Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (19)

За някои неща не бива да се говори

Ето ви една голяма тайна за Линдзи: когато след първата година в гимназията се върна от посещението при заварения си, беше непоносима дни наред: зъбеше се на всички, заяждаше се с Али, че мислела само за храна, казваше за Елъди, че била лесна и увисвала на врата на всеки, а за мен мърмореше, че винаги и за всичко съм на опашката и не съм можела да хвърлям до трета база (така и не успях да го направя до края на втори курс).

С Елъди и Али веднага разбрахме, че в Ню Йорк се е случило нещо, попитахме я, но не каза нищо и ние не настояхме. При Линдзи не бива да насилваш нещата.

Една вечер към края на учебната година бяхме отишли в „Розалита“, гнусния мексикански ресторант, където иначе не бихме стъпили, но е единственият в града, където не ти искат лична карта, затова киснехме там. Пиехме „Маргарита“ и чакахме вечерята. Линдзи не ядеше, всъщност, откакто се бе върнала от Ню Йорк, хапваше съвсем малко. Дори не докосна пържените картофи, заяви, че не е гладна, през цялото време обираше с пръст солта от ръба на чашата си и облизваше кристалчетата едно по едно.

Не си спомням за какво говорехме, но Линдзи изведнъж изтърси като гръм от ясно небе:

— Правих секс.

Просто ей така. Всички замлъкнахме и я зяпнахме с отворена уста, а тя се наведе напред и на един дъх ни разказа как били на гости и се напила, и понеже брат й не искал още да си тръгват, онзи пич — „Не искам да споменавам името му“ — й предложил да я изпрати до общежитието, където живеел брат й. Правили секс на двойното легло и Линдзи ту идвала в съзнание, ту пак се отнасяла, а онзи — „Не искам да споменавам името му“ — изчезнал, преди брат й да се върне от купона.

— Беше не повече от три минути — отбеляза накрая тя и разбрах, че вече записваше историята в папката „За някои неща не бива да се говори“, избутваше я в най-далечния ъгъл на съзнанието си и изграждаше друга алтернативна и по-добра версия върху нея от рода на: „Бях в Ню Йорк и си прекарах чудесно! Един ден ще се преместя да живея там. Целувах се с едно момче и то искаше да замине с мен, но аз не му позволих.“

Веднага след признанието й вечерята ни дойде. Линдзи явно се разтовари, като сподели с нас, и въпреки че ни закле под заплаха от смъртно наказание да пазим пълна тайна, настроението й веднага се оправи. Върна салатата, която беше поръчала („Не искам да се задавя с тази заешка закуска“), и си взе кесадила с гъби и сирене, буритос със свинско и допълнително сметана, гуакамоле за цялата маса и по още една „Маргарита“. Все едно бе свалила огромен товар от плещите си и тази вечер беше една от най-хубавите ни. Всички се наплюскахме като прасета, дори и Али, пихме „Маргарита“ след „Маргарита“, опитвайки от всички аромати — на ягода, манго, портокал, — и се смяхме толкова силно, че една двойка помоли да ги преместят в друга част на ресторанта. Не помня за какво си говорихме, но беше много весело, Али снима Елъди с тортиля на главата, вдигнала високо шишето с лютия сос. Пазя снимката у дома. В ъгъла й се вижда част от профила на Линдзи. Превила се е на две от смях, лицето й е яркочервено. Притиска корема си с една ръка.

След вечерята Линдзи хвърли на масата кредитната карта и плати всичко. Беше й разрешено да я ползва само при спешни случаи, но се наведе напред и ни накара всички да се хванем за ръце като за молитва.

— Това, скъпи мои, беше наистина спешен случай — обяви тя и всички се засмяхме, защото го каза като в сълзлива мелодрама.

Идеята беше да продължим вечерта с купон в ботаническата градина — това е традиция в гимназията и се организира през пролетта в първата топла събота на годината. Имахме пред себе си цялата нощ. Всички бяхме в приповдигнато настроение. Линдзи отново си беше нормална.

