Но само с пуешко, шунка или бяло пилешко месо. Със салам и наденица изобщо не стават, а с печено говеждо са под въпрос. Което е възмутително, защото аз обожавам говеждо.

Роб стои до касата с група приятели. Държи поднос с огромна порция пържени картофи. Яде ги всеки ден. Усеща погледа ми, намира ме и ми кима. (Определено не е момче, което се справя добре с чувствата — неговите и моите. Доказателство? Това „падам си по теб“ в картичката.)

Странна работа са това чувствата. Преди да станем гаджета, харесвах Роб толкова дълго и толкова много, че всеки път, когато ме погледнеше, ми се завиваше свят, честна дума. Понякога ми прилошаваше само от мисълта за него и трябваше да седна, за да не падна.

Но сега, когато официално сме двойка, в определени моменти през главата ми минават странни идиотски мисли. Поглеждам го например и се питам дали картофките няма да запушат артериите му, дали си чисти зъбите с конец и откога не си е прал шапката с логото на „Янките“, с която не се разделя. Понякога си мисля, че съм мръднала. Коя не би искала да излиза с Роб Кокран?

Не че не съм щастлива, напротив, тотално съм щастлива, но имам усещането, че непрекъснато трябва да си напомням защо го харесам, защото ако не го правя, може да забравя. Слава Богу, причините са милион и една: защото косата му е черна, а цялото му лице е в лунички, но за разлика от другите, на него му отиват защото е шумен, но не досаден, защото всички го познават и харесват, и вероятно половината от момичетата тайничко въздишат по него, защото изглежда супер в спортния си пуловер за лакрос, защото, когато е много уморен, слага глава на рамото ми и заспива. Това най-много ми харесва. Обичам да лежа до него, когато е късно, тъмно и толкова тихо, че чувам ударите на собственото си сърце. В такива моменти не се съмнявам, че съм влюбена в него.

Зарязвам Роб и се нареждам на опашката да си платя поничката — аз също съм голяма работа, затова не тичам като пале след него, — после тръгвам към масите за старшите. Основното помещение на барчето е във формата на правоъгълник. Най-близо до входа и до класните стаи сядат децата с увреждания, после са онези от трети курс, след тях са втори и в дъното са масите за зайците. Местата за старшите са най-отпред и са отделени от общото помещение в нещо като сепаре. Прилича на осмоъгълник и отвсякъде е с прозорци. Е, всичките са към паркинга, но все пак е по-добре, отколкото да гледаш хлапетата от първи курс да се лигавят над ябълковите си пюрета. Не го казвам, за да ги обидя.

Намирам Али седнала на любимата ни кръгла маса до прозореца.

— Здрасти — казвам и оставям подноса и розите на масата. Нейният букет също е отгоре и набързо преброявам цветята.

— Девет. Колкото мен — казвам и посочвам към моя.

Тя прави гримаса.

— Едната не се брои. Изпрати ми я Идън Шлоски, представяш ли си? Кретен!

— Представям си. Аз имам една от Кент Макфулър, така че и тя не се брои.

— Ох, той е безнадеждно влюбен в теб — казва тя, като удължава нарочно „ю“ — то. — Получи ли съобщението на Линдзи?

Обирам сиренето в средата на поничката и го лапам.

— Наистина ли ще ходим на този купон?

Али изсумтява.

— Защо, страх те е да не ти налети ли?

— Много смешно.

— Щяло да има цяло буре с бира — обявява тя и отчупва съвсем малко парче от сандвича си с пуешко. — След училище идвате у нас, нали?

Няма защо да пита. Днес е петък и това отдавна се е превърнало в наша традиция. Поръчваме си храна, нападаме гримовете й, надуваме музиката и танцуваме, разнасяйки из стаите сенки за очи и червила.

— Да, разбира се.

С крайчеца на очите си виждам, че Роб се приближава към нас и след малко вече е до масата, пльосва се на стола до мен и се навежда, докато устните му достигнат лявото ми ухо. Направо вони на одеколон. Винаги използва „Тотал“. Мирише на онзи лимонов чай, който баба обича да пие, но не съм му го казвала.

