Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (15)

Спасението е в съня

— Хей, горе главата! — прасва ме с възглавница Линдзи.

Двете седим на дивана в стаята на Али. Елъди пъха в устата си последното парче пикантна риба тон, което според мен не е особено добра идея, защото през последните три часа прави само това, докато лежи на отоманката в хола.

— Не се тревожи. Роб ще дойде всеки момент.

Всички си мислят, че причината за ужасното ми настроение и мълчанието ми е Роб. Но съм умърлушена, защото с наближаването на злокобния час страхът се промъква в мен и ме завладява. Пълзи бавно из вените ми и ги пълни както пясък пясъчния часовник. Всяка секунда ме приближава все по-близо до онзи момент. И нямам никакви гаранции. Сутринта бях убедена, че всичко е много просто, че всичко, което трябва да направя, е да не отида на онзи проклет купон и да не припарвам до колата. Тогава времето отново ще поеме по обичайния си път и ще се спася.

Ребрата болезнено притискат сърцето ми, като че ли всеки момент ще го премажат. Все по-трудно ми става да дишам. Изпитвам ужас, че в следващата секунда — в мига между две вдишвания — всичко ще потъне в тъмнина и отново ще се намеря в леглото си у дома, събудена от алармата на часовника. Случи ли се пак, просто не ми е ясно какво ще правя. Сърцето ми сигурно ще спре завинаги.

Али изключва телевизора и хвърля дистанционното на пода.

— Хайде, казвайте какво да правим.

— Чакай да се посъветвам с духовете — подхвърля Елъди и слиза от отоманката.

Сяда на пода, където по-рано си очертахме кръг за викане на духове, като в доброто старо време. Опитахме се да играем, но всички започнахме да бутаме стрелката и да изписваме думи от рода на: „пенис“ и „тестиси“, докато Линдзи не се разкрещя: „Извратени духове! Педофили! Тормозят децата!“

Елъди завърта стрелката с два пръста. Тя се върти известно време и спира на думата „Да“.

— Вижте, вижте! — вдига ръцете си тя. — Стана, без да го пипам.

— Само дето не беше въпрос, на който да отговориш с „Да“ или „Не“, глупаче — извърта очи Линдзи и отпива голяма глътка от бутилката „Шато дю Папе“, която донесохме от избата.

— Този град е ужасен — въздиша Али. — Тук никога нищо не се случва.

Дванайсет и трийсет и три. Дванайсет и трийсет и пет. Никога не съм виждала стрелките на часовника да се движат толкова бързо, направо препускат по циферблата. Дванайсет и трийсет и пет. Дванайсет и трийсет и шест.

— Трябва ни малко музика — скача от мястото си Линдзи. — Хайде, какво седим като тъпачки!

— Музика! Музика! — подема Елъди и с Линдзи тичат в другата стая, където е стереоуредбата.

— Не, моля ви, без музика! — простенвам, но вече е късно.

Бионсе набира бързо скорост. Вазите се тресат по рафтовете. По тялото ми пробягват ледени тръпки, имам чувството, че всеки момент ще експлодирам.

Дванайсет и трийсет и седем. Потъвам дълбоко в дивана, мятам одеялото върху коленете си и скривам ушите си в ръце.

Линдзи и Елъди се връщат в стаята. Тази вечер решихме да си облечем стари шорти и къси потници, но двете явно току-що са щурмували килера на Али, защото се появяват с очила за ски и кожени шапки, а Елъди куцука към нас с напъхан наполовина в детска снегоходка крак.

— Господи! — изписква Али и се превива от смях.

Линдзи пъха щека за ски между краката си, започва да я движи нагоре-надолу, да се върти в кръг и да пъшка:

— Ох, Патрик! Ох, Патрик!

Музиката е невероятно силна и едва я чувам, въпреки че свалям ръце от ушите си. Дванайсет и трийсет и осем. Остава една минута.

— Хайде! — вика Елъди и протяга ръце към мен, но аз съм скована от страх, дори главата си не мога да помръдна. Тя се навежда и вика в лицето ми: — Хайде, живни малко!

В главата ми се завъртат изключително много мисли и думи и се обърквам. Искам да извикам: „Не, спри!“ или „Да! Хайде да живнем“, но единственото, което правя, е да стисна здраво очи и да си представя как секундите текат като вода в бездънен басейн, докато четирите летим през времето, и си повтарям: „Сега, сега ще се случи, сега…“

Изведнъж всичко утихва.

