме догонва:

— Не ги хвърли, разбра ли?

Аз продължавам напред между отрупаните с храна, рози и чанти маси, всички разговарят и се смеят, слепи за ставащото. Изведнъж ми става жал за тях. Всички са толкова глупави, щастливи, нормални. Всички си губят времето, защото имат прекалено много от него, пилеят часове в приказки от рода на „кой с кого“ и „ти чу ли“.

На хоризонта се е образувала черна върволица от облаци, завесата, която скоро ще се спусне над града. Заведи Изи на Гус Пойнт, преди да е станала прекалено голяма за това. Излез на разходка с Елъди насаме. Вземи колата и иди в Ню Йорк на мач на „Янките“ с Линдзи, натъпчи се с хотдог и освиркай всички играчи.

Целуни Кент. Целуни го истински, бавно и дълго, някъде на открито, докато снегът вали. Може би в гората. Той ще се наведе към теб и по миглите му отново ще има снежинки, ще отметне косата от лицето ми и ще ме прегърне с топлите си ръце, толкова горещи, че просто парят…

— Здрасти, Сам — чувам гласа на Кент.

Обръщам се с подскок и се спъвам в собствените си крака. Точно както и с Джулиет Сайкс, толкова се отплесвам във фантазиите си за Кент, че появата му ми се струва част от нея. Кент е облякъл старомоден кадифен блейзер с кръпки по лактите и прилича на изкуфял, но обичан учител по английски. Кадифето изглежда меко и изведнъж ми се приисква да го погаля с пръсти — желание, което няма нищо общо с днешната ми цел и нещата от моя списък.

Кент е заровил ръце дълбоко в джобовете си, раменете му са приведени напред, сякаш му е студено.

— Днес се отказа от диференциалното смятане, а?

— Ммм, да.

Цял ден мечтая да го видя, но сега главата ми се оказва съвсем празна.

— Лошо — усмихва се и пружинира на краката си. — Пропусна да си получиш розите.

Сваля торбата си от рамото, отваря ципа и вади оттам прекрасна кремаво — розова роза със златиста картичка на стъблото й.

— Няколко останаха в кабинета. Но аз… аз исках да ти поднеса тази лично. Малко е смачкана, извинявай.

— Не е смачкана — отвръщам бързо. — Прекрасна е.

Той захапва края на устната си и решавам, че това е най-сладкото нещо на света. Сигурно се притеснява. Очите му шарят по лицето ми, после бягат встрани и всеки път, когато се връщат на мен, светът изчезва и оставаме само аз и той в центъра на голяма яркозелена поляна.

— Не изпусна нищо — казва той и разбирам, че ще последва дълга тирада в стил „Кент Макфулър“. — Преговорихме някои неща от домашната работа за сряда, защото има хора, които просто треперят от страх за теста в понеделник. Но почти всички бяха напрегнати и разсеяни, предполагам заради празника, и Даймлер не се задълбочи особено…

— Кент?

Той примигва и спира.

— Да?

— Ти ли ми изпрати това? — Вдигам розата пред очите му. — От теб ли е?

Усмивката му става голяма, голяма и заприличва на слънчев лъч.

— Няма да ти кажа — отвръща и ми намига.

Несъзнателно съм направила няколко крачки към него и го разбирам чак когато усещам познатата топлина. Какво ли ще направи, ако в този момент го дръпна към себе си и докосна устните му с моите, както направи той снощи… както се надявам, че направи. Въпреки това идеята ме кара да усетя пърхане на пеперудени крила в корема си, свивам се, чувствам се несигурна.

И в този момент си спомням какво каза Али за нас в първия ден, онзи ден, когато всичко това започна, че ако ято пеперуди напусне Тайланд, може да причини потоп в Ню Йорк. И се замислям за хилядите действия, грешки, шансове и последствия, които ме изправиха днес пред Кент с навитата като сладолед в розово и кремаво роза, и усещам, че това е най-голямото чудо на света.

— Благодаря ти — излиза от устата ми неволно и бързам да добавя: — Нали се сещаш, за розата.

Той свежда поглед, доволен и засрамен.

— Няма проблем.

— Аз… хм… разбрах, че правиш купон довечера.