— Здрасти, Самър.

И всеки път ми измисля разни имена: Самър, Сандвич, Сами. Без да обръща внимание на гримасата ми, Роб пита:

— Получи ли валентинката ми?

— А ти моята? — питам на свой ред.

Той сваля раницата от рамото си и отваря ципа. На дъното се виждат пет-шест смачкани рози (предполагам, че една от тях е моята), празна кутия от цигари, пакетче дъвки „Тридент“, мобилният му телефон и резервна риза. Роб не е много ученолюбив.

— От кого са другите рози? — питам заядливо.

— От твои съпернички — дразни ме.

— Много шик — намесва се Али. — Ще ходиш ли довечера на купона у Кент?

— Сигурно — свива рамене Роб и изведнъж добива отегчен вид.

Ще ви издам една тайна: веднъж, докато се целувахме, отворих очи и видях, че и неговите са отворени. Но той не гледаше мен, а някъде над рамото ми, из стаята.

— Щяло да има буре с бира — обявява Али за втори път.

Всички тук се шегуват, че „Джеферсън“ най-добре те подготвя за живота в колежа: учи те как се работи и как се пие. Преди две години „Ню Йорк Таймс“ ни нареди сред десетте най-пиянски държавни училища в Кънектикът.

Не че няма какво друго да се прави тук. Имаме си молове, много ресторанти за бързо хранене и… това е. Да си го кажем честно: така е почти в цялата страна. Татко често повтаря, че трябва да махнат Статуята на свободата и на нейно място да сложат мол или от онези златни арки на „Макдоналдс“. Така поне човек щял да знае какво да очаква.

— А-хм. Извинете.

Линдзи е застанала зад Роб и си прочиства гърлото. Ръцете й са скръстени на гърдите и единият й крак потропва нервно по пода.

— Седнал си на моето място, Кокран — мърмори, но само се преструва на ядосана. Роб и Линдзи винаги са били приятели. Понеже винаги са били в една група, се налага да бъдат и приятели.

— Моите извинения, Еджком.

Той става и се покланя почти до земята, докато тя заема освободения стол.

— До довечера, Роб — маха му Али и добавя: — Доведи и приятелите си.

— Чао засега — казва той, навежда се, заравя лице в косата ми и гласът му става по-тих и по-дълбок. Глас, който някога предизвикваше у мен истинска буря от емоции. Сега понякога ми се струва превзет. — Не забравяй. Тази нощ е наша.

— Как да забравя! — произнасям с надеждата, че звуча по-скоро секси, отколкото изплашено. Дланите ми са мокри от пот и започвам да се моля, да не би да реши да ме хване за ръката.

Слава Богу, не го прави. Навежда се и притиска устни в моите. Оставаме така, докато Линдзи не се развиква:

— Не се мляскайте, аз ям, за Бога!

Замеря ме с един картоф и ме уцелва по рамото.

— Довиждане, дами — казва Роб и бавно се отдалечава с леко килната на едната страна шапка.

Издебвам момента, когато никой не ме гледа, и избърсвам устата и покритата с лигите на Роб брадичка.

Ето още една тайна за Роб: целува се ужасно.

Елъди твърди, че всичките ми неприятности идват от несигурното положение в отношенията ни, защото все още не сме стигнали до края. Направим ли го веднъж, е сигурна, че ще се почувствам по-добре, и аз й вярвам. Все пак тя е нашият експерт в любовта.

Елъди пристига последна в барчето и щом оставя подноса на масата, всички се нахвърляме на картофите й. Тя прави вял опит да отблъсне атаките ни, но бързо се отказва и оставя букета си до нашите. Събрала е дванайсет рози и завистта ми веднага се обажда.

Предполагам, че и Али усеща същото, защото пита:

— Какво трябваше да направиш, за да ги събереш?

— На кого трябваше да го направиш? — поправя я Линдзи.

Елъди ни се изплезва, но изглежда доволна, че сме забелязали.

Али поглежда над рамото ми и се изкисква:

— Психо килър, qu’est-ce que c’est.

