Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (11)

Купонът: втори дубъл

— Така започват филмите на ужасите — заявява Али. — Сигурна ли си, че е на номер четирийсет и две?

— Сигурна съм.

Чувам гласа си да идва някъде отдалеч. Страхът се е върнал, притиска ме от всички страни и ми отнема дъха.

— Дано не одраска боята — мърмори Линдзи, когато клон се отърква в страничната врата и всички чуваме звук като от нокти по училищна дъска.

Гората свършва и къщата на Кент засиява сред мрака, бяла и искряща като лед. Пътят отново изплува пред нас, заобиколен от черни сенки, и ми напомня за сцената от „Титаник“, когато айсбергът се издига от водата и се врязва в търбуха на кораба. За момент всички притихваме. Дъждовните капчици барабанят по предното стъкло и покрива на колата. Линдзи изключва айпода. От радиото се носи стара до болка позната песен. Думите й изникват в главата ми: „Всичко е както преди, прегърни ме отново, любима…“

— Голяма е почти колкото вашата къща, Ал — отбелязва Линдзи.

— Почти — отвръща Али.

Изведнъж усещам прилив на любов към нея. Али, която обича големите къщи, скъпите коли и бижутата от „Тифани“, високите токчета и прилепналите бодита. Али, която не е много умна и го знае, и е обсебена от момче, което не е достатъчно добро за нея. Али, която крие, че е невероятна готвачка. Познавам я добре. Разбирам я добре. Всичките ги познавам като петте си пръста.

Отвътре се чува последният хит на „Дъджъз“.

— Ние сме безплатен стимулант, братлета. Ако ни харесвате, надувайте на макс…

Стъпалата се търкалят под краката ми. Щом стигаме на втория етаж, Линдзи взима водката от ръката ми.

— Забави темпото, Сам. Нощес имаш важна работа.

— Работа ли? — засмивам се насечено, на малки порции. Толкова е задимено, че едва дишам. — Мислех, че става дума за любов.

— Правенето на любов си е работа — навежда се към мен и лицето й расте като луна. — Спираме за известно време с водката, окей?

Кимам вяло и лицето й се отдалечава. Тя обхожда с поглед стаята.

— Трябва да намеря Патрик. Добре ли си?

— Супер съм — казвам и се опитвам да й се усмихна, но не успявам. Мускулите на лицето не ми се подчиняват.

Тя е готова да ми обърне гръб, но аз я хващам за ръката.

— Линдзи?

— Да?

— Може ли да дойда с теб?

Тя вдига рамене.

— Да, защо не? Той е някъде в дъното, току-що ми изпрати съобщение.

Разбутваме навалицата и тръгваме напред. Линдзи обръща глава към мен и крещи, за да надвика музиката:

— Тук е като лабиринт.

Всичко минава покрай мен като облак — думи от разговори, смехове, якета, отъркващи се в дрехите и кожата ми, миризма на бира и парфюм душ гел и пот — всичко се смесва в едно.

Всичко изглежда като насън — познато, но не съвсем ясно, сякаш всеки миг ще се превърне в нещо друго. „Сигурно сънувам“, си казвам. Всичко това е сън: целият ден е един сън и когато се събудя, ще разкажа на Линдзи, ще й кажа колко реален е бил и колко дълъг — цели часове, — а тя ще извърти очи и ще ми напомни, че сънищата никога не продължават повече от трийсет секунди.

Става ми смешно, като си представя как й разправям, че тя е само сън, че всъщност в момента не се намира тук, разсмивам се и започвам да се отпускам, докато се влача след нея и гледам как косата й подскача точно пред очите ми. Това е само сън! Следователно мога да си правя каквото искам. Мога да целуна някого и докато минаваме покрай група момчета, започвам да ги оглеждам един по един — Адам Маршал, Рашън Лукас и Андрю Робъртс, — мога да целуна всеки от тях, стига да реша. Виждам Кент да стои в ъгъла и да говори с Фийби Райфър, и си мисля: „Защо да не отида и да целуна сърцевидния белег под окото му? Това няма да промени нищо.“ Нямам представа как ми хрумва идеята. Не бих целунала Кент дори и насън, но ако исках, мога да го направя. Какви ли ги върша сега? Сигурно се изтягам на някое меко легло сред куп възглавници и спя с подвита под главата си ръка.

