Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (24)

Фатално закъснение

Не искам да влизам с колата в двора на Кент. Не мисля да оставам дълго и не желая да рискувам да блокират колата ми. Още повече идеята да бродя из тъмната гора в дъжда ме привлича. Това е изпитание, друг начин да се жертвам. Имам съвсем оскъдни спомени от неделното училище (мама престана да ме води след мой изблик на гняв, когато заплаших да се покръстя във вуду религията, макар да нямах представа каква е точно). Наясно съм, че това е начинът: трябва да жертваш нещо.

Спирам на шосе номер 9, грабвам отново пуловера на Изи, вече е съвсем мокър, но все пак е по-добре от нищо, мятам го на главата си и слизам от колата. Оглеждам се. Пътят е празен, мастиленочерен, нашарен със светли езерца от уличните лампи. Опитвам се да открия мястото, където колата на Линдзи се обърна първата нощ, но всичко ми изглежда еднакво. Може да е било навсякъде. Започвам да ровя из мозъка си, търся някакви спомени преди катастрофата, преди мрака, но не стигам доникъде.

Вземам от багажника фенерче и поемам през гората. Разстоянието е по-голямо, отколкото предполагах, тънката ледена кора по земята често преминава в размекната кал и готините ми обувки затъват като в подвижни пясъци. След няколко минути дочувам слаба музика, пулсира в мрака, все едно е част от него, като че нейният ритъм е ритъмът на нощта. Изминават още десетина минути, преди първите светлини да се мернат между дърветата като случайни мълнии, и слава Богу, защото бях започнала да подозирам, че се въртя в кръг. После изминават още пет минути, докато гората се разреди, и най-после съзирам къщата — огромна купчина сладолед, цопната в средата на необятна поляна. Ту се появява, ту се скрива в зависимост от силата на вятъра и дъжда, които крият от време навреме светлината от включените лампи на предната веранда. Чувствам, че замръзвам, и ужасно съжалявам, че реших да дойда пеша. Ето какъв е проблемът със саможертвата. Винаги боли, имам предвид буквално.

Прекрачвам прага и две момичета се изхилват, а на първокурсниците им увисват ченетата. Не ги виня. Сигурно изглеждам ужасно. Преди да изляза от нас, изобщо не си направих труда да сменя панталона си — поне с два номера по-голям хавлиен анцуг на мама. Даде ми го, когато излязоха от мода, за да си стоя с него вкъщи.

Не спирам да си губя времето в излишни приказки, изтръпвам от страх, че може да съм пристигнала прекалено късно.

Виждам Тара да слиза по стълбите, докато аз се качвам. Хващам я за ръката и се навеждам към ухото й.

— Виждала ли си Джулиет Сайкс?

Трябва да викам, за да ме чуе.

— Какво? — крещи в отговор и се усмихва.

— Джулиет Сайкс. Тук ли е?

Тара потупва ухото си, за да покаже, че не чува.

— Линдзи ли търсиш?

Кортни е зад Тара, навежда се напред и слага брадичка върху рамото й.

— Имаме скрити запаси — ром и трева. И Тара счупи една ваза — хили се тя и ме пита: — Искаш ли нещо?

Поклащам глава. Никога не ми се е случвало да съм трезва сред тълпа добре наквасени хора и се моля наум да не съм толкова дразнеща като пияна, колкото са те.

Продължавам нагоре и Тара вика след мен:

— Линдзи е отзад.

Преди да се отдалеча достатъчно, чувам Кортни да крещи в ухото й:

— Видя ли какво си е навлякла?

Поемам дълбоко въздух и си казвам, че няма значение. Сега важното е да намеря Джулиет. Поне това мога да направя. С всяка стъпка надеждата ми се изпарява. Площадката горе гъмжи от народ и освен ако не е идвала изобщо — което ми изглежда невъзможно, — вероятно вече си е тръгнала. Въпреки това напирам напред и най-после се добирам до задната стая. Линдзи ме забелязва и се мята към мен — всъщност скача върху петима — и за миг се чувствам толкова щастлива да видя моята весела и пияна най-добра приятелка, и да получа една от прословутите й смазващи гръдния кош прегръдки, че забравям защо съм дошла.

