Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (22)

В гората

Не е за вярване колко се променят хората. Например, когато бях дете, обичах конете, „Файт Фийст“ и Гус