Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (30)

Раят

След час и половина паркирам пред Линдзи. Двете оставаме в колата, загледани в дъжда, който бавно преминава в сняг и се сипе над притихналия свят. Големите дъждовни капки замръзват във въздуха, бавно и безшумно падат на земята. Преди да взема Линдзи, прибрах Елъди и Али от купона. По пътя никой от нас не обели дума. Елъди се облегна назад и се престори, че спи, но в един момент погледнах в огледалото и видях, че очите й блестят в тъмното. Гледаше ме в огледалото.

— Боже, каква нощ! — обляга уморено челото си на прозореца Линдзи. — Истинско безумие! Никога не съм предполагала… Вярно, че изглеждаше отчаяна, но не съм си представяла, че би…

Тя потръпва и ме стрелка с поглед.

— Ти си била там?

Когато полицията и линейките дойдоха, следвани от всички гости на купона — смълчани, изведнъж изтрезнели, привлечени от воя на сирените като молци от пламък, — ме откриха до шосето, втренчена в случващото се. Разпита ме една жена полицай, с голяма брадавица на върха на брадичката, и аз се съсредоточих в нея, тя беше единственото, което ме ориентираше, като единствена звезда на тъмно небе.

— Тя беше ли пияна?

— Не.

— Може да е взела нещо друго. Не се страхувай да ми кажеш.

— Не. Поне аз не съм видяла.

Линдзи облизва устни и рови с пръсти из скута си.

— И тя… и тя не ти ли каза нещо? Не ти ли обясни?

Същото ме пита по-рано и полицайката. Последният въпрос, който може би единствено има значение:

— Каза ли ти нещо? Нещо, което да ти намекне как се чувства, какво мисли?

— Не съм убедена, че мислеше.

На Линдзи отвръщам:

— Не мисля, че такива неща могат да се обяснят.

Тя продължава да рови.

— Сигурно си е имала проблеми, нали? Нещо вкъщи. Хората не го правят за нищо.

Представям си студената и мрачна къща на Джулиет, танцуващите по стената сенки от телевизора, непознатата двойка в масивната сребърна рамка.

— Не знам. — Поглеждам към Линдзи, но тя крие очите си. — И мисля, че вече няма как да узнаем.

Чувството за празнота е толкова силно, че преминава в облекчение. Предполагам прилича на онова, което усещаш, когато се отпуснеш във водата и се оставиш да те носи по вълните. После вдигаш глава точно в мига, когато тесният бряг се скрива зад хоризонта и виждаш само небе и вода, вода, която те гали като прегръдка. Или когато разпериш ръце и си кажеш „Окей!“.

— Благодаря ти, че ме докара — казва Линдзи, слага ръка на дръжката на вратата, но не я натиска. — Сигурна ли си, че си добре?

— Ще се оправя.

Погледът ми следва падащите под ъгъл снежинки, които се носят, реят се, кръстосват се и се сливат в поток, който залива целия свят и той засиява. Красиво е. От мислите, които се въртят като вихър в главата ми, изкристализира една: Джулиет няма да може да види тази красота. Линдзи загризва нокът, от трети клас се зарича да се отучи от този навик, но все не успява. Лампата пред гаража се е включила автоматично и очите й тънат в сянка.

— Линдзи?

Тя се стряска, сякаш сме се разделили от часове, и се изненадва, когато вижда, че още съм в колата.

— Какво?

— Помниш ли онзи път в „Розалита“? След като се върна от Ню Йорк? Когато те заварих в тоалетната?

Тя се вглежда в мен, без да отговори. Очите й са потъмни от останалата част на лицето — две черни като нощта петна.

— Наистина ли беше инцидентно?

Тя се колебае не повече от секунда.

— Разбира се, че да.

Гласът й трепери и разбирам, че лъже.

Осъзнавам, че тя не е Безстрашната Линдзи. Тя трепери от страх, ужасена е, че хората ще разберат за лъжите й, за скапания й живот, за преструвките, че има всичко, когато всъщност просто я кара някак си, като всички нас. Линдзи, която ще те ухапе, ако посмееш дори да я погледнеш накриво, като малките кучета, които лаят и се хвърлят бясно напред, но веригата ги дърпа назад и те се прибират в колибата си с подвити опашки.

Сега вече снежинките са милиони, въртят се, правят салта и падат надолу вкупом като огромна бяла вълна. Чудя се дали наистина всяка от тях има различна форма.

— Джулиет ми каза. — Облягам се назад и лицето й се скрива от погледа ми, остава само белият водопад. — За скаутския поход. В пети клас, когато все още сте били приятелки.

Линдзи мълчи, но аз усещам как започва да трепери.

— Каза ми, че ти… знаеш какво.

— И ти й повярва, така ли? — изрича бързо, но го прави механично, не е отговор.

Аз не обръщам внимание на думите й, продължавам:

— Помниш ли как всички след това я наричаха „Жълтата лимонада“? — Навеждам се пак напред и я поглеждам. — Защо каза на всички, че е била тя? В онзи момент е ясно защо, разбирам, че си била изплашена, засрамена, но после… Защо разказа на всички? Защо го разпространи из училището?