— Ах ти, хитрушо! — пляска ме по ръката тя и се отдръпва. — Спаси се от училище, но на купона дойде!

— Търся един човек — казвам и обикалям с поглед стаята. Джулиет я няма. Не че очаквах да я видя на дивана да си бъбри с Джейк Сомърс например, но го правя инстинктивно.

— Роб е долу.

Линдзи отстъпва назад и ме слага в рамка между палеца и показалеца си.

— Да не си ограбила „Уол Март“ или какво? Или се опитваш да отблъснеш Роб с този панталон?

Пак ми кипва. Линдзи винаги има какво да каже.

— Виждала ли си Джулиет Сайкс?

Линдзи се опулва срещу мен, после избухва в смях.

— Ти сериозно ли питаш?

Залива ме огромна вълна на облекчение. Може пък да не дойде. Може да й се е развалила колата, да изпадне в нервна криза или…

Линдзи разбива всичките ми надежди.

— Нарече ме кучка. Представяш ли си? — казва и продължава да се залива от смях. Слага ръка на рамото ми и крещи: — Елъди, Али! Сам е тук и търси приятелката си Джулиет.

Елъди изобщо не се обръща, прекалено заета е да се натиска на Стив Даф, но Али се засмива.

— Здравей, сладур! — И вдига ръка да ми покаже празната бутилка водка. — Ако видиш Джулиет, питай я какво направи с водката ми.

С Линдзи решават, че това е адски смешно, и Линдзи се провиква:

— Психопатка.

Закъсняла съм. Това ме изкарва от релси и ядът към Линдзи се връща с нова сила.

— Приятелка ли? Интересно. Мислех, че ти си имала вземане-даване с Джулиет.

— За какво говориш? — пита Линдзи и става сериозна.

— Че сте били приятелки в детството. Като ръка и ръкавица. — Линдзи ме поглежда, иска да каже нещо, но я изпреварвам: — Видях снимките. Кажи какво стана. Да не би да те е чула да пърдиш? Или че ти е потекъл сополът? Открила е, че въпреки всичко Линдзи Еджком не е съвършена. Какво толкова лошо е направила?

Линдзи отваря уста, после я затваря.

— Откачалка е — прошепва злобно тя, но улавям в очите й нещо невиждано досега, нещо, което не мога да определя.

— Ти го твърдиш.

Както и да е, сега трябва да намеря Джулиет.

Отново си пробивам път надолу, без да обръщам внимание на коментарите на хората: сигурно си шепнат, че съм дошла на купона с пижама, което всъщност е самата истина.

Действам ли бързо, може би ще настигна Джулиет по пътя. Сигурно е паркирала на алеята и вероятно колата й е блокирана. Ще отнеме часове, докато хората изтеглят своите (ако изобщо успее да убеди някого да й помогне, в което се съмнявам), а може и повече, ако реши да тръгне пеша.

За радост успявам да сляза до долу, без да налетя на Роб. Сега не ми е до обяснения. До входа забелязвам група второкурсници, изглеждат изплашени и малко по-трезви от останалите, затова тръгвам към тях.

— Виждали ли сте Джулиет Сайкс?

Те ме поглеждат тъпо.

Въздъхвам и преглъщам раздразнението си.

— Една висока мацка с руса коса и сини очи.

Продължават да ме гледат неразбиращо и осъзнавам, че не знам как точно да им я опиша. В главата ми изниква една дума: Загубенячка — и преди три дни не бих се поколебала да я изрека. Сега избирам друга и я изпробвам.

— Една хубава такава. — Явно не помага и аз стискам юмруци. — Мокра.