Не смея да отворя очи. Дълбоко в мен зейва огромна черна празнина. Не усещам нищо. Може би това е да си мъртъв.

Изведнъж чувам глас:

— Може ли така? Ще останете без тъпанчета, преди да сте навършили двайсет.

Отварям очи. Госпожа Харис, майката на Али, стои на прага в лъскав шлифер и приглажда косите си. Линдзи замръзва със скиорските очила и нахлупената на главата си шапка, а Елъди безрезултатно се опитва да измъкне крака си от снегоходката.

Справих се! Системата проработи. Облекчението и радостта идват с неподозирана сила и едва се сдържам да не се разплача. Вместо това започвам да се смея. Прихвам като луда в настъпилата тишина и Али ме стрелка ядосано с поглед: „Сега ли намери да се смееш“?

— Да не сте пияни, момичета? — оглежда ни майка й една по една, съзира полупразната бутилка вино на пода и свъсва вежди.

— Не успяхме — хвърля се на дивана Али. — Ти уби ентусиазма ни.

Линдзи вдига очилата на главата си.

— Решихме да потанцуваме малко, госпожо Харис — обявява весело тя, все едно полуголите танци и дефинирането по спортни екипи е едно от основните занимания на момичетата скаути.

— Приключвайте — въздъхва госпожа Харис. — Имах изтощителен ден и искам да си легна.

— Ох, мамооо! — изхленчва Али.

Госпожа Харис я поглежда строго.

— Казах, край на музиката.

Елъди най-сетне успява да освободи крака си, залита назад и се срутва върху библиотечен шкаф. Една книга — „Наръчник на добрата домакиня“ от Марта Стюард — изхвръква от редицата и тупва в краката й.

— Ох!

Тя почервенява като домат и виновно поглежда към госпожа Харис, сякаш очаква всеки момент да я нашляпа.

Аз не мога да се сдържа и пак започвам да се кискам.

Госпожа Харис извърта очи към тавана, поклаща глава и казва:

— Лека нощ, момичета.

— Лека нощ, мамо — вика след нея Али, навежда се към мен и забива пръст в гърдите ми.

— Ти си пълна откачалка.

Елъди също се захилва и започва да криви устни, имитирайки Линдзи:

— „Решихме да потанцуваме малко, госпожо Харис.“

— Поне не срутих книгите — реагира Линдзи и се надупва към нея: — Що не ме цунеш отзад?

— Защо не, наистина! — вика Елъди и се навежда, все едно ще го направи. Линдзи писва и скрива задника си с ръце.

— Шшшт! — изсъсква Али и в същия момент чуваме госпожа Харис да вика отгоре: „Момичетаааа!“

След миг всички отново прихваме в истеричен смях. Страхотно е, че все още мога да се смея с тях.

Отново съм в играта.

 

 

След около час с Линдзи и Елъди се настаняваме на Г-образния диван. Елъди ляга на късата, а ние с Линдзи — на дългата страна. Тясно е, краката ни се допират и тя започва да мърда пръсти, за да ме дразни. Точно в момента обаче нищо не може да ме подразни. Али довлича отнякъде надуваем дюшек и завивките от стаята си (кълне ни се, че не може да спи с друго одеяло) и ляга. Всичко е като през първата година в гимназията. Намаляваме звука на телевизора и го оставяме включен, защото Елъди обича да спи на шум, и проблясващата в мрака синя светлина от екрана ми напомня за летата, прекарани на басейна в местния клуб, за трептящите по черната вода светлинки от лампите, за тишината и чувството, че си единственият човек в целия свят.

— Ехо! — прошепвам съвсем тихо, за да проверя има ли все още будни.

— Ммм? — изсумтява Линдзи.

Затварям очи и оставям вълната на спокойствие да ме залее от главата до петите.

— Ако някога се случи да преживявате един ден отново и отново, кой бихте избрали?

Никой не ми отговаря. След малко чувам хъркането на Али между възглавниците. Всички вече спят. Аз не се чувствам уморена. Не мога да се нарадвам, че все още съм тук, че съм спасена, избягала от онзи балон на времето или каквото там ме беше приклещило. Затварям очи и се опитвам да си представя кой ден бих си избрала аз. Спомените нахлуват в главата ми: десетки и десетки купони, туровете по магазините с Линдзи, плюскането до припадък на пижамените партита и сълзите, пролети с Елъди над „Тетрадката“ и дори преди това почивки със семейството, осмият ми рожден ден и първият път, когато скочих от площадката в басейна и водата нахлу в носа ми, замая ми главата — но всичките ми изглеждаха някак несъвършени, неясни, с бели петна.