Линдзи започва да трепери още по-силно и в първия момент решавам, че няма да отговори или ще ме излъже. Тя заговаря и гласът й е твърд, в него има нещо ново, нещо, което не мога да определя. Разкаяние може би?

— Мислех си, че няма да издържи — признава, сякаш изумена, че не е станало така, дори и след толкова години. — Мислех, че накрая ще разкаже на всички какво всъщност се е случило. Ще се защити.

Гласът й се пречупва и тя продължава почти истерично:

— Защо никога не се защити? Нито веднъж. Просто… просто преглъщаше всичко. Защо?

Замислям се за годините, през които Линдзи е чакала тайната й да излезе на бял свят, тайна, която я е измъчвала всяка нощ, а тя е продължавала да търка отдавна чистите възглавници — най-ужасната тайна, част от миналото, което всички се опитваме да забравим.

После виждам себе си, седнала в пълно мълчание, ужасена, че мога да кажа или направя нещо грешно, трепереща от страх, че онази грозна дългуреста яздеща коне загубенячка в мен ще надигне глава и ще погълне новия ми „аз“, както змията поглъща големи неща. Виждам се да почиствам рафтовете от трофеите по езда, хвърлям чувала, който някога беше любимият ми стол, и започвам да се уча как да се обличам, как да не ям топла храна и най-вече да стоя далече от хора, които могат отново да ме повлекат надолу. Хора като Джулиет Сайкс. Хора като Кент.

Линдзи се обръща и отваря вратата. Изключвам двигателя, слизам с нея и й мятам ключовете през колата. Тя ги хваща с една ръка. Нечии фарове зад нас примигват, вдигам ръка към спрялата кола и казвам само с устни: „Две минути.“

Линдзи кима към паркиралия зад рейндж роувъра Кент, който ме чака, за да ме откара вкъщи.

— Сигурна ли си, че си добре? Да се прибереш у дома сама имам предвид?

— Сигурна съм — отвръщам убедено.

Въпреки всичко случило се, мисълта да седя до Кент цели дванайсет минути, докато стигнем до нас, стопля сърцето ми. Макар да знам, че не е правилно, макар някъде дълбоко в мен да осъзнавам, че няма да се получи, няма да се получи повече с никого.

Линдзи отваря уста, после я затваря. Сигурна съм, че иска да ме попита за Кент, но размисля. Тръгва към къщата, спира нерешително и се обръща.

— Сам?

— Да?

— Много съжалявам, наистина много съжалявам за… всичко.

И ме чака да й кажа, че всичко е наред. Има нужда да го чуе. Но аз не мога. И прошепвам:

— Хората биха те харесали, Линдзи. — Спестявам й „ако спреш да се правиш, на каквато не си“, но съм наясно, че тя разбира. — Ние винаги ще те обичаме въпреки всичко.

Тя стиска ръце в юмруци и едва чуто казва:

— Благодаря.

Обръща се и отключва. Светлината пада върху лицето й и виждам, че е мокро, но не знам дали плаче, или е от снега.

Кент заляга над другата седалка, отваря ми вратата и аз влизам. Дава на заден и след секунди поемаме в пълно мълчание по главния път. Той кара бавно, внимателно. Фаровете му образуват две светли линии с падащ сняг. Ръцете му държат съвсем леко кормилото.

Искам да му кажа толкова много неща, но не съумявам да отворя уста. Уморена съм, главата ме боли и предпочитам да се наслаждавам на факта, че ръцете ни са само на няколко сантиметра, че колата му мирише на канела, че е увеличил парното докрай заради мен. Топлината замайва главата ми, крайниците ми натежават, вътрешно треперя от близостта му.

Колкото повече наближаваме, толкова по-бавно кара, колата просто пълзи по пътя и проумявам, че и той не иска моментът да свърши. Ето кога трябва да спре времето, пространството да се отвори и ние да изпаднем, като в черна дупка, времето да направи своя скок и да ни остави в безкрайно движение напред през снега. Колкото и бавно да кара, колата не спира, продължава напред.

Скоро се появява клюмналата наляво табела на улицата ни. Минаваме покрай тъмните къщи на съседите и спираме пред нас.

— Благодаря, че ме докара — казвам и се обръщам към него в мига, когато и той се обръща към мен и казва:

— Сигурна ли си, че си добре?

И двамата избухваме в нервен смях. Кент отмахва бретона от челото си, той веднага се връща на същото място и докато го гледам, усещам, че стомахът ми се свива.

— Няма защо да ми благодариш. За мен беше удоволствие.

„За мен беше удоволствие.“ Само Кент би могъл да се изрази така, и то да не прозвучи изкуствено, като в старите филми. Сърцето ме заболява, като си помисля за пропиляното време, за секундите, минутите и часовете, изтекли безсмислено през пръстите ми като този сняг в нощта. Оставаме в колата за минутка и отчаяно искам да кажа нещо, каквото и да е, само да не слизам от колата, но думите не идват и секундите се изнизват.

Най-накрая изричам бързо:

— Всичко тази нощ беше ужасно, с изключение на това.

