Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (13)

Тактики за измъкване

Събуждам се със спомена за филм, който гледах наскоро. Главният герой умира — не си спомням как, — но се оказва само наполовина мъртъв. Една част от него лежи в кома, а другата броди из света като изоставено дете. И докато не умира напълно, онази частица от него продължава да се лута между световете.

Това ми дава надежда за следващите, да речем, два дни. Мисълта, че може да лежа в кома, че семейството ми е около мен и всички ме гледат, тревожат се и пълнят стаята на болницата с цветя, ме кара да се почувствам по-добре.

Защото, ако не съм умряла, не и на сто процента, все още има някаква надежда да оправя нещата.

Точно преди третия час мама ме оставя на горния паркинг (триста и шейсет метра или не, но няма да позволя да ме видят да слизам от това чудовище — акорд 2003, — от което няма да се отървем никога, защото според нея било „икономично на бензин“.) Нямам търпение да вляза в училище. Нещо ми подсказва, че там ще открия отговорите на всички въпроси. Колкото и да си блъскам главата, не мога да разбера как и защо съм хваната в капана тъкмо на този ден, но колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че има конкретна причина.

— Довиждане — казвам и отварям вратата.

Нещо ме спира. Това е същата мисъл, която ме занимава през последните двайсет и четири часа и която се опитах да споделя с приятелките си: как никой не знае предварително. Един ден си вървиш по улицата и „бам!“ — непрогледна тъмнина.

— Сам, студено е — казва мама, навежда се към седалката до себе си и с жест ме приканва да затворя вратата.

Затварям, навеждам се и я поглеждам в очите. Необходими са ми няколко минути, за да се убедя думите да излязат от устата ми, но накрая успявам и смънквам набързо: „Обичам те.“

Изприщвам се от притеснение и изреченото прилича повече на „Бичимте“, затова не съм сигурна, че ме разбра. Бързо затръшвам вратата, без да й дам шанс да ми отговори. Години наред не съм казвала на никого вкъщи, че го обичам, с изключение на коледите, рождените дни и моментите, когато те го казват първи и от мен се очаква да отговоря със същото. Сега се отправям към училище със странни чувства, смесица от облекчение, срам и съжаление за пропуснатите моменти.

И с едно категорично решение каквото и да е това — балон или скок във времето, — трябва да се измъкна от него.

 

 

Ето ви още нещо за тетрадката с мъдри мисли: надеждата те държи жив. Дори и когато си мъртъв, това е единственото нещо, което те свързва с живота.

 

 

Звънецът за третия час вече е бил и хуквам към кабинета по химия. Стигам навреме, сядам и — каква изненада! — оказвам се до Лорън Лорнет. Въпросите са написани на дъската, същите като вчера и онзи ден, само че сега мога да отговоря на първия въпрос и сама.

Химикалка. Моята свърши. Работи ли? Господин Тиърни. Учебник. Удар. Подскок.

— Задръж я — шепне Лорън, миглите й гъделичкат ухото ми. — Ще ти трябва.

Както обикновено се опитвам да й я върна, но изразът на лицето й отключва в мен стар спомен. В седми клас след плажно парти у Тара Флът се върнах вкъщи и когато се погледнах в огледалото, лицето ми светеше точно както свети нейното сега, сякаш някой ми бе подарил печеливш билет от лотарията и ми бе съобщил, че животът ми ще се промени.

— Благодаря. — И пъхам химикалката в чантата си.

Лицето й все още свети, виждам го ясно с крайчеца на окото си.

Навеждам се над учебника, но след миг се обръщам към нея и казвам:

— Не е необходимо да си толкова мила с мен.

— Какво? — поглежда ме слисано. Значи нещата се променят.

Налага се да шепна, защото Тиърни започва урока. Химични реакции, дрън-дрън. Трансфигурация. Смеси две течности и те ще се трансфигурират в твърдо вещество. Две и две невинаги е четири.

— Мила с мен. Не е нужно.

— Защо? — пита тя и бърчи чело толкова силно, че очите й почти изчезват.

— Защото аз не съм мила с теб.

Оказва се неочаквано трудно да го изрека.

— Ти си мила — възразява Лорън и започва да разглежда ръцете си, очевидно не го мисли наистина. Вдига поглед и опитва отново: — На теб…

Гласът й секва, но съм наясно какво иска да каже: „На теб не ти се налага да си мила.“

— Именно — отвръщам.

— Момичета — реве господин Тиърни и удря юмрук в коляното си. Лицето му светва като неонова лампа.

Прекъсваме разговора, но аз напускам кабинета по химия в отлично настроение. Мисля, че постъпих правилно.

— Точно така обичам да ви виждам, госпожице Кингстън — потропва с пръсти по чина ми господин Даймлер, докато обикаля между редиците и събира домашните работи. — С една голяма усмивка на лицето. Денят е прекрасен…

— Но се очаква следобед да вали — прекъсва го Майк Хефнер и всички се засмиват. Идиот!

Господин Даймлер не дава вид да е чул.

— Днес е Свети Валентин. Любовта витае във въздуха. — Спира, поглежда ме право в очите и сърцето ми замира. — Всички трябва да се усмихват.

— Само заради вас, господин Даймлер — отвръщам с меден гласец.

Още смях и мощно изсумтяване отзад. Обръщам се и мярвам Кент — навел глава, драска нервно по корицата на тетрадката си.

Господин Даймлер се усмихва и казва:

— Аз пък си помислих, че съм ви развълнувал с диференциалните уравнения.

— Наистина сте я развълнували с нещо — измърморва Майк и класът избухва в смях. Не съм сигурна, че господин Даймлер го е чул, но виждам как връхчетата на ушите му се зачервяват.