Най-сетне лицата на момичетата светват.

— В банята е — казва едно от тях и сочи към малка ниша преди вратата за кухнята.

Пред затворената врата се е насъбрала опашка от чакащи. Едно момиче е кръстосало крака и подскача нагоре-надолу. Друга не спира да удря по вратата. Трета сочи към часовника си и повтаря нещо, което не чувам, но се вижда, че е ядосана.

— Стои вътре повече от двайсет минути — съобщава някой до мен.

Сърцето ми пада в краката и усещам, че ще повърна на място. В тоалетните има разни лекарства. Има и бръсначи. Кога хората се заключват в баните? Когато искат да правят глупости, например да се чукат или да повръщат. Или да се самоубият.

„Не трябва да става така. Аз трябва да те спася.“

Пробивам си път през тълпата и напредвам към вратата, като действам с лакти.

— Мърдай! — изсъсквам на Джоан Палермо, когато стигам. Тя пуска ръката си от дръжката и се омита моментално.

Притискам ухо до вратата и слухтя за ридания, гневни изблици, изобщо някакъв шум. Нищо. Стомахът ми се преобръща, съдържанието му тръгва нагоре към гърлото. Казвам си, че няма как да чуя нещо с тази гърмяща музика.

Чукам лекичко и извиквам:

— Джулиет? Добре ли си?

— Може да е заспала — обажда се Криси Уолкър. Хвърлям й поглед, който й показва категорично, че предположението й е тъпо и безполезно.

Почуквам отново и притискам буза до вратата. Напрягам слух и ми се струва, че чувам лек стон, но в същия момент музиката гръмва с нова сила и заглушава всичко. Представям си я припаднала до вратата в локва кръв с разрязани вени…

— Извикайте Кент — едва успявам да кажа.

— Кой? — гледа ме неразбиращо Джоан.

— Трябва да се изпишкам — подскача нещастно Рейчъл.

— Кент Макфулър. Веднага! — изсъсквам към Джоан, тя подскача и веднага се втурва по коридора.

Секундата ми се струва цяла вечност. Това е първият път, когато наистина разбирам теорията на Айнщайн за относителността, особено в онази част за времето — то наистина се накланя, забавя и забързва като гумено мече.

— Какво си се разтревожила… — измърморва Рейчъл достатъчно високо, за да я чуя.

Не отговарям. Истината е, че нямам отговор. Трябва да спася Джулиет, чувствам го. Това е моята добра постъпка. Трябва да спася себе си.

Изведнъж се замислям. Вече не съм сигурна дали това ме прави по-добра от хората, които не правят нищо. Обърквам се и прогонвам мислите от главата си. Джоан се връща и води след себе си Кент. Той гледа разтревожено, по челото му има бръчки, виждам ги под буйния кестеняв перчем пред очите му.

Стомахът ми се свива. Вчера двамата бяхме в онази тъмна стая на не повече от пет сантиметра един от друг, толкова близо, че усещах прекрасната топлина на тялото му.

— Сам!

Навежда се бързо към мен, хваща ръката ми и се вглежда в мен.

— Добре ли си?

Толкова се изненадвам от неочаквания допир, че се отдръпвам лекичко. Кент прибира ръката си и в мен остава някаква празнина.

— Аз съм добре — казвам, осъзнавайки каква картинка представлявам: рошава и с анцуг. Но той изглежда страхотно. Много е сладък с развлечения си панталон каки с нисък колан, карираните маратонки и навитите ръкави на оксфордската си риза, които разкриват Бог знае откъде хванат тен. Не може да е от Риджвю, не и през последните шест месеца.

— Джоан разправя, че си имала нужда от мен — казва сконфузено той.

— Наистина имам нужда от теб. — Думите излизат бързо и напрегнато от устата ми и се изчервявам като домат. — Нямам предвид, че се нуждая от теб, просто… — Поемам дълбоко въздух. Виждам искра на радост в очите му и това ме разсейва. — Тревожа се за Джулиет Сайкс. Заключила се е в банята.