В най-съвършения ми ден няма да има училище, това е сигурно. И за закуска ще има палачинки — мамините палачинки. Татко ще приготви прочутите си бъркани яйца, а Изи ще подреди масата, както прави на празници — с различни чинии, плодове и цветя, които бере около къщата, ще сложи всичко в средата и ще го нарече „украса“.

Затварям очи и си представям, че съм на ръба на бездънна пропаст, мракът се надига оттам и ме отнася нанякъде…

Носи ме, носи ме, носи ме…

Някой или нещо ме изхвърля от съня и за една ужасяваща секунда си помислям: „Това е часовникът. Всичко се повтаря отново.“

Свивам се на кълбо и Линдзи извиква:

— Ау!

Това единствено възклицание успокоява сърцето ми и отново започвам да дишам нормално.

Носи ме, носи ме, носи ме… Вече съм абсолютно будна и разбирам, че не е часовникът, а телефонът, звъни пронизително и звукът отеква из стаите, създавайки странен ехо ефект. Проверявам часа. Един и петдесет и две.

Елъди изпъшква. Али се завива през глава и измърморва:

— Изключи го.

Телефонът спира за момент, после започва отново да звъни и Али се изпъва внезапно като кол на надуваемия дюшек.

— По дяволите! Мама ще ме убие! — изсъсква тя.

— Спри го, Ал — обажда се изпод възглавницата си Линдзи.

Али се опитва да се измъкне от намотаните около нея завивки и не спира да ругае:

— По дяволите! Къде е тоя шибан телефон?

Препъва се, пада на земята и си удря рамото. Елъди отново простенва, този път по-силно.

— Не може ли по-тихо? — провиква се Линдзи. — Опитвам се да спя.

— Аз пък се опитвам да намеря телефона — ядосва се Али.

Но вече е късно. По стъпалата се чуват стъпки. Госпожа Харис явно се е събудила. След секунда телефонът спира да звъни.

— Слава Богу! — обръща се Линдзи и се заравя по-дълбоко в завивките.

— Наближава два часът — изправя се с пъшкане Али. Виждам очертанията й да се привеждат към импровизираното легло. — Кой идиот звъни в два часа през нощта?

— Може да е Мат Уайлд. Най-после е решил да ти каже, че те обича — мърмори сънливо Линдзи.

— Ха-ха! Много смешно! — отвръща Али, ляга си пак и всички притихваме.

До ушите ми стига въздишката на госпожа Харис над нас и тихото поскърцване от стъпките й. После съвсем ясно чувам:

— О, не! Боже мой, не!

— Али… — надигам се, но тя също е чула.

Става и пали лампата, после изключва все още бръмчащия телевизор. Присвивам очи от ярката светлина.

Линдзи изпъшква и мята одеялото върху главата си. Елъди посяга за очилата и се надига на лакът. Междувременно Линдзи осъзнава, че лампите няма да угаснат скоро, и изплува от бърлогата си.

— Какво става? — пита ядосано и разтърква очи с юмруци.

Никой не отговаря. Напрежението в стаята се покачва: случило се е нещо лошо. Али е застанала в средата на стаята напълно неподвижно. В огромната тениска и размъкнатите шорти изглежда по-дребна, отколкото е.

След малко гласът горе замлъква, чуват се стъпки, госпожа Харис прекосява коридора и тръгва надолу по стълбите. Али се връща на дюшека, подгъва крака под себе си и започва да си гризе ноктите.

Госпожа Харис не се изненадва, че ни намира будни в очакване на появата й. Носи дълъг копринен халат, маската за очи е вдигната на главата й и решавам, че никога не е била толкова съвършена, а страхът се забива като стрела в стомаха ми.

— Какво? — пита Али с леко истерична нотка. — Какво е станало? Нещо с татко ли?

Госпожа Харис примигва, сякаш току-що са я събудили от дълбок сън, опитва да събере мислите си.