Всички се обръщаме и виждаме Джулиет Сайкс, или Психото, да се носи през отделението за старшите. Изразът е правилен, тя не ходи, а наистина се носи наоколо, направлявана от сили извън нейния контрол. Дългите й бледи пръсти държат голям кафяв хартиен плик. Лицето й е скрито зад завеса от светлоруса коса, раменете й са повдигнати и прегърбени така, че допират ушите. Повечето деца изобщо не забелязват появата й, защото е ходеща дефиниция на „невзрачна“, но с Линдзи, Али и Елъди започваме да скърцаме и да стенем като в „Психо“ на Хичкок, който гледахме на едно от нашите пижамени партита преди две години. (След това всички трябваше известно време да спим на запалена лампа.)

Нямам представа дали Джулиет ни чува. Линдзи твърди, че не чувала нищо, защото гласовете в главата й били прекалено силни. Тя продължава да се носи из помещението все така бавно и най-накрая стига до вратата, която води към паркинга. Не съм сигурна дали Джулиет яде всеки ден. Почти не я виждам в барчето.

Тя опитва да отвори вратата, но й се налага да бутне няколко пъти с рамо, сякаш е прекалено слаба, за да я отвори само с ръка.

— Дали е получила нашата валентинка? — пита Линдзи и облизва солта от картофа, преди да го мушне в устата си.

Али кима.

— В часа по биология. Седях зад нея.

— Каза ли нещо?

— Някога казвала ли е нещо? — Али слага ръка на сърцето си и смръщва скръбно вежди. — Хвърли розата веднага след края на часа. Представяте ли си? Директно пред очите ми!

През втората година в гимназията Линдзи незнайно как разбра, че Джулиет не е получила роза. Нито една. Затова прикрепи картичка към една от своите и я пъхна в процепа на вратата на шкафчето на Джулиет. На бележката пишеше: „Може би следващата година, но по-вероятно не“.

Оттогава всяка година на Свети Валентин й изпращаме роза със същото послание. Доколкото знам, единствената получавана от нея през годините картичка е тази: Може ви следващата година, но по-вероятно не.

Ако ставаше дума за друг, сигурно щеше да ми е кофти, но Джулиет заслужава прякора си. Пълно куку е. Говори се, че веднъж родителите й я намерили на шосе 84 в три часа през нощта чисто гола, яхнала ламаринения разделител между платната. А миналата година Лейси Кенеди ни каза, че я видяла в тоалетната до крилото по природни науки да четка трескаво косата си и да се гледа втренчено в огледалото. През всичките тези години, откакто сме в гимназията, Джулиет не е произнесла нито една дума. Доколкото знам, никой не я е чувал да говори.

Линдзи мрази Джулиет. Мисля, че двете са били в едно училище още от първи клас и доколкото разбирам, омразата й се е породила още оттогава. Винаги когато я срещнем, тя прави кръстен знак и го вдига над главата си, сякаш Джулиет е вампир и може ненадейно да й скочи и да я захапе за гърлото.

Линдзи беше тази, която откри, че Джулиет си е напикала спалния чувал на скаутски лагер в пети клас, и именно Линдзи й лепна прякора „Жълтата лимонада“. Децата я наричаха така чак до края на първата година в гимназията, представяте ли си, и страняха от нея, защото твърдяха, че миришела на напикано.

Обръщам глава към прозореца и виждам, че косата на Джулиет блести на слънцето като пожар. Хоризонтът зад нея тъмнее, буреносните облаци размиват границите му. Изведнъж се замислям, че всъщност не знам защо Линдзи мрази толкова много Джулиет и откога. Отварям уста да попитам, но момичетата вече са на друга тема.

— … Хубав женски бой — завършва Елъди и Али се изкисква.

— Ау, умирам от страх — саркастична е Линдзи.

Ясно, изпуснала съм нещо. Питам бързо:

— Какво става?

Елъди ми обяснява:

— Сара Грендъл разправя наляво и надясно, че Линдзи й съсипала живота. — Налага се да почакам, докато сдъвче картофа си. — Няма да плува на четвъртфиналите. А ти знаеш, че това е мечтата на живота й. Помниш ли, когато беше забравила очилата си за сутрешната тренировка? Но втория час вече беше с тях.