И щом го изричам, се свивам вътрешно. Звучи ужасно нелепо. Сигурно ще си помисли, че съм откачила. Нали не знае това, което аз знам? Искрата угасва и той става сериозен.

Застава до мен и опитва вратата, после се замисля. Не ми казва, че съм луда, параноичка или нещо подобно.

— Нямам ключ. Ще се опитам да отворя с подръчни средства. Ако се наложи, ще разбием вратата.

— Отивам да пишкам горе — оповестява на всеослушание Рейчъл, обръща се и поема към стълбата.

Кент бърка в задния джоб и вади шепа безопасни игли.

— Не питай — казва, когато повдигам вежди. Вдигам ръце и изоставям темата. Благодарна съм му, че се заема с проблема, без да ме разпитва. Кент кляка, извива една безопасна игла и я мушка в ключалката. Държи ухото си долепено до вратата, сякаш слухти за изщракване. Любопитството ми взима връх.

— Да не би след училище да обираш банки?

Той прави гримаса, опитва да отвори, прибира иглата и избира от портфейла си кредитна карта.

— Не — казва и пъха картата в процепа между рамката и вратата. — Мама държи нездравословната храна под ключ.

Изправя се и натиска дръжката. Вратата се открехва няколко сантиметра и сърцето ми се качва в гърлото. Част от мен се моли лицето на Джулиет да се появи в процепа, бясно, че я безпокоим, или вратата да се затръшне отново. Поне така бих направила аз, ако някой се опитва да отвори, докато съм вътре. При положение, че съм все още будна… жива… щях да я затворя с ритник.

Вратата обаче си остава отворена на сантиметър-два. С Кент се споглеждаме. И двамата се страхуваме да я отворим докрай.

Той се взима в ръце и бута вратата с палеца на крака си.

— Джулиет?

Вратата се отваря бавно и времето отново забавя ход имам чувството, че минава цяла вечност, и през тази вечност или секунда, или половин секунда, успявам да прехвърля в ума си ужасяващите варианти и да си я представя просната на пода.

Вратата стига до края и вече се вижда цялата баня — съвършено чиста, съвършено нормална и съвършено празна. Лампата е запалена, на мивката има мокра кърпа за ръце. Единственото необичайно нещо е прозорецът. Отворен е широко и поройният дъжд мокри плочките пред него.

— Излязла е през прозореца — сочи Кент в мига, когато си го помислям.

Не мога да определя какво изразява тонът му: и тъга, и възхищение.

— По дяволите!

Естествено. След публичното унижение, е търсила възможно най-бързия начин за бягство, такъв, който ще привлече най-малко внимание.

Прозорецът гледа към склона на поляната, която слиза до гората. Скочила е и се е върнала на алеята за колата си.

Изхвърчам на пожар от тоалетната. Кент вика след мен: „Стой!“, но вече тичам по коридора и скоро излизам на верандата. Взимам фенерчето и пуловера зад сандъчето с цветя, където ги оставих на влизане, и прекосявам поляната. Дъждът е намалял, по-скоро прилича на ледена мъгла, падаща бавно върху земята, но студът просто пронизва костите. Завивам отстрани на къщата, като държа фенерчето надолу към земята.

Не съм специалист в различаването на следи, но съм чела достатъчно старинни мистерии, за да съм наясно, че трябва да търся отпечатъци от обувки. За лош късмет калта е невероятно много и рядка и изглежда като черно масло. Но под прозореца на тоалетната откривам дълбока вдлъбнатина, където вероятно се е приземила, и няколко разкривени следи, водещи, както и предполагах, към гората.