И се ритам наум, защото се получава толкова нелепо. В главата ми всичко се разигра значително по-лесно. В главата ми той се навежда към мен и прави онова нещо с устните си, онова нежно докосване като дъх. Отчаяно искам да се случи отново, пак да усетя прекрасното чувство, което ме обзе снощи… което ни обзе снощи, защото той сигурно е почувствал същото, но ме е страх, че ако кажа нещо, ще разваля момента. Обзема ме тъга за онова, което съм пропуснала, за миниатюрната част от секундата някъде в безкрайната спирала на вечността, когато устните ни се докоснаха, изгубена завинаги.

— Да — отвръща той и лицето му светва. — Нашите заминават за уикенда. Ще дойдеш ли?

— Естествено — казвам толкова разпалено, че той се стряска, затова добавям по-спокойно: — Имам предвид… явно всички ще са там, нали?

— Надявам се. — Гласът на Кент се разлива бавно, на топли вълни, като сироп. Иска ми се да затворя очи и да го слушам, слушам. — Приготвил съм две бурета с бира.

Вдига ръце и изтанцува танца на радостта.

— Въпреки това ще дойда.

Отново се ритам по задника. Какви ги приказвам?

Кент май разбира, защото се изчервява.

— Благодаря. Много се надявах да дойдеш, всъщност мислех си, че ще дойдеш, защото си на всеки купон, с приятелките си, но нямах представа дали вече няма организация за друг купон или вие сте свикнали да правите нещо друго в петък…

— Кент?

Той ме поглежда и спира на мига.

— Какво?

Облизвам устни, не знам как да го кажа и свивам ръце в юмруци.

— Аз… искам да ти кажа нещо.

Той мръщи чело (Боже, колко сладък жест! Как не съм забелязала досега колко невероятен е!) и прави нещата още по-трудни.

Вдишвам дълбоко, после издишвам.

— Може да ти прозвучи напълно откачено, но…

— Да?

Той се навежда към мен и устните ни застават на десетина сантиметра една от друга. Усещам дъха на ментови бонбони и всичко започва да се върти пред мен, сякаш съм се качила на огромна въртележка.

— Аз, ъ… аз…

— Сам!

Двамата инстинктивно отстъпваме крачка назад, когато съглеждаме Линдзи на вратата на барчето, преметнала моята и своята чанта през рамо. Радвам се, че ме прекъсна, защото бях на ръба да си призная, че съм мъртва от няколко дни и съм влюбена в него.

Линдзи върви тежко, играе ролята на мъченица, едва пристъпва, сякаш двете чанти са направени от желязо.

— Отиваме ли?

— Какво?

Очите й се стрелкат към Кент, но се съмнявам, че умът й регистрира присъствието му. Застава точно пред него, все едно не съществува, не заслужава да си губи времето с него, и когато Кент поглежда встрани и се прави, че не забелязва, ми домъчнява.

Искам да му покажа някак, че аз не съм тя, че съм готова да изгубя цялото си време с него, че е по-добър от моето време.

— Ще ходим ли до НСЦС? — пита тя, слага ръка на корема си и прави трагична физиономия. — Тези пържени картофи така ме издуха, че само някаква химическа вкуснотия може да го оправи.

Кент ми кима набързо и тръгва, без да каже довиждане, иска по-бързо да се измъкне.

Заобикалям Линдзи и викам след него:

— Чао, Кент! Ще се видим довечера.

Той се обръща, поглежда ме изненадано и на лицето му цъфва огромна усмивка.

— До довечера, Сам.

Докосва главата си за довиждане, като мъжете от черно-белите филми, и продължава към главната сграда.

Линдзи го изпраща с поглед, после се обръща към мен и присвива очи.

— Какво става тук? Да не би най-сетне да си се предала пред Кент?

— Може би — казвам разсеяно.

Не ми пука какво ще си помисли. Все още съм под впечатлението от усмивката му и неговата топлина. Чувствам се лека и непобедима, най-приятната фаза на пиянството.

Тя ме гледа дълго и замислено, после свива рамене.

— Нищо не казва по-добре „Обичам те“, както тухла в прозореца — изпява и ме хваща под ръка. — Отиваме ли за йогурт?

Ето защо обичам Линдзи Еджком въпреки милионите й недостатъци.