Навеждам се напред, за да кажа на Линдзи, че сънувам снощния купон и че снощният купон вероятно също е бил сън, когато виждам Бриджит Макгуайър в ъгъла с ръка около кръста на Алекс Лимънт. Смее се за нещо, а той се навежда и почесва с нос връхчето на нейния. Бриджит вдига поглед и забелязва, че я гледам. Хваща Алекс под ръка и тръгва към мен, като избутва хората по пътя си.

— Тя сигурно знае — казва му през рамо, после се обръща към мен и се усмихва. Зъбите й са толкова бели, че блестят. — Сам, днес госпожа Харбър даде ли ти есе?

— Какво?

Толкова се обърквам, че минават минути, докато се сетя, че става дума за часа по английски.

— Есе. За домашно. За „Макбет“ — обяснява тя, притиска се в Алекс и продължава. — Днес Алекс пропусна седмия час.

Алекс среща погледа ми, но го подминава спокойно и отпива от бирата си.

Не отговарям, не знам какво да кажа.

— Кажи, даде ли ви есе? — поглежда ме с обичайния си поглед: като на кученце, което чака да му обърнеш внимание. — Алекс трябваше да избяга. Имаше час при лекаря. Майка му го накара насила като превантивна мярка срещу менингит. Каква глупост! Статистиката показва, че миналата година са загинали четири души от менингит. Много по-голям е шансът да те прегази кола или…

— Той по-добре да вземе да се прегледа за херпес. Като предпазна мярка — казва злобно Линдзи, но толкова тихо, че единствената, която чува коментара й, съм аз, понеже стоя точно до нея. — Сигурно вече е късно за превенции.

— Не знам — отговарям вяло. — Аз също избягах.

Втренчвам се в Алекс, очаквайки реакцията му.

Всъщност не знам дали ни е видял с Линдзи, докато надничахме през прозорците на китайския, за да видим какво правят с Ана. Нищо в поведението му не издава да ни е забелязал.

С Ана бяха събрали глави над пластмасова купичка с някаква противна сивкава смес, точно както ги видях и в съня си. Линдзи искаше да влезем вътре и да има нарушим идилията, но я заплаших да повърна върху новите й обувки „Стив Матън“ само ако усетя гадната воня на запържен лук, която е неизменна част от интериора на ресторанта.

На връщане от сладоледената къща те вече си бяха тръгнали и после ги мярнахме в Салона за пушачи, но само за миг. Тръгнаха си точно когато Линдзи палеше цигара. Алекс целуна Ана набързо по бузата и двамата поеха в различни посоки. Той отиде към барчето, а тя — към кабинета по изобразително изкуство.

Когато с Линдзи минахме покрай Нацистката, вече нямаше и помен от тях. Този път им се бе разминало.

Бриджит явно ни най-малко нямаше представа къде всъщност е бил по време на седмия час.

Изведнъж всичко започва да си идва на мястото — всички страхове, които така усилено държах под ключ — всичко се нарежда едно след друго, като домино. Не мога да си затварям очите повече. Сара Грендъл зае онова място на паркинга, защото ние закъсняхме. Затова ще участва в полуфиналите. Ана и Алекс не се скараха, защото убедих Линдзи да не влизаме. Ето защо Нацистката не успя да ги хване с цигарите и ето защо Бриджит е с Алекс, вместо да рони сълзи в банята.

Това не е сън. И не е дежа вю.

Това се случва наистина. И се случва за втори път.

За секунда цялото ми тяло се вледенява. Бриджит плямпа нещо от рода, че никога не би избягала от час, Линдзи кима и едва прикрива досадата си, Алекс надига бирата, а на мен изведнъж ми свършва дъхът, страхът ме стяга като менгеме в железните си лапи, като че ли всеки миг ще се строша на хиляди парченца. Иска ми се да седна на земята и да скрия глава между коленете си, но ме е страх, че ако мръдна, ако затворя очи или направя нещо, ще започна да се разпадам, главата ми ще се откачи от врата, а вратът от раменете, всичко ще се разхвърчи на различни страни и ще изчезне.

Откачването на главата от врата — приключено, откачването на врата от гръбнака — приключено…

Две ръце се сключват около мен и устните на Роб докосват ухото ми. Но дъхът му не успява да ме стопли и продължавам да треперя неконтролируемо.