Увивам по-плътно пуловера около главата си и се спускам след нея. Не виждам нищо, освен малкия светъл кръг около лъча на фенерчето. Никога не съм се плашила от гората, но стоновете и пращенето на клоните под краката ми и непрекъснатият ромон от дърветата ме карат да мисля за нея като за жива, струва ми се, че си нашепва нещо, като онези побъркани хора из улиците на Ню Йорк, които бутат пред себе си пазарски колички с празни чували.

Няма никакъв смисъл да следвам стъпките на Джулиет. Кашата от гнили листа, кал и омекнали парчета кора е заличила всичко. Затова се насочвам към шосето с надеждата да я настигна по пътя й към дома. Сигурна съм, че е тръгнала пеша. Ако си толкова отчаян, та да избягаш от купон, от хората там, като скочиш от прозореца на тоалетната, надали ще се върнеш да ги молиш да отместят колите си.

Дъждът пак се засилва, набива заплашително по заледените клони и звукът ми напомня тракане на кости. Гърдите ме заболяват от студа, вървя възможно най-бързо, но пръстите ми се вкочанясват и едва успявам да държа фенерчето. Щом стигна до колата, ще надуя парното до дупка. Ще карам по пътя и ще се оглеждам за нея. Ако не я засека, ще я пресрещна пред тях. Само да изляза от тази злокобна гора.

Забързвам ход, почти тичам в усилието си да се сгрея. През няколко секунди викам „Джулиет“, но всъщност не очаквам отговор. Шумът от дъжда се засилва и става постоянен, големите тлъсти капки ме бият по врата и ме оставят без дъх.

— Джулиет! Джулиет!

Дъждът преминава в порой. Ледената вода ме облива като из ведро. Продължавам да тичам напред, фенерчето тежи като олово в ръката ми. Вече не чувствам пръстите на краката си. Дори не знам дали напредвам в правилната посока. Бих могла да тичам и в кръг, няма как да разбера.

— Джулиет!

Постепенно ме обзема страх. Обръщам се на сто и осемдесет градуса и насочвам фенерчето в мрака пред себе си, но не виждам нищо, освен привелите се към мен дървета. На идване не ми отне толкова време да прекося проклетата гора, сигурна съм. Пръстите ми набъбват, стават двойни и фенерчето изхвърча от ръката ми. Чува се удар, нещо се чупи. Светлината избледнява бавно и умира. Оставам сред непрогледна тъмнина.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

Ругатните ми помагат да се почувствам леко по-добре. Правя няколко колебливи крачки в посоката на фенерчето, като протягам ръце пред себе си, за да не се блъсна в нещо. Спъвам се, падам на колене и съсипвам анцуга, усещайки как се напоява с кал. Опипвам почвата пред себе си, като се опитвам да не мисля до какво се докосвам. Дъждът влиза в очите ми. Якето залепва за мен и засмърдява на мокро куче. Започвам да треперя неконтролируемо. Ето какво става, когато се опитваш да помагаш на хората. Съсипваш себе си. В гърлото ми се надига солена буца.

За да не се скапя напълно, започвам да си мисля какво би казала Линдзи, ако беше с мен посред нощ в средата на гората, която може би се простира километри напред, по средата на жесток порой. И види как лежа на земята като презряна мравка, покрита цялата в кал.

Вероятно би се усмихнала и би казала:

— Саманта Кингстън! Винаги съм знаела, че дълбоко в себе си ти си една мръсна твар.

Това ме ободрява само за миг. Линдзи не е с мен. Вероятно се натиска с Патрик в онази гореща като тостер и много суха стая или предава фаса с тревата напред-назад и се чуди на глас защо се държа като малоумна. Болката в гърлото ми се засилва, някакво диво животно започва да драска с нокти по него, опитвайки се да излезе навън.

Изведнъж се ядосвам на Джулиет. Толкова се вбесявам, че ако я видя в момента, ще й разбия муцуната. Как може да е такава егоистка? Независимо какво става и колко зле се развиват нещата, тя има избор. Не всеки от нас има този късмет.

