Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (26)

Шест

Този път в съня ми има и звуци. Докато падам, се чува весела звънлива мелодия, като онези, които можеш да чуеш в лекарските кабинети и асансьорите, и без да знам откъде, разбирам, че тя се носи от стаята на възпитателите в „Томас Джеферсън“.

В мига, когато го разбирам, мракът се насища със светлина и се оказвам пред галерия с досадни вдъхновяващи крилати мисли, които възпитателката ни, госпожа Гарднър, държи на табла по стените, но в съня ми всичките са поне сто пъти по-големи от нормалното, всеки е с размера на къща. На един от тях е снимката на Айнщайн, а отдолу пише: „Гравитацията не е отговорна за тези, които падат в капана на любовта.“ Има и плакат с цитат на Томас Едисън: „Успехът е един процент талант и 99 процента труд.“ Решавам да се хвана за едно от таблата и да проверя дали ще издържи теглото ми, когато минавам покрай снимка на раирана котка, вкопчила се с нокти в един клон и увиснала на него. Отдолу пише: „Не се отчайвай“.

Най-странното е, че щом го виждам, пищенето в ушите ми спира, мъчителното отчаяние ме напуска и разбирам, че изобщо не съм падала, а се рея из въздуха.

Алармата на будилника ми се струва най-приятният звук на света. Сядам в леглото с желание да се усмихна. Изведнъж ме обхваща порив да докосна всичко в стаята си — стените, прозореца, колажа, натрупаните по бюрото ми снимки, захвърлените на пода дънки, учебника по биология и дори бледия слънчев лъч, току-що погалил перваза на прозореца. Ако можех да го събера в шепата си и да го целуна, щях да го направя.

— Някой е станал в добро настроение — отбелязва мама, когато слизам долу.

Изи е на масата пред багета с фъстъчено масло, отхапва малки хапки и ги дъвче бавно, както обикновено.

— Честит Свети Валентин — казва татко. Застанал е до печката и пържи яйца за мама.

— Ммм, любимите ми — отвръщам и протягам ръка, да си открадна хапка от багетата на Изи. Тя изпищява и ме пляска по ръката. Навеждам се и лепвам голяма целувка на челото й.

— Не ме лигави — муси се тя.

— Чао, Изи Пизи, ще се видим по-късно.

— И не ме наричай Пизи — вика тя и ми показва покрития си с фъстъчено масло език.

— Така приличаш точно на Пизи.

— Ще закусваш ли, Сам? — пита ме мама.

Никога не закусвам у дома, но мама продължава да ме пита всяка сутрин, ако изобщо ме види, преди да изляза, и сега осъзнавам колко много обичам тези дребни подробности от ежедневието си: факта, че тя не спира да ме пита, факта, че неизменно отговарям с „не“, защото в колата на Линдзи ме чака поничка със сусам, факта, че винаги слушаме „Стига вече драма“, докато паркираме пред училище, фактът, че в неделя мама винаги готви спагети и кюфтета, и фактът, че веднъж в месеца татко окупира кухнята и прави своя прочут специалитет „задушено със зеленчуци“, което е просто парчета месо, боб и много кетчуп — аз никога няма да си го призная, но е едно от любимите ми ястия.

Тези дребни подробности придават облик на живота ми, като пропуснатите бримки на ръчно тъканите килими, онези малки дупчици, които никой никога не може да повтори, затова те са уникални.

Вгледаш ли се истински, ще видиш колко много красиви неща има около теб.

— Няма да закусвам, благодаря.

Приближавам се към мама и обвивам ръце около врата й. Тя почти изхълцва от изненада. Сигурно са минали повече от две години, откакто не сме се прегръщали, с изключение на задължителния двесекунден ритуал на рождените дни.

— Обичам те — казвам, отдръпвам се и виждам, че ме гледа, сякаш току-що съм обявила, че напускам училище, за да стана акробат в цирка.

— Какво? — обажда се татко, слага тигана в мивката и си избърсва ръцете. — Няма ли малко любов и за стареца?

Извъртам очи. Мразя, когато се опитва да говори на „тийн език“, както го нарича той, но не казвам нищо. Днес нищо не в състояние да ми развали настроението.

— Чао, татко — казвам и го оставям да ме смачка в една от неговите мечешки прегръдки.

Любовта ме изпълва от горе до долу, бълбука и се пени в мен, все едно някой ме е разклатил като бутилка кока-кола. Всичко — съдовете в мивката, багетата на Изи, усмивката на мама — е ясно очертано, като направено от стъкло, и ми се струва, че го виждам за пръв път. Всички вещи блестят ослепително и отново ми се иска да ги докосна, за да се убедя, че са истински. Ако имах време, щях непременно да го направя. Щях да сложа ръце около наполовина изядения грейпфрут на кухненския плот и да го помириша. Щях да заровя пръсти в косата на Изи…

Но нямам никакво време. Днес е Свети Валентин, Линдзи вече е отвън и имам да се погрижа за много неща. Днес ще трябва да спася два живота — този на Джулиет Сайкс и моя.