— Сигурно окачва всички сини ленти на стената в стаята си — подмята Али.

— Сам също правеше така. Нали, Сам? С медалите ти от ездата? — сръчква ме в ребрата Линдзи.

— Не може ли да се върнем към темата? — махам с ръце отчасти защото искам да чуя историята, но най-вече за да отклоня вниманието им от факта, че някога съм била в отбора на загубенячките. В пети клас прекарвах повече време с конете, отколкото с представителите на човешката раса. — Още не схващам защо Сара се сърди на Линдзи и защо иска да се бие с нея.

Елъди извърта очи и ме поглежда, сякаш съм едно от децата със специални потребности.

— Наложили са й наказание, защото закъсняла за часа на класния пет пъти за две седмици. Днес е имала последно предупреждение. — Все още не мога да зацепя и тя въздиша тежко. — А днес закъсня, защото трябваше да паркира в горната част на паркинга и да мята задник…

— Цели триста и шейсет метра — довършваме всички в един глас и избухваме в маниашки смях.

— Спокойно, Линдзи — успокоявам я бързо. — Ако се стигне до бой, ще заложа на теб.

— Да, с теб сме — додава Елъди.

— Не е ли странно как се случва всичко? — отбелязва Али леко смутена. Винаги когато иска да каже нещо сериозно, се смущава. — Как всичко произлиза от предишното? Защото, ако Линдзи не беше откраднала онова място на паркинга…

— Не съм го откраднала. Спечелих си го честно — вика възмутено Линдзи и за по-голяма убедителност тропа с ръка по масата. Диетичната кола на Елъди подскача и се разплисква, мокрейки част от пържените картофи.

— Говоря сериозно. — Гласът на Али се издига над нашите, за я чуем. — Разбирате ли, като мрежа е. Всичко е свързано.

— Да не си ровила пак из скривалището на баща си, Ал? — поглежда я Елъди.

Това е целият ни коментар. От години се шегуваме така с Али. Баща й работи за музикалната индустрия. Адвокат е, не е продуцент, мениджър или музикант, и винаги е с костюм, дори през лятото на басейна, но Линдзи не спира да повтаря, че бил хипи и тайно пушел трева.

Ние се превиваме от смях, а бузите на Али порозовяват.

— Защо никога не ме слушате? — нацупва се, но едва прикрива усмивката си. Взима един картоф и го хвърля по Елъди. — Веднъж четох някъде, че ако определено количество пеперуди напусне Тайланд, това може да причини поройни дъждове в Ню Йорк.

— Да, аз пък четох, че една от твоите пръдни може да причини слънчево затъмнение в Португалия — киска се Елъди и на свой ред мята картоф към Али.

— А твоят сутрешен дъх може да прогони панически хората от Африка.

С Линдзи се тресем от смях, а те продължават да се замерят с картофи. Линдзи се опитва да им каже да не съсипват хубавата храна, но така се разхълцва, че не успява да изрече и думичка.

Най-после поема дълбоко въздух и казва задъхано:

— А пък аз знаете ли какво чух? Че ако кихнеш достатъчно силно, може да причиниш торнадо в Айова.

При това всички изкрейзваме от смях, дори и Али, започваме и четирите да кихаме и едновременно с това да се кискаме. Всички се обръщат, но на нас изобщо не ни пука.

След милион кихавици Линдзи се обляга назад, хваща се за корема и отваря уста, жадна за въздух.

— Трийсет души убити от торнадо в Айова — успява да каже. — Други петдесет са изчезнали.

И всичко започва отново.