— О, секси Сами — тананика той и ме обръща към себе си. — Цял живот те чакам, Сами.

— Роб. — Изненадвам се, че все още мога да говоря. И да мисля. — Трябва да поговорим.

— Какво има пак? — Очите му са червени и замъглени.

Може би защото съм под ужасен стрес, но определени неща изпъкват много по-ясно от обикновено. За пръв път забелязвам, че сърповидният белег под носа му придава вид на морж.

— Не можем да го направим тук. Трябва да… да отидем някъде. Да намерим стая или… да сме насаме.

Той се ухилва, навежда се над мен и докато се опитва да уцели устните ми, ме залива с алкохолни пари.

— Разбрах. Пак започваш да го увърташ.

— Сериозно, Роб. Чувствам се… — тръсвам глава. — Не се чувствам добре.

— Ти никога не се чувстваш добре — отдръпва се той и се намръщва. — Винаги нещо не е както трябва.

— Какво искаш да кажеш?

Той се залюлява на пети и имитира гласа ми:

— „Тази вечер съм уморена. Нашите са горе. Вашите ще чуят.“ — Завърта глава и казва със своя си глас: — Очаквам от месеци тази вечер, Сам.

Сълзите ми напират и главата ми започва да тупти от усилието да ги задържа.

— Не е защото не искам. Кълна ти се, аз…

— А защо е тогава? — сключва ръце пред гърдите си той.

— В момента имам огромна нужда от теб. Наистина.

Думите едва излизат от устата ми. Изненадвам се, че все пак успява да ги чуе.

Роб въздиша и потърква с ръка челото си.

— Добре, добре. Извинявай.

И ме погалва по главата.

Аз кимам. Въпреки усилията сълзите рукват и той изтрива с палец две от тях.

— Хайде да поговорим, искаш ли? Да потърсим по-тихо местенце — казва той, вдига празната си чаша и я оглежда. — Само че може ли първо да си налея?

— Разбира се — отвръщам, въпреки че ми се иска да остане с мен, да ме прегърне здраво и да не ме пуска цяла вечер.

— Ти си върхът — шепне той и ме целува по врата. — Не плачи, забрави ли, на купон сме. Предполага се, че трябва да се забавляваме.

После се отдръпва, като оставя ръката си да лежи върху раменете ми докато може.

— След пет минути се връщам.

Залепвам гръб за стената и чакам. Не знам какво друго да правя. Съученици минават покрай мен и аз пускам косата пред лицето си, за да не видят сълзите. Купонът е шумен, но имам чувството, че съм на метри оттук. Думите достигат до мен като през крива тръба, а музиката е като на карнавал, без баланс между нотите и като че ли няколко мелодии се бият една с друга.

Пет минути минават. После седем. Минават десет и решавам да чакам още пет, преди да го потърся, въпреки че мисълта да мръдна оттук ми изглежда абсурдна. След дванайсет минути му изпращам съобщение: „Къде си?“, но после си спомням, че вчера ми каза, че е зарязал телефона си някъде из къщата.

Вчера. Днес.

И този път, когато си представям, че лежа някъде, вече не спя. Този път се виждам просната върху голям студен камък, кожата ми е бяла като мляко, устните ми са сини и ръцете ми са кръстосани на гърдите, сякаш някой ги е нагласил така…

Поемам дълбоко въздух и се опитвам да се съсредоточа върху други неща. Започвам да броя коледните лампички над дивана, после преброявам червените връхчета на запалените цигари, плуващи в сумрака като светулки. Не си падам по математиката, но винаги съм обичала числата. Харесва ми да ги трупам едно върху друго, докато запълнят пространството на листа. Веднъж казах това на приятелските си и Линдзи заяви, че като остарея, съм щяла да започна да запаметявам телефонния указател, да сгъвам кутии от зърнени храни и вестници и ще ги трупам на купчини от пода до тавана в дома си, търсейки послания в числата на баркодовете по опаковките.

След няколко месеца, когато отидох да спя у тях, тя ми призна, че понякога, когато е разстроена, преди да заспи, си повтаря молитва, спомен от детските й години, въпреки че е наполовина еврейка и изобщо не вярва в Бог:

Лягам си да спя, мой Боже,

и моля се да пазиш тоя сън.