В същия миг чувам най-сладкия звук, който съм чувала през целия ми седемнайсетгодишен живот (плюс пет дни след смъртта).

Чувам клаксон.

Идва отдалече и заглъхва почти веднага — нисък вой в нощта, сякаш някой дава газ и по грешка натиска и клаксона. По-близо съм до пътя, отколкото мислех.

Изправям се и бързам с всички сили към източника на звука, протегнала ръце напред като мумия, отмахвайки клоните и хлъзгавите иглички на боровете. Сърцето ми ще изскочи от възбуда, докато слухтя за някакъв шум, какъвто и да е, само да ме насочи. След минута или малко повече чувам още един клаксон, този път по-близък и ясен. Едва не се разплаквам от радост. Още минутка, и до мен долита думкащият звук от стереоуредба, засилва се, после изчезва заедно с отдалечаването на преминаващата кола. След още няколко минутки между дърветата проблясва бледа светлина от улична лампа. Шосето.

Светлините се засилват, гората оредява и сега виждам малко по-добре. Започвам да си мечтая за купчина одеяла — ще натрупам върху себе си всяко, което открия из къщата — и горещ шоколад, и топли пантофи, и вана, и толкова съм заета с фантазиите си, че съзирам Джулиет секунда преди да се блъсна в нея.

Свита на две на метър и половина от шосето, тя прегръща коленете си и се взира в платното пред себе си. Бялата й риза е станала полупрозрачна от дъжда, закопчалката и презрамките на сутиена й се виждат ясно, както и очертаният гръбнак. Изненадата да я видя пред себе си е поразителна и в първия момент забравям, че именно тя е причината да съм тук по това време.

— Какво правиш? — надвиквам се с дъжда.

Тя ме поглежда и светлината от уличната лампа пада върху лицето й. Очите й са като черни дупки.

— А ти какво правиш? — отвръща с въпрос тя.

— Аз… търся теб.

Лицето й не отчита никаква емоция — нито изненада, нито шок или гняв, нищо. Това ме обърква.

— Не ти ли е студено?

Тя поклаща едва-едва глава и продължава да ме гледа с тези нейни празни очи.

Не си го представях така. Мислех, че ще се зарадва да ме види, дори ще ми благодари. Или ще се ядоса. При всички случаи мислех, че ще направи нещо.

— Виж, Джулиет — успявам да кажа. Зъбите ми тракат като откачени. — Наближава един часът и е ужасно студено. Искаш ли да дойдеш с мен у дома за малко?

Да поговорим? Знам какво стана вътре — кимам в посоката, където трябва да се намира къщата на Кент. — Много съжалявам.

Умирам от желание да я вкарам в проклетата кола и да се свърши, но усещам как наистина се чувствам кофти заради нея.

Джулиет остава загледана в мен за няколко дълги и тежки секунди. Дъждът се лее между нас като водопад. После се надига и аз решавам: „Край, всичко е наред“, но тя се обръща и прави няколко крачки към пътя.

— Съжалявам — казва, но в гласа й няма съжаление, равен.

Вдигам ръка и я хващам за китката. Тя изглежда невъзможно тънка между пръстите ми и си спомням за малкото птиче, което веднъж намерих близо до Гус Пойнт. Вдигнах го от земята и то умря, поемайки последните глътки въздух от дланта ми. Джулиет не се отдръпва, но поглежда към ръката ми, сякаш е змия, готова да я ухапе.

— Виж — опитвам отново, — знам, че ще ти прозвучи идиотско, но имам чувството, че с теб си приличаме. Ако може да отидем някъде и да поговорим…

— Няма да ходя никъде — отсича тя и прави крачка напред.

Струва ми се, че виждам по устните й да играе тъжна усмивка, но изчезва толкова бързо, та не мога да се закълна.