С Линдзи решаваме да се спасим от седми час и да си вземем по един йогурт в „Най-добрият сладолед в цялата страна“ или НСЦС. Тя взима френски, но се оказва гаден, а аз си купувам английски. С нея често съкращаваме седмия час. Вече сме последна година и смятаме, че може да си позволим по някое отсъствие. Освен това мразя учителката ни по английски, госпожа Харбър. Винаги се отплесва нанякъде. Тъкмо се приготвям да записвам и тя неочаквано започва да говори за бельото през осемнайсети век или за нашествието в Африка или ни обяснява как изглеждало изгряващото слънце над Гранд Каньон. Подозирам, че я е налегнала склерозата, макар да не е на повече от петдесет. При баба започна по същия начин: мислите се въртяха хаотично в главата й и се сблъскваха помежду си, постепенно започна да обърква причина със следствие и да подменя цел А с цел Б, когато беше жива и й ходехме на гости. Тогава бях само на шест, но си спомням, че се молех наум: „Боже, дано да умра млада!“

Това се отнася и за теб, госпожо Харбър.

Може би е предзнаменование?

За да напуснеш училището преди края на учебния ден, по принцип ти трябва специално разрешение от родителите или от секретариата. Но за нас правилото не важи. Едно от преимуществата да си старши е, че можеш да излизаш през междучасията, когато си поискаш. Привилегията е извоювана от нашите предшественици още преди двайсет години, няколко години преди „Томас Джеферсън“ да заеме първото място по самоубийства на ученици в страната. Веднъж намерихме в интернет статията в „Кънектикът Пост“, където ни наричат „Гимназията на самоубийците“, и я прочетохме.

Тогава един ден група ученици напуснала училището и преминала оттатък — самоубили се. Предполагам, че са се наговорили. После излязла забраната никой да не напуска училище без специално разрешение. Голяма тъпотия, ако питате мен. Все едно да забранят на всички ученици да пият вода, защото са открили, че някои от тях носят в училище водка в шишета от минерална вода.

Добре, че има и друг начин да напуснеш кампуса: през дупка в оградата зад физкултурния салон, близо до игрището за тенис. Наричаме мястото „Салона за пушачи“, защото всички пушачи се събират там. Но този път, докато с Линдзи се измъкваме през оградата и тръгваме между дърветата, не виждаме нито един пушач. След няколко минути стигаме до шосе 120. Всичко наоколо е притихнало и заскрежено. Клонките и черните листа хрущят под обувките ни и дъхът ни се издига нагоре на бели облачета.

Сградата на училището е на четири-пет километра от центъра на Риджвю или онова, което може да се нарече център, но е само на половин километър от улица със схлупени магазинчета, които наричаме Редицата. Там са бензиностанцията, любимата ни сладоледена къща, китайски ресторант, където веднъж ядохме и след това Елъди повръща цели два дни, магазин на „Холмарк“, където можеш да си купиш розова балеринка от порцелан, стъклена топка със сняг и подобни боклуци. С Линдзи се запътваме натам. Крачим в студения ден с тесните си понички, чорапогащниците и отворените якета, за да ни се виждат поръбените с пухчета блузки, и сигурно приличаме на избягали от лудницата, но какво от това?

Минаваме през „Кухнята на Ханън“ — така се нарича китайският ресторант — и през мръсните му прозорци виждаме Алекс Лимънт и Ана Картильо приведени над купа с някакво ястие.

— Ох, скандал! — вдига вежди Линдзи, въпреки че е скандал само наполовина. Защото на всички е известно, че през последните три месеца Алекс изневерява на Бриджит Макгуайър с Ана. Всички, с изключение на Бриджит, естествено.

В семейството на Бриджит са заклети католици. Тя е хубавка и винаги изглежда много чиста, когато и да я погледнеш, имаш чувството, че току-що си е изтъркала лицето до кръв. Но явно се пази за сватбата. Така казва тя, макар че, ако питаш Елъди, е неосъзната лесбийка. Ана Картильо е в първи курс, но ако се вярва на слуховете, вече е спала с четири момчета. Тя е една от малкото в „Томас Джеферсън“, чието семейство няма никакви пари. Майка й е фризьорка, а колкото до бащата, дори не знам дали има такъв. Живее в един от скапаните апартаменти под наем зад Редицата. Чух веднъж Андрю Сингър да разправя, че спалнята й винаги миришела на пържено пиле.

— Хайде да влезем и да им кажем „здрасти“ — хваща ме за ръката Линдзи.

Аз се дърпам.

— Ще получа хипогликемична криза.