Класът притихва, смутен, но любопитен. С всяка минута настроението ми се повишава, вече съм убедена, че всичко ще бъде наред. Преценила съм нещата, знам, че ми е даден втори шанс. И като бонус — господин Даймлер ми обръща специално внимание. След като купидоните раздадоха розите, дойде до чина ми, видя четирите рози, вдигна вежди и отбеляза, че сигурно имам много тайни обожатели.

— Не са толкова тайни — отвърнах и той ми намигна.

След часа си събирам нещата, излизам в коридора и спирам само за миг, колкото да погледна какво става зад мен. Разбира се, Кент. Виждам го да бърза след мен с извадена от панталона риза и преметната на рамо незатворена чанта, която се удря в бедрото му. Каква бъркотия! Тръгвам към барчето. Днес огледах по-внимателно неговата валентинка. Дървото е нарисувано с черен химикал, със съвършени сенки и полусенки. Листенцата са малки с формата на диаманти. Цялата работа му е отнела най-малко час. После я сложих между две страници на учебника по математика, за да не се смачка.

— Хей — настига ме той. — Получи ли картичката ми?

Готова съм да кажа: „Много е хубава“, но нещо ме спира.

— „Не се влюбвай на пияна глава!“ Това някакъв известен лозунг ли е? Защото не съм го чувала.

— Смятам, че е мой граждански дълг да го оповестя на света — слага ръка на сърцето си той.

„Не би говорил с мен, ако си спомняш“, ми минава през ума, но бързо избутвам мисълта от главата си. Това е Кент Макфулър, все пак, и трябва да е щастлив, че изобщо говоря с него. Освен това не мисля да ходя на купона му довечера. Няма купон, няма Джулиет Сайкс, няма причина с Кент да се скараме. И най-важното — няма катастрофа.

— За да увеличим процента на особняците.

— Приемам го за комплимент.

Изведнъж става сериозен, бърчи нос така, че луничките му да се съберат в едно голямо съзвездие, и пита:

— Защо флиртуваш с господин Даймлер? Той е едно перверзно копеле.

Толкова се изненадвам от излиянието му, че ми е необходимо време да намеря отговор.

— Не е перверзен.

— Повярвай ми, точно такъв е.

— Ревнуваш ли?

— Глупости.

— И не флиртувам с него.

— Да бе — извърта очи.

Свивам рамене.

— Теб какво те интересува?

Кент почервенява, забива поглед в пода и измънква:

— Просто така.

Стомахът ми се свива и с изненада установявам, че ми се иска отговорът му да е различен — по-конкретен. Естествено, ако признае неувяхващата си любов към мен тук, насред коридора, ще бъде истинска катастрофа. Въпреки ексцентричността му не бих искала да го унижавам публично — готин е и сме приятели още от деца, но никога, ама никога не бих излязла с него, дори и след милион години. Не и в живота, който искам да си върна, онзи, в който след „вчера“ следва днес, а после „утре“. В него няма място за бомбета и карирани маратонки.

— Виж — заговаря пак, без да ме поглежда, — нашите заминават за уикенда и довечера правя купон…

— Ъхъ.

Поглеждам напред и забелязвам Роб с няколко приятели да влиза в барчето. Всеки момент ще ме види и той, но не искам да говоря с него сега. Стомахът ми се обръща само при мисълта за това и заставам пред Кент с гръб към барчето.

— Ъ… Я ми припомни къде живееше.

Кент ме поглежда странно и осъзнавам, че съм застанала на пътя му към барчето.

— Над шосе номер 9. Не си ли спомняш? — Не отговарям. Той свежда поглед и вдига рамене. — Може и да не си спомняш. Идвала си само няколко пъти. Преместихме се в нея точно преди началото на пети клас. От Терас Плейс. Нали помниш старата ни къща на Терас Плейс?

Усмивката отново е на лицето му. Мама е права: очите му са точно с цвета на трева.

— Обичаше да се промъкваш в кухнята и да крадеш курабийки. Аз пък те гонех около огромните кленове в предния двор. Помниш ли?

Щом отваря дума за кленовете, споменът изплува в съзнанието ми и се уголемява, сякаш изскача от водата и около него се образуват вълнички. Двамата седим в тясна ниша между две огромни групи коренища, изпълзели изпод земята като гръбнаци на диви животни. Той откъсва от едно клонче две малки кленови ядки, слага едната в своя нос, другата в моя и казва, че така всички ще знаят, че се обичаме. Бях на не повече от шест години, вероятно пет.

— Аз… аз… — Последното нещо, което ми трябва сега, е да ми припомня доброто старо време, когато бях само колене, очила и нос между тях, и той — единственото момче, което ми обръщаше внимание. — Знаеш ли, за мен всички дървета са еднакви.

Той се засмива, а аз дори не се опитвах да бъда забавна.

— Е, ще дойдеш ли довечера? На купона.

Това ме връща към действителността.

— Не, не мисля.

Усмивката му губи от силата си.

— Хайде де, ще бъде забавно. Намислил съм нещо грандиозно. Ще ти остане спомен за цял живот. Нали знаеш: гимназията — най-хубавите години в живота ни и всички онези глупости.

— Точно така — извивам саркастично устни. — Гимназията — райските години.

Обръщам се и се отдалечавам от него. Барчето е пълно. Едното крило на двойната врата е подпряно със стара обувка за тенис и когато приближавам, шумът ме посреща вместо поздрав.

— Ще дойдеш — вика след мен Кент. — Знам, че ще дойдеш.

— Не разчитай — отвръщам бързо и замалко да добавя: „Така е по-добре!“