И ако умра, преди да се събудя,

да отнесеш душата ми във вечността.

Каза ми, че го видяла избродирано на възглавница в дома на учителя си по пиано, и двете се смяхме на идиотската бродерия. Докато заспивах онази нощ, не успях да прогоня молитвата от главата си. Един стих от нея продължаваше да се върти и върти като латерна в главата ми: И ако умра, преди да се събудя.

Тъкмо решавам да го потърся, когато чувам някой да произнася името на Роб. Две второкурснички влизат в стаята, смеят се и си говорят. Наострям уши.

— … За втори път в рамките на два часа.

— Не, Мат Кеслър направи първия.

— И двамата го направиха.

— Видя ли как Арон Стърн го държеше над бурето? С главата надолу.

— Ето за какво им е бурето.

— Роб Кокран е страхотен, нали? Дори и пиян.

— Боже мой!

Едното момиче ме забелязва, сръчква с лакът другото и пребледнява като платно. Сигурно трепери от ужас — говори за гаджето ми (което е дребно прегрешение), но по-важното е, че въздиша открито по него (което е углавно престъпление). Ако Линдзи беше с мен, щеше да побеснее, да се развика, че са боклуци, и да ги изрита от къщата. Щеше да очаква от мен и аз да побеснея. В това отношение е непреклонна — малките, особено второкурсниците, трябва да си знаят мястото. Иначе ще завладеят планетата като хлебарки, защитени от ядрената атака с брони от „Тифани“ и щитове от червила.

Аз нямам енергия да се разправям с тези момичета и се радвам, че Линдзи не е с мен, за да ме насъсква. Трябваше да се сетя, че Роб няма да се върне. Припомням си днешните му излияния, че трябвало да му вярвам и че никога нямало да ме предаде. Съжалявам, че не му казах как вчера вече го направи.

Трябва да изляза навън. Трябва да се махна от дима и от музиката. Да намеря спокойно място и да помисля. Все още треперя от студ и сигурно изглеждам ужасно, но вече не ми се плаче. Веднъж гледахме един здравен филм за симптомите на шока и сега съм повече от сигурна, че ги имам всичките. Трудности с дишането, студени и влажни ръце, замаяност. От тази констатация ми става още по-зле. Което идва да покаже, че човек трябва да внимава в часовете по подготовка за живота.

Двете тоалетни са заети и всички стаи по коридора са пълни с хора. Единайсет часът е и всеки, който е планирал да дойде, вече е тук. Чувам името си, обръщам се и Тара Флът завира лице в моето.

— Господи! — изписква тя. — Обеците ти са страхотни. Откъде…?

— Не сега — прекъсвам я и продължавам трескаво да търся тихо и тъмно местенце. От лявата ми страна има затворена врата, онази със залепените стикери на нея. Хващам дръжката и я натискам. Вратата не се отваря.

— Това е ВИП стаята.

Обръщам се и виждам зад себе си Кент. Стои и ми се усмихва.

— Ти трябва да си в списъка — обляга се на стената. — Но може и да съм го съкратил… не помня.

— Аз… търсех тоалетна.

Кент кимва с глава към противоположната страна на коридора, където Роника Мастърс, очевидно пияна, думка с юмрук по заключена врата и крещи:

— Хайде, Кристъл, излизай! Ще се напишкам.

Поглеждам отново към Кент и той вдига вежди.

— Сгрешила съм — измърморвам и се опитвам да го избутам от пътя си.

— Добре ли си? — пита той. Не ме докосва, но вдига ръка, все едно иска да го направи. — Изглеждаш…

— Добре съм.

Последното нещо, което ми трябва сега, е Кент Мак Фулър да ме съжалява, затова се спускам забързано обратно по коридора.

Тъкмо решавам да изляза навън, да намеря Линдзи, която трябва да е някъде на верандата, и да й кажа незабавно да се махаме оттук, когато Елъди влиза, приближава ме с протегнати напред ръце и ме прегръща.

— Къде беше, по дяволите? — крещи в ухото ми и ме целува.

Потта се стича по челото й и това ми напомня за сутрините, когато Изи се качва при мен на леглото, прегръща ме и тегли нежно верижката на врата ми. Днес май изобщо не трябваше да ставам от леглото.