— Ето. Вземи от тези. — Вади от джоба на полата си пакет бонбони и ми ги връчва. Винаги има в себе си бонбони. Двайсет и четири часа в денонощието, сякаш крие между тях дрога. И подозирам, че е точно така. — Само за секунда, обещавам.

Оставям се да ме завлече вътре. Звънче звънва над главите ни, когато отваряме вратата. Жената зад тезгяха вдига поглед от „Наш седмичник“ и ни поглежда, но разбира, че нямаме намерение да поръчваме, и отново се зачита в списанието си.

Линдзи веднага отива до масата на Алекс и Ана и се навежда към тях. Тя и Алекс се водят приятели. Алекс се води приятел с много хора, понеже под леглото в стаята си държи кутия от обувки с джойнт, но не и с мен. С него сме само на приятелско кимване, защото нямаме база за общуване. Той е в класа ми по английски, но е по-зле и от мен. Сигурно защото прекарва всяка свободна минута с Ана. Понякога ми подмята нещо от рода на: „Това есе ще ни разкатае фамилията“, но повече никога не сме си казвали.

— Хей, здрасти — провиква се Линдзи. — Ще ходите ли на купона у Кент довечера?

Лицето на Алекс пламва. Най-малкото го е срам, че го виждат открито с Ана. Но може да е реакция от храната. Не бих се изненадала.

— Ъм… не знам, може би. Трябва да помисля… — измънква той.

— Ще бъде супер — продължава весело Линдзи. — Ще доведеш ли Бриджит? Такъв сладур!

Всъщност и двете сме на мнение, че Бриджит е голяма досадница. Винаги прелива от добро настроение и носи тениски с идиотски надписи, например: „Ако не си в първата редица, назад гледката е една и съща“ (честна дума, не ви лъжа). Но Линдзи ненавижда Ана и веднъж написа АК = ББ по всички стени на тоалетната срещу барчето, където всички влизат. ББ означава бял боклук.

Ситуацията е ужасно конфузна, затова решавам да се намеся.

— Това пиле със сусам ли е? — Посочвам към покритото със съсирен сивкав сос месо в купата на масата, до която се мъдрят до две курабийки с късметчета и тъжно изглеждащ портокал.

— Говеждо с портокали — отвръща Алекс. Явно си отдъхва от смяната на темата.

Линдзи ме стрелка ядосано с поглед, но аз продължавам да ръся любезности:

— Трябва да внимавате с храната тук. Веднъж Елъди се отрови от пилешкото и повръща цели два дни. Ако изобщо е било пилешко. Кълнеше се, че е видяла топка козина в него.

Щом го казвам, Ана хваща своите пръчици, взима огромна хапка, поглежда ме и се усмихва така, че мога да видя храната в устата й. Може и да не го прави, за да ме разкара по-бързо, но изглежда точно така.

— Това е гадно, Кингстън — казва Алекс, но също се усмихва.

Линдзи извърта очи, има предвид, че тия двамата само ни губят времето.

— Хайде, Сам — казва припряно, грабва една от курабийките с късмети и когато излизаме навън, я отваря.

— „Щастието идва неочаквано“ — прочита тя и прави физиономия, от която избухвам в смях. Смачква на топка листчето и го пуска на земята. — Безполезно.

Аз поемам дълбоко въздух и издишвам.

— Винаги ми се повдига от миризмата в тоя ресторант.

Наистина е непоносима. Вони на старо месо, евтино олио и чесън. Облаците на хоризонта превземат бавно небето, всичко посивява и губи очертанията си.

— Не познавам ресторант, където мирише по-лошо — допълва ме Линдзи и слага ръка на корема си. — Знаеш ли от какво имам нужда сега?

— Едно „Джъмбо“ в „Най-добрият сладолед в цялата страна“ — ухилвам се.

НСЦС е една от абревиатурите, която използваме често.

— Определено от едно „Джъмбо“ в „Най-добрият сладолед в цялата страна“ — повтаря като ехо Линдзи.