— Не, не. Не е баща ти — отвръща, поема дълбоко въздух и изрича на един дъх: — Вижте, момичета. Това, което имам да ви съобщя, е много тъжно. Предпочитам да го чуете от мен, въпреки че съвсем скоро ще разберете и сами.

— Казвай, мамо!

Госпожа Харис кима бавно.

— Всички познавате Джулиет Сайкс, нали?

Името пада като бомба в пространството. Споглеждаме се смаяни. От думите, които очакваме от устата на госпожа Харис, мога да се закълна, че „Всички познавате Джулиет Сайкс, нали?“ държи първото място в топ десет на неочакваните.

— Да, и какво?

— Тя… — Гласът й секва, разсеяно оправя халата си и подхваща отново: — Минди Сакс се обади.

Линдзи вдига вежди и Али й връща красноречив поглед. Известна ни е Минди Сакс: петдесетгодишна, разведена лелка, но все още се облича като гимназистка. Разнася повече клюки, отколкото всички клюкарки в училище, взети заедно. Когато я срещна, винаги си спомням играта на развален телефон, която обичахме като малки, но вече пораснахме и сега единственият човек в Реджвю, който нашепва разни тайни на ухо, е госпожа Сакс. С госпожа Харис са в училищното настоятелство и затова майката на Али винаги е наясно кой се е развел, кой е фалирал и кой има тайна връзка.

— Минди живее до семейство Сайкс — продължава тя. — През последния половин час улицата им се напълнила с линейки.

— Не разбирам — мънка Али и не знам дали е от стреса от последните два дни, но аз също не разбирам.

Госпожа Харис скръства ръце и се превива, сякаш й е студено.

— Джулиет Сайкс е мъртва. Самоубила се е тази нощ.

Тишина. Абсолютна тишина. Али спира да гризе ноктите си, а Линдзи седи толкова тихо, както никога досега. Колкото до мен, мисля, че сърцето ми наистина спира да бие за няколко секунди. Чувствам се странно безтегловна, все едно съм излязла от тялото си и наблюдавам сцената отгоре. И за няколко секунди вместо нас като че ли в стаята са нашите снимки.

Неочаквано си припомням една история, която мама и татко ми разказаха веднъж: било е отдавна, още по времето, когато наричали гимназията „Училище за самоубийци“. Едно момче се обесило в килера сред смърдящите на пот пуловери, старите маратонки и бельото. Бил от загубеняците, свирел в училищния оркестър, нямал приятели, затова хората не се изненадали, като разбрали за смъртта му. Разстроили се, естествено, но разбирали.

На следващата година обаче… на следващата година едно от най-популярните момчета в училището се самоубило по същия начин. Всичко било едно към едно: начинът, мястото и времето. Само дето момчето било капитан на отбора по плуване, играело и във футболния отбор и когато полицаите влезли в килера, видели купища златни трофеи. Изглеждало, че е погребан в златна гробница. Оставил едно-единствено предсмъртно изречение: „Ние всички сме палачи!“

— Как е станало? — пита почти шепнешком Елъди.

Госпожа Харис навежда глава и за миг ми се струва, че ще заплаче.

— Минди чула изстрел. Но помислила, че е фойерверк. Решила, че е шега.

— Джулиет се е застреляла!? — мълви Али тихо, почти благоговейно, и осъзнавам, че и четирите мислим едно и също: това е най-лошият начин да умреш.

— Как са я… — Елъди слага очилата и облизва пресъхналите си устни. — Знае ли се защо?

— Не е оставила писмо — отвръща госпожа Харис и мога да се закълна, че нещо раздвижва въздуха в стаята: четири леки въздишки. На облекчение. — Мислех, че вие знаете нещо.

Тя отива до Али, навежда се и я целува по челото. Али се дръпва, може би от изненада. Досега никога не съм виждала госпожа Харис да целува Али. И никога не ми е приличала толкова силно на майка. Госпожа Харис излиза, а ние оставаме безмълвни и зашеметени, докато тишината ни обгради като в пашкул. Все едно чакаме нещо, не знам какво. Най-накрая Елъди проговаря:

— Мислите ли… — преглъща тежко, погледът й шари по лицата ни, — мислите ли, че е заради нашата роза?

— Не ставай глупава — сопва се Линдзи, но си личи, че е разстроена. Лицето й е пребледняло, пръстите й навиват и развиват края на одеялото. — Не й беше за пръв път.