— Чакай да позная. — Пуска ме, хваща се за хълбоците и започва да върти пета, като че ли сме се събрали да лъскаме пода на Кент. Вдига очи към тавана и пъшка: — „Ох, Роб, ах, Роб. Да, да.“ Нещо такова.

— Ти си извратена кучка — избутвам я от себе си. — По-лоша си и от Ото.

Тя се засмива, хваща ръката ми и ме повлича към задната стая.

— Ела. Всички са там.

— Трябва да си тръгвам. — Музиката тук е още по-силна и трябва да викам, за да ме чуе. — Лошо ми е.

— Какво?

— Лошо ми е.

Тя сочи ухото си в смисъл: „Не чувам“, но не й вярвам, че наистина е така. Ръцете й са потни, опитвам да се отскубна от тях, но в същия миг Линдзи и Али ме съзират, надават възторжен вик в един глас и започват да подскачат около мен.

— Знаеш ли откога те търся? — мята цигарата си наляво-надясно Линдзи.

— Предимно в устата на Патрик — изстрелва Али.

— Била е с Роб — сочи към мен Елъди и се люлее на пети. — Вижте я. Гледа виновно.

— Мръсница — изревава Линдзи.

Али веднага добавя:

— Развратница.

Елъди припява:

— Уличница.

Това е стара наша шега. Миналата година Линдзи реши, че „курва“ е много прозаично и трябва да измислим нещо друго.

— Аз се прибирам — казвам бързо. — Не е нужно да ме карате с колата. Ще се оправя.

Линдзи решава, че се шегувам.

— Прибираш ли се? Та ние дойдохме само преди час. — Навежда се към мен и казва шепнешком: — А пък аз си мислех, че с Роб ще правите… знаеш какво.

Сякаш не го е разгласила вече на всеки срещнат.

— Размислих.

Правя всичко възможно да изглежда, че темата изобщо не ме вълнува, но усилието ме изтощава напълно. Яд ме е на Линдзи, без да знам защо. Яд ме е и на Елъди, че ме върна отново в стаята, и на Али, защото никога не схваща какво става. Ядосвам се и на Роб, защото не му пука, че съм разстроена, и на Кент, защото му пука. Сърдя се на всички и на всичко и в този миг си представям как цигарата, която размахва Линдзи докосва пердето, огънят лумва и поглъща всички. Но веднага усещам вина за злобните мисли. Само това остана, да се превърна в една от облечените в черно мрачни ненормалници, които мразят целия свят и рисуват бомбени разрушения и пистолети по тетрадките си.

Линдзи се втренчва в мен в опит да види какво става в мозъка ми. Вглеждам се и аз в нея и разбирам, че гледа някъде зад мен. Елъди порозовява, а Али преглъща като риба на сухо. Шумът спира, може би някой е спрял музиката за момент.

Джулиет Сайкс. Знам, че е тя още преди да се обърна, но въпреки това се изненадвам, като я виждам. Стряскам се.

Стряска ме с красотата си. Тя наистина е красива.

Днес, докато я наблюдавах да се носи из барчето, ми се видя, както обикновено: със спусната върху лицето коса, размъкнатите дрехи, свита в себе си — истински фантом. Призрачна сянка.

Сега стои с гордо вдигната глава, косата й е прибрана назад и очите й горят.

Тръгва през стаята към нас. Устата ми пресъхва. Искам да извикам „не“, но преди да успея да изкарам от себе си звук, тя вече стърчи пред Линдзи. Виждам устните й да се мърдат, но ми отнема известно време да разбера какво казва, все едно думите й излизат изпод вода.

— Ти си кучка.

Всички започват да шепнат възбудено с погледи, обърнати към групичката ни: аз, Линдзи, Елъди, Али и Джулиет Сайкс.

Бузите ми пламват. Ропотът наоколо се усилва.

— Какво каза? — съска през зъби Линдзи.

— Кучка. Ти си лош човек.

Джулиет се обръща към Елъди.

— Ти си кучка.

И към Али.

— Ти си кучка.

Ропотът се превръща във вой. Всички се смеят, чуват се отделни викове „Психо!“.

— Ти не ме познаваш — успявам да изхриптя, най-после намерила гласа си, но Линдзи излиза напред и ме избутва.