— На кое?

Соча с пръст към него, после към мен. Аз и ти. Всичко тази нощ беше ужасно, с изключение на това.

Очите му светват.

— Сам. — Произнася името ми без глас и не знам как, но тази единствена сричка кара тялото ми да се разлюлее, да затанцува вътрешно.

Той протяга топлите си ръце и ги слага от двете страни на лицето ми. Проследява с пръсти веждите, после носа и за една вълшебна секунда поставя палец върху долната ми устна. Усещам вкуса на канела от кожата му и… той маха ръката си и се отдръпва засрамен.

— Извинявай — мънка смутено.

— Не, не… няма защо. — Имам чувството, че тялото ми пее. Сигурно и той го чува. Същевременно главата ми сякаш се откъсва от него и литва във въздуха.

— Това… Боже мой, това е ужасно!

— Кое е толкова ужасно?

Тялото ми спира да пее и натежава, все едно в корема си имам олово. Сега ще ми признае, че не ме харесва. Ще ми каже пак, че вижда през мен.

— Имам предвид, след всичко, което стана тази вечер… може би не е точният момент, а и… ти си с Роб.

— Не съм с Роб — отвръщам бързо. — Вече не.

— Не си ли? — Поглежда ме и в погледа му има толкова напрежение, че очите му изпъкват, и съзирам златистите жилки около зениците му като спици на колело.

Поклащам глава, за да потвърдя.

— Страхотна новина! — прошепва той и продължава да ме гледа, сякаш е първият и последният човек на земята, който някога ще ме гледа в очите. — Защото…

Гласът му секва, погледът му тръгва надолу към устните ми и изпраща толкова силна топлина към мен, че кълна се, ще припадна.

— Защото? — подканвам го, изненадана, че мога да говоря.

— Защото, извинявай много, но просто не мога да се въздържа и трябва да те целуна веднага.

Слага ръка на врата ми, придърпва ме към себе си и ме целува. Устните му са меки и нежни, моите изтръпват от допира им. Затварям очи и в мрака зад клепачите си съзирам прекрасни неща: пред мен разцъфват невиждани цветя и малките им пъпки разтварят листенцата си в цветна феерия, колибрите над тях пърхат с криле в ритъма на сърцето ми. Аз се рея над тях, изчезвам в нищото като в съня си, но този път чувството е прекрасно, нося се над всичко напълно свободна. Той отмахва косата от лицето ми с другата си ръка и аз попивам усещането за пръстите му с всяка своя фибра, представям си падащи в небето звезди, които оставят огнени дири след себе си, и в този момент — не знам колко секунди, минути или часове, — докато изрича името в устата ми и аз го вдишвам, разбирам, че за пръв път в живота си се целувам истински. Той се отдръпва бързо, все още държи лицето ми в ръце.

— Уау! — прошепва, останал без дъх. — Извинявай, но… уау!

— Да… — Думите засядат в гърлото ми.

Оставаме загледани един в друг и изведнъж вече не се притеснявам, не се тревожа какво ще си помисли той. Щастлива съм в прегръдката на погледа му, който ме пренася на топло и светло място.

— Обичам те, Сам — изрича тихо той. — Винаги съм те обичал.

— Аз също.

Не се тревожи за утре, дори не помисляй за това. Затвори очи, освободи съзнанието си от всичко и остави само този момент, топлите му ръце, устните му и онези невероятни зелени очи.

— Хайде — навежда се към мен и ме целува нежно по челото, — знам, че си уморена. Имаш нужда от сън.

Слиза от колата, заобикаля от другата страна и ми отваря вратата. Снегът започва да стяга, покрива всичко като одеяло и скрива от погледа ни останалия свят. Стъпките ни се губят в него, докато вървим по алеята и по стълбите на верандата. Нашите са оставили лампата отпред да свети, единствената светлина в къщата и на цялата улица, единствената светлина в целия свят. На нейното сияние снегът изглежда като дъжд от звезди.

— Имаш сняг по миглите си — шепне Кент, прокарва пръст по клепачите ми и аз потръпвам. — И в косата си.

Вдига ръка и затаявам дъх в очакване на пръстите му по лицето си. Ето го рая.

— Кент… — Хващам го за яката на ризата и го притеглям към себе си. Стоим съвсем близо един до друг, но за мен не е достатъчно близо. — Не те ли е страх да заспиш? Не се ли страхуваш от това, което следва?

Той се усмихва малко тъжно и аз изтръпвам. Той знае.

— Понякога се страхувам от това, което оставям след себе си — признава си.

И се целуваме отново, телата и устните ни се движат в пълен синхрон и сякаш не се целуваме, а мислим, че се целуваме, мислим, че дишаме, всичко е напълно естествено, несъзнателно и красиво, подчинено не на измислен, а на истински вътрешен импулс, и точно в този миг, на това място, немислимото, невъзможното се случва: времето най-накрая спира. Времето и пространството се оттеглят, все едно Вселената премества центъра си, продължава да се разширява във вечността, оставяйки ни в периферията на мрака, а ние продължаваме да черпим сили от нашите устни, от допира на телата и от дъха си.