Тя отиде в тоалетната да си оправи грима и няколко секунди след като изчезна от погледа ми, погълнатите „Маргарити“ и всичко останало ме пришпориха. Не помня някога да ми се е пишкало така. Хукнах към тоалетната, все още превивайки се от смях, а Елъди и Али ме замеряха с парченца пържени картофи и топчета от салфетки и викаха след мен: „Изпрати ни картичка от Ниагарския водопад“ и „Ако е жълта, запази я да отлежи“, при което хората от още една маса помолиха да ги преместят.

Тоалетната беше с една кабинка. Облегнах се на вратата, натиснах дръжката и извиках на Линдзи да ме пусне. Предполагам, че е имала голям зор, защото не беше заключила вратата и когато се облегнах на нея, се отвори. Връхлетях вътре със смях, очаквайки да заваря Линдзи пред огледалото с червило в ръка или с блясъка си за устни „Мак Виксен“. Но я видях на колене пред тоалетната чиния, а във водата плуваха остатъците от кесадилата и буритото. Веднага пусна водата, но не достатъчно бързо и зърнах две несмлени парчета домат да потъват надолу във водовъртежа.

Веселието ме напусна на мига.

— Какво правиш? — попитах, макар да бе очевидно.

— Затвори вратата! — изсъска тя.

Затворих я и шумът от ресторанта заглъхна веднага оставяйки след себе си напрегната тишина.

Линдзи бавно се изправи.

— Какво? — Погледна ме, готова за кавга, сякаш очакваше да я обвиня в нещо.

— Трябва да пишкам — смотолевих. Прозвуча нелепо, но не успях да измисля нищо друго.

На косата й се бе залепило парченце от храната и гледката му ме докара до сълзи. Боже, та тя беше Линдзи Еджком! Тя беше нашият флагман.

— Тогава пишкай — рече и на лицето й се изписа облекчение, макар в очите й да съзрях нещо друго — може би тъга.

Седнах на тоалетната чиния и пишках. През това време Линдзи се наведе над мивката, напълни шепите си с вода и започна да мие устата си, да прави гаргара. Мислиш си, че когато се случи нещо ужасно, всичко останало губи значение, спираш да пишкаш, да ядеш и да пиеш, но не е така. В такъв момент ти и тялото ти сякаш сте две отделни неща, тялото те предава напълно, отдава се на животинския инстинкт, жадува за сандвичи и кола, напира към тоалетната, докато твоят свят се разпада на парчета.

Линдзи извади лентичка за оправяне на дъха, сложи я в устата си и започна да дъвче с лека гримаса. После се захвана с грима, мина със спиралата по миглите и сложи блясък за устни. Помещението беше тясно, но ми изглеждаше много далече.

Накрая заговори:

— Не ми е навик. Мисля, че просто се нахвърлих прекалено бързо на храната.

— Добре — отвърнах и никога не разбрах дали казва истината.

— Нали няма да кажеш на Ал и Елъди? Не искам да си изкарат ангелите за нищо.

— Разбира се.

Тя притисна устни, за да оправи червилото, огледа ги внимателно в огледалото. После се обърна към мен.

— Вие сте моето семейство, Сам. Знаеш го, нали?

Изрече го съвсем нехайно, сякаш ми правеше комплимент за дънките, но беше едно от най-големите откровения, които някога съм чувала от нея. Разбрах, че е напълно сериозна.

После отидохме на купона в Ботаническата градина, както си беше по план. Елъди и Али си прекараха върховно, но мен ме заболя коремът и през повечето време стоях превита на две, облегната на капака на колата на Али.

Линдзи беше във вихъра си: тази нощ с Партик се целунаха за пръв път. След три месеца, в края на септември, правиха секс. Когато ни разказа как й отнел девствеността и ни описа свещите, одеялото на пода и онези негови тринайсет сантиметра, и сподели колко е щастлива, че първият й път е бил толкова романтичен, никоя от нас не си позволи дори да примига. Всички се втурнахме да я поздравяваме, да настояваме за подробности и да я уверяваме, че й завиждаме. Направихме го заради нея, искахме да е щастлива. Тя щеше да направи същото за нас.

Защото така правят приятелките. Пазят те да не залитнеш и да паднеш в пропастта.