— По-добре кучка, отколкото психо — заявява злобно, слага ръце на раменете на Джулиет и я бута.

Джулиет залита назад и удря рамото си. Всичко е толкова познато, че косата ми настръхва. Случва се отново. Наистина се случва и аз затварям очи. Искам да се моля, но единственото, което мога да произнеса наум е: „Защо? Защо? Защо?“

Отварям очи и съзирам Джулиет да пристъпва към мен цялата мокра с протегнати напред ръце. Поглежда ме и кълна се в Бог, тя знае, гледа ме право в очите, сякаш вината е моя. Свивам се на две, все едно някой ме удря в корема и ми изкарва въздуха, и преди да помисля какво правя, се хвърлям към нея и я блъскам. Тя се удря в шкафа за книги, завърта се, хваща се за рамката на вратата, за да запази равновесие и бавно излиза в коридора.

— Да не повярва човек — вика някой зад мен.

— Откъде я събра тази смелост Джулиет?

— Психото психяса.

Всички се смеят, а Линдзи се обляга на Елъди и процежда:

— Идиотка!

Празната бутилка виси от ръката й. Сигурно е изляла остатъка върху Джулиет.

Пробивам си път към изхода. Имам усещането, че са придошли още хора, и едва успявам да се движа. Разбулвам всички наред, дори и с лакти, където се налага, и забелязвам, че те ме гледат някак странно. Изобщо не ми пука. Трябва да изляза.

Най-после се добирам до вратата, където стои Кент и ме гледа със стиснати на черта устни. Размърдва се, сякаш иска да ми препречи пътя.

Протягам ръка.

— Дори не си го помисляй.

Гласът ми прилича на рев на диво животно.

Той се отдръпва мълчаливо и успявам да се провра покрай него. Вече съм на половината път по коридора, когато чувам да вика след мен:

— Защо?

— Защото — обръщам се нервно, но всъщност и аз се питам същото.

Защо ми се случва това?

Защо? Защо? Защо?

— Защо винаги Сам дава тон за тръгване?

— Защото ти винаги си прекалено пияна, за да се сетиш.

— Не мога да повярвам, че шкартира Роб — мърмори Али и вдига яката на якето си около ушите. В колата е толкова студено, че бялата пара от дъха ни изпълва купето. — Знаеш ли какви разправии ще си имаш утре?

За малко не отговарям: „Ако изобщо има утре.“ Напускам купона, без да кажа довиждане на Роб, който се е проснал на един от диваните с полузатворени очи. Преди това се заключих за половин час в банята на първия етаж, седях на студената рамка на ваната, заслушана в пулсиращата по тавана и стените музика. Линдзи бе настояла да си сложа яркочервено червило и когато се погледнах в огледалото, видях, че се е размазало по бялата ми кожа. Отсреща ме гледаше един тъжен клоун. Грабнах няколко салфетки, смачках ги на топка и го изтрих. После ги пуснах да плуват в тоалетната чиния като бели цветчета с червени тичинки.

В такава ситуация настъпва определен момент, когато мозъкът ти отказва да търси логиката на нещата. В определен момент той просто се предава, изключва и се затваря. И въпреки това, когато Линдзи обръща колата, поема по мократа поляна и гумите затъват в калта, се свивам от страх.

Дърветата — бели и крехки като кости, лудешки танцуват на вятъра. Дъждът бие по покрива на колата и от стичащата се по прозорците вода ти се струва, че светът се разпада на съставните си части. Часовникът на таблото свети. Дванайсет и трийсет и осем.

Хващам се с две ръце за седалката, когато Линдзи поема по асфалта, и клоните ни обгръщат от всички страни.

— Ще олющят боята — обаждам се тихо.

Сърцето ми бясно бие в гърлото. Опитвам да се успокоя, повтарям си, че съм добре, че всичко е наред, че нищо няма да се случи. Но няма голяма полза.

— Зарежи я — отвръща Линдзи. — И без това е развалина. Виждала ли си амортисьорите?

— Може би, но ако спреш да я удряш в другите коли, нямаше да е така — сумти Елъди.

— Или може би, ако ти имаше кола.

Линдзи пуска дясната ръка от кормилото, навежда се и търси чантата си някъде в краката ми. Рязкото движение на ръката подвежда волана и колата завива към гората. Али залита, катурва се върху Елъди и двете започват да се смеят.