Но това прави нещата още по-лоши.

— Поне показвахме, че я забелязваме — отсича Линдзи, вижда, че се взирам в ръцете й, и ги събира в скута си. — Повечето изобщо не й обръщаха внимание.

Али прехапва долната си устна.

— Все пак точно днес… — обажда се плахо Елъди.

— Така е по-добре за нея — отсича Линдзи.

Прозвуча долно, дори и от нейните уста, и всички вперваме поглед в нея.

— Какво? — вирва тя брадичка и заема отбранителна поза. — Знам, че и вие си го мислите. Тя беше нещастна и избяга от нещастието си. Точка по въпроса.

— Но… може би в бъдещето нещата щяха да тръгнат по-добре — намесвам се.

— Надали — отвръща Линдзи.

Разтърсвам глава, за да изляза от шока. И онзи пистолет — най-странното от всичко. Толкова суров, толкова шумен и безкомпромисен начин да го направиш. Кръв, мозък и миризма на барут. Ако толкова е искала да го направи… да умре… защо не се е удавила, просто да влезе във водата и да върви, докато покрие главата й? Или да скочи отвисоко. Веднага си я представям как пада и вятърът я носи надолу в бавен танц. Скача от някакъв мост или каньон с разперени ръце, но в ума ми, щом краката й се отделят от повърхността, тя поема не към земята, а нагоре и се рее в небето като птица.

Не успявам да вместя пистолета в картинката. Пистолетите са за полицейските драми, грабежите по магазините, наркопласьорите и уличните банди. Не и за Джулиет Сайкс.

— Трябваше да бъдем по-мили с нея — свежда поглед Елъди, сякаш й е неудобно да го изрече.

— О, стига, моля ти се! — В сравнение с нейния, гласът на Линдзи прозвучава остро и грубо. — Не може цял живот да се държиш безобразно с някого и когато умре, да съжаляваш.

Елъди вдига глава и поглежда Линдзи.

— Но на мен наистина ми е мъчно. И се чувствам зле — повишава тя тон.

— Значи си лицемерка — врътва се Линдзи. — А това е по-лошо от всичко останало.

Става и гаси лампата. Долавям как се връща на дивана и се увива плътно с одеялото.

— А сега, ако ме извините, бих искала да поспя малко.

За известно време в стаята се възцарява плътна тишина. Не чувам Али да си ляга и когато очите ми свикват с тъмнината, виждам, че продължава да седи на дюшека с вдигнати до гърдите си колене и да гледа право пред себе си.

След минутка я чувам да казва:

— Ще спя горе.

Взима чаршафа и одеялото си и демонстративно шумно се изнася — вероятно за да ядоса Линдзи.

След секунда се обажда и Елъди:

— Отивам с нея. Този диван ми убива.

Явно и тя е ядосана, защото спим на този диван от години.

Щом излиза, сядам в леглото и се вслушвам в дишането на Линдзи. Чудя се дали наистина спи, не знам как би могла. Аз съм съвсем будна, сънят ми си отиде окончателно. Но Линдзи винаги е била по-различна от нас, не така чувствителна, някак твърда. За нея светът е черно-бял. Моят отбор, твоят отбор. Аз съм от тази страна на чертата, ти си от другата. Не се измъчва от страхове и съмнения и винаги съм й се възхищавала затова — всички й се възхищаваме.

Опитвам да се успокоя, но не мога, трябва да науча отговорите на въпросите. Не знам как да попитам. Ставам съвсем тихо, внимавам да не я събудя, ала се оказва, че тя не спи. Обръща се към мен и бледото й лице изплува в тъмното, но вместо очи на него има две големи дупки.

— Нали няма да се качиш горе? — прошепва ми в мрака.

— Отивам до тоалетната — отвръщам също шепнешком.

Излизам в коридора и спирам за момент. Някъде тиктака часовник, но иначе е съвсем тихо. Къщата тъне в мрак, краката ми замръзват на студения каменен под. Тръгвам с подпряна на стената ръка, за да се ориентирам. Вече не чувам потропването на дъжда по первазите. Поглеждам навън и виждам, че е преминал в сняг. Хиляди снежинки падат надолу, топят се по решетките на прозорците и надничащите между боровете лунни лъчи трептят и ги превръщат в капчици от сребърна вода, сенките се сменят непрекъснато и мократа площадка отпред сякаш оживява. Тоалетната е наблизо, но не тръгвам към нея. Отварям тихо вратата към сутерена, хващам се за перилата и полека слизам долу. Стъпка по стъпка. Най-после усещам килим под краката си и веднага опипвам с ръка стената отляво. Търся ключа за осветлението, намирам го и натискам. Лампата светва и помещението пред мен се открива, голямо, просторно, нормално: бежови кожени дивани, стара маса за пинг-понг, друг телевизор с плосък екран, айфон „Елиптикал“ и тройно огледало в средата. Тук е по-хладно и мирише на химикал и нова боя.