Може би се въртях прекалено дълго из тъмната гора и мозъкът ми блокира. Мислите ми се объркват. В съзнанието ми изникват и изчезват странни образи, изкривени фантазии, свързани с топли неща: басейн, пълен с горещ шоколад, купчина одеяла чак до покрива на къщата. И една мъничка част от мен започва да си мисли: „Зарежи я. Остави я да прави каквото иска. Утре нещата ще се завъртят по друг начин.“

По-голямата част — полицаят вътре в мен, както обича да го нарича мама — ми нашепва друго. Тя ми дължи това. Аз замръзвам. Покрита съм с кал от глава до пети. И половината гимназия мисли, че съм кукувица в пижама. Дължи ми го.

— Ако искаш, да отидем у вас тогава.

Преценявам, че все пак трябва да се върне там, и може би така ще стане по-лесно.

Тя ме поглежда някак странно и за част от секундата ми се струва, че гледа през мен.

— Защо го правиш? — пита накрая.

Налага се да викам още по-силно отпреди. Колите започват да се изтеглят от купона и профучават покрай нас по мокрия път.

— Аз… искам да ти помогна.

Тя поклаща глава съвсем слабо, едва го забелязвам.

— Ти ме мразиш.

Джулиет приближава все повече до пътя и това ме изнервя до краен предел.

Една кола минава покрай нас, басовете на музиката реват. На светлината на уличната лампа успявам да видя силуети. Вътре се смеят. Някъде отдясно май чувам името си, но дъждът плющи с невероятна сила и е трудно да твърдя със сигурност.

— Не те мразя. Аз не те познавам. Искам да променя това. Да започнем отново — крещя на края на силите си и въпреки това не съм сигурна, че ме чува.

Джулиет отвръща нещо, но не разбирам. Още една кола. Преминава като сребърен куршум по пътя.

— Какво?

Тя отмества глава с по-малко от сантиметър в моята посока и повтаря по-силно:

— Права си. Не ме познаваш.

Нова кола. Смехът се смесва с воя на двигателя. Някой изхвърля отвътре бутилка от бира и тя се разбива в близкото дърво. После чувам, и този път съм сигурна, някой да ме вика по име, но не съм наясно откъде идва гласът. Вятърът свири в ушите ми и докато се оглеждам, забелязвам, че Джулиет е на сантиметър от пътното платно, точно до ивицата, където започва асфалтът, и се люлее, сякаш балансира на пръсти.

— Махни се от пътя! — крещя, но междувременно някъде дълбоко в съзнанието ми назрява ужасна мисъл, невъзможно предположение, което расте и добива форма като облаците на хоризонта.

Някой пак извиква името ми и после, все още далече от нас, чувам от една кола да се носи „Сплинтер“ на Феласи.

— Сам! Сам!

Сега разпознавам гласа на Кент.

„Последна нощ, последен път… ти каза, че ще бъдеш моя пак…“

Джулиет се обръща към мен. Усмихва се, но това е най-тъжната усмивка, която съм виждала някога.

— Може би другия път — произнася, — но по-вероятно не.

— Джулиет — опитвам се да извикам, но името засяда в гърлото ми.

Страхът сковава тялото ми. Искам да кажа нещо, да стигна до нея и да я дръпна, но времето просто лети и изведнъж предположението се превръща в прозрение. Музиката става нетърпимо висока и сребрист рейндж ровър изскача от мрака. Като птица или ангел Джулиет вдига ръце и се хвърля напред… сякаш се хвърля от ръба на скала.

Ужасяващ писък изпълва въздуха, свистене на гуми, тялото на Джулиет се удря в страничния ръб на покрива на Линдзи и се пльосва с лицето надолу върху асфалта. Рейндж роувърът завива към гората, блъска се в едно дърво и се разпада на парчета. Дълги панделки дим ближат въздуха, лумва пожар, някой пищи. И минава време, преди да осъзная, че тази, която пищи, съм аз.