Протягам се и се опитвам да хвана волана.

— Божичко, Линдзи!

Линдзи се изправя и ме избутва с лакът.

— Какво ти става? — изяжда ме с поглед и бърка в кутията за цигара.

— Нищо. Аз… — Бързо поглеждам към прозореца и гълтам изгарящите гърлото ми сълзи. — Просто искам да караш малко по-внимателно.

— Така ли? Тогава, ако обичаш, стой далеч от волана.

— Хайде, момичета. Не започвайте сега — обажда се Али.

— Дай ми една цигара, Линдзи — навежда се рязко напред Елъди и размахва ръка пред лицето й.

— Само ако запалиш една и за мен — отвръща Линдзи и хвърля кутията с цигари назад.

Елъди пали две и й подава едната. Линдзи отваря прозореца и издухва дима навън. Али пищи:

— Моля ти се, затвори. Да знаеш, че ще пипна пневмония и ще умра.

— Ще умреш, защото ще те убия — намесва се Елъди.

— Ако знаете, че ще умрете, как искате да стане? — изтърсвам ни в клин, ни в ръкав.

— Аз няма да умра — завърта глава Елъди.

— Не, сериозно — настоявам. Дланите ми са мокри от пот и ги избърсвам в седалката.

— Докато спя — казва Али.

— Докато ям лазанята на баба — замисля се Елъди, спира за момент и добавя: — Или докато правя секс.

Това кара Али да се разхълца от смях.

— Аз искам да съм в самолет — обажда се Линдзи и ръката й полита надолу, сякаш се гмурка в морето. — Ако ще падам, искам и останалите да паднат с мен.

— Имате ли някаква идея кога… — Изведнъж решавам, че е важно да говорим за това. — Имам предвид, имали ли сте чувството, че това се е случвало с вас и преди?

Али се изправя, слага ръце на седалката ми и се навежда напред.

— Един ден дядо се събуди и ни се закле, че е видял онази черна фигура до леглото си. Нямала лице, само голяма качулка на главата. Държала сабя, коса, или както го наричат там. Според него била смъртта. Същия ден отиде на лекар и му казаха, че има рак на панкреаса. Същия ден.

Елъди извърта очи.

— Но не е умрял същия ден, нали?

— Но можеше да умре.

— Това не доказва нищо.

— Не може ли да сменим темата? — тръска глава Линдзи секунда преди да изкачи колата на мокрия път.

Толкова е патологично.

— Бас държа, че си научила тази дума от теста на SAT — изкисква се Али.

Линдзи извива глава назад и се опитва да издуха в лицето й.

— Не всички от нас са с речник на дванайсетгодишни.

Колата вече е на шосе номер 9 и то се простира пред нас като гигантски сребърен език. Една птичка пърха с криле в гърдите ми и се издига нагоре и още нагоре — чак до гърлото.

Искам да продължим разговора. Искам да се върна на мисълта си и да кажа: „Бихме могли да го преживеем, нали? Бихме могли да разберем, преди да се случи“, но Елъди избутва Али, заема мястото й между двете предни седалки и започва да скандира с цигара между устните:

— Музика, музика!

Навежда се и грабва айпода.

— Къде ти е коланът? — ядосвам се.

Не мога да се преборя със страха. Притиска ме от всички страни, изкарва въздуха от гърдите ми и оставя в главата ми една-единствена мисъл: „Ако не дишаш, ще умреш.“ Часовникът не спира да тиктака: дванайсет и трийсет и девет.

Елъди не ми отговаря, продължава да върти айпода. Открива „Сплинтер“ и надува звука, а Али я пляска по ръката, претендира, че е неин ред да избира музика. Линдзи им казва да млъкнат и двете и се опитва да вземе айпода от Елъди, като сваля и двете си ръце от волана, и го придържа с коляно. Аз отново го хващам и тя крещи през смях:

— Разкарай се!

Елъди избива цигарата от ръката на Линдзи и тя пада между бедрата й. Колата поднася по мокрия път и замирисва на изгоряло.

Ако не дишаш…

После изведнъж пред колата избухва бяла светлина. Линдзи извиква нещо, но не разбирам точно какво — нещо от рода на сакс, скалп или снакс — и изведнъж…

И после…

Вие знаете какво се случва после.