И двете треперим от студ, но си поръчваме по едно „Джъмбо“ с двойна шоколадова глазура, поръсен с натрошени фъстъци, и го ядем по обратния път до училище, като духаме по пръстите си, за да ги стоплим. Алекс и Ана са си тръгнали от китайския, но отново налитаме на тях в Салона за пушачи. Имаме точно седем минути до началото на осмия час и Линдзи ме дърпа зад тенис корта, за да изпуши цигарата си спокойно, без да слуша караницата между Алекс и Ана. Поне изглежда точно така. Главата на Ана е клюмнала встрани, а Алекс я стиска за раменете и й шепне нещо. Цигарата в ръката му гори толкова близо до кестенявата й коса, че всеки момент може да я подпали, и си представям как главата й лумва като кибрит.

Линдзи довършва цигарата. Хвърляме чашите от „Джъмбо“-то върху замръзналите листа и тръгваме към училище, като тъпчем празните цигарени кутии и пластмасовите торбички, наполовина пълни с дъждовна вода. Мисля само за довечера — страх ме е и същевременно тръпна от вълнение — чувстваш се по същия начин, когато чуеш гръм и очакваш след секунди да видиш мълнията да раздира небето и да захапва облаците с острите си зъби. Не биваше да бягам от английския. Така ми остана прекалено много време за мислене. А мисленето не е донесло нищо добро на никого, независимо какви ги говорят учителите, родителите и зубрачите.

Заобикаляме тенис корта и тръгваме по алеята за старшите. Алекс и Ана все още стоят полускрити зад физкултурния салон. Алекс пуши поне втора цигара. Определено се карат. Освобождавам доволна въздишка. С Роб изобщо не се караме, не и за нещо сериозно. Трябва да означава нещо.

— Проблеми в рая — подмятам злорадо.

— Повече ми прилича на проблеми в ада — отвръща Линдзи.

Тъкмо пресичаме паркинга за преподавателите и съзираме госпожица Уингърс, заместник-директорката ни, да маневрира между колите в опит да издебне пушачите, които не са имали време или ги е домързяло да извървят разстоянието до Салона за пушачите и се крият между старите волвота и шевролети на даскалите. Уинтърс е обявила тотална вендета на пушачите. Чух, че майка й е починала от рак на белия дроб, емфизем или нещо подобно. Хване ли те с цигара, получаваш три петъчни наказания без право на обжалване.

Линдзи трескаво рови из чантата си, вади две дъвки и ги мята в устата си.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

— Споко, не могат да те заковат само защото миришеш на цигари — отбелязвам, но и Линдзи го знае много добре. Тя обаче обича да драматизира. Странно, колкото и добре да познаваш приятелите си, продължаваш да им се хващаш на игричките.

Линдзи подминава думите ми и продължава да се вживява.

— Как ми е дъхът? — пита и ми духа в носа.

— Като хладилна камера във фабрика за ментол.

Госпожица Уинтър все още не ни е забелязала. Продължава да прибягва между колите, от време на време спира и поглежда под тях, все едно очаква някой да се е набутал там и да допушва фаса си. Ето затова всички я наричат зад гърба й Никотиновия нацист.

Поглеждам разколебано към физкултурния салон. Не харесвам особено Алекс и определено не обичам Ана, но всеки, учил някога в гимназия, добре знае, че трябва да сме солидарни в борбата срещу родители, учители и ченгета. Неписано правило е: те срещу нас и ние срещу тях. Просто го знаеш, както знаеш къде да седнеш, с кого да говориш и какво да ядеш, без да знаеш откъде го знаеш. Ако ми схващате мисълта.

— Не трябва ли да се върнем и да ги предупредим? — питам Линдзи.

Тя спира, вдига поглед към небето и примижава. Мисли.

— Зарежи ги — отрязва накрая. — Могат да се погрижат за себе си и сами.

И сякаш да потвърди мнението й, звънецът оповестява края на седмия час. Тя кима към училището:

— Хайде.

Линдзи е права, както винаги. Тия двамата никога не биха направили нещо за мен.

Към следващата част или към съдържанието

Лорън Оливър Моят Свети Валентин (5)

Метаданни

Данни

Моят Свети Валентин

Информация

История

Сваляне / Връзки

Купон у Кент Маклудия довечера. Там ли сме?

Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (5)