Зад фитнес площадката има друга врата към стаята, която наричаме още от малки „Олтара на Алисън Харис“. Вътре всички стени са облепени със стари рисунки на Алис, но нито една от тях не може да се нарече добра, и всичките са рисувани в основното училище. Рафтовете на шкафовете са пълни с нейни снимки: Али в първи клас, облечена като октопод за Хелоуин, Али със зелена кадифена рокля се усмихва пред огромно коледно дърво, готово всеки момент да се срути под тоновете коледни играчки, Али по бикини, примижала на слънцето, Али се смее, Али се мръщи, Али е тъжна. На най-ниския рафт госпожа Харис е наредила учебниците и тетрадките й още от детската градина. Веднъж Али ни показа, че госпожа Харис подвързала годишните й албуми, надписала ги и залепила цветен етикет с името на всяка от приятелките й през годините. („За да знаеш, че винаги си била популярна и обичана“, й казала.)

Клякам и се подпирам на колене. Не знам какво искам да намеря, но в главата ми се заражда нещо, стар спомен, който неизменно ми се изплъзва, щом реша да му придам форма и цвят. Като в играта на Магическо око, където виждаш скритата картинка само когато очите ти не са на фокус.

Започвам от годишника от първи клас. Отварям и за мой късмет попадам директно на общата снимка на класа на господин Кристенсен. Ето ме в края, застанала съм малко встрани от групата. Отразената в очилата ми светкавица на апарата не позволява на очите ми да се видят. Усмивката ми прилича повече на гърч, сякаш от разтягането на мускулите ме боли. Прелиствам набързо останалите снимки, мразя да разглеждам стари годишници отприщват поток от спомени, който невинаги е приятен. Моите албуми са прибрани някъде на тавана с други боклуци, които мама настоява да съхранявам, „защото може да ти е приятно да си спомниш“. Сред тях са куклите ми и парцаленото агънце, което мъкнех навсякъде като малка.

Още две страници и откривам това, което търся: първи клас на госпожа Новак. Ето я Линдзи, в центъра на групата и най-отпред, както е било винаги, усмихва се широко срещу камерата. До нея стои слабичко красиво момиче със срамежлива усмивка и толкова светла коса, че ми прилича на бяла. С Линдзи са съвсем близо една до друга, ръцете им се докосват от лактите до пръстите.

Джулиет Сайкс.

В годишника за втори клас Линдзи е подвила коляно и е пак на първата редица от класа. Джулиет е плътно до нея.

В трети клас Джулиет и Линдзи са разделени от няколко страници. Линдзи вече се е преместила в класа на госпожица Девнър, където бях и аз. (Именно в трети клас тя измисли онази гатанка: „Какво е това бяло и червено от горе до долу?“). Джулиет отиде в класа на доктор Кузма.

Различни страници, различни класове, различни пози — тук ръцете на Линдзи са скръстени пред гърдите, а Джулиет е наклонила ъгловатото си тяло на една страна, и въпреки това двете изглеждат еднакви. Облечени са в еднакви дрехи — бледосини тениски и бели панталони малко под коляното, косите им — светли и блестящи, също са с еднаква прическа, разделени са на път точно по средата, около вратлетата им блестят сребърни верижки. По онова време беше модерно да си облечен като приятелката си — като най-добрата си приятелка.

Преминавам в четвърти клас и разлиствам страниците със сковани от студа пръсти. Тук има голяма портретна снимка на цялото училище, а отделните класове са в неонови розови и червени рамки, нарисувани вероятно от учителя ни по изобразително. Отнема ми известно време да открия класа на Линдзи, но щом го виждам, сърцето ми ускорява ритъма си. Ето я и нея със същата широка усмивка, сякаш предизвиква камерата да улови съвършенството й. Джулиет Сайкс е до нея. Една красива и щастлива Джулиет, която се усмихва, все едно пази специална тайна. Примижвам, за да видя по-добре тясното място между двете, и успявам да изчисля, че малките им пръстчета са преплетени.

Пети клас. Веднага откривам Линдзи — най-отпред и в центъра на класа на госпожа Краков, усмивката й е толкова голяма, че се виждат всичките й зъби. Джулиет ме затруднява. Взирам се последователно във всяко лице, после се връщам отначало и най-накрая я забелязвам в левия ъгъл на последната редица, притисната между Лорън Лорнет и Айлин Чу, дръпнала се е леко назад, сякаш не иска да присъства. Лорън и Айлин са се наклонили на другата страна, явно не им е приятно да е до тях, като че ли е заразноболна.

Пети клас: годината, когато двете отиват на онзи скаутски лагер, Джулиет напикава спалния си чувал и Линдзи й лепва прякора Жълтата лимонада.

Връщам годишниците обратно на рафта и ги оглеждам внимателно, за да съм сигурна, че са в правилния ред. Сърцето ми бие в странен ритъм и изведнъж решавам, че трябва да се махна оттук час по-скоро. Угасвам лампата и тръгвам опипом като сляпа нагоре по стъпалата. Мракът около мен се изпълва със сенки и призрачни фигури и страхът ме хваща за гърлото. Сигурна съм, че ако се обърна назад, ще я видя, цялата в бяло, с протегнати към мен ръце, готова да ме сграбчи и да доближи до мен окървавеното си и разбито от изстрела лице.

Вече съм горе, когато неочаквано я виждам пред себе си, нея или по-скоро призрака й. Лицето й съвсем тъмно като дупка в мрака, но няма съмнение, че гледа мен. Стаята се накланя на една страна и се хващам за стената, за да не падна.

— Какво става с теб? — пристъпва Линдзи крачка напред, там лунните лъчи падат под различен ъгъл и осветяват чертите на лицето й. — Защо ме гледаш така?

— Божичко! — притискам ръце до гърдите си, за да спра бесния ритъм на сърцето си. — Изплаши ме.

— Какво правеше долу? — пита ме.

Косата й е като разплетена кошница. С белите боксерки и корсажа спокойно може да мине за призрак.

— Били сте приятелки — казвам с пресъхнали устни и усещам, че думите ми звучат като обвинение. — Били сте приятелки години наред.

Не знам какъв отговор искам да получа, но стоя и чакам. Тя поглежда встрани, после отново към мен.

— Ние не сме виновни — обявява и ме гледа, сякаш ме предизвиква да я оборя. — Тя е пълно куку, знаеш го много добре.

— Знам — отвръщам с усещането, че не говори на мен.

— Чувала съм, че баща й е алкохолик — продължава тя неестествено бързо и някак припряно. — Цялото й семейство са смахнати.

— Да — отвръщам.

За миг настъпва пълна тишина. Краката ми натежават, имам чувството, че не мога да ги помръдна, както в някакъв кошмар — знаеш, че трябва да бягаш, но не можеш. Минава време, докато съобразя и кажа:

— Беше.

Линдзи поема рязко въздух, все едно съм я прекъснала по средата на дълга реч, макар досега да мълчахме.

— Какво?

— Беше пълно куку. Вече не е нищо.

Тя не отговаря. Минавам покрай нея, влизам в стаята и отивам до дивана. Тъкмо се намествам под одеялата, когато Линдзи идва и ляга до мен.

Лежа в тъмното, сигурна, че няма да мога да заспя, и си спомням как една вечер през първата година в гимназията — беше сряда или четвъртък — се измъкнахме с нейната кола и карахме часове наред, защото нямаше какво друго да правим. В един момент тя се качи на моста Фолоу Ридж и изключи светлините, изчака, докато отсреща се появи друга кола. После натисна газта, включи светлините и полетя срещу нея по тесния път. Извиках от ужас, докато гледах фаровете на другата кола да се уголемяват като слънца, и чаках да ни връхлети всеки момент. Тя се обърна и изкрещя, за да ме надвика:

— Не се тревожи, те винаги завиват първи.

Оказа се права. В последната секунда другата кола зави рязко и се заби в канавката.

Ето какво си спомних, преди да заспя.

В съня си аз падам сред непрогледна тъмнина.

В съня си аз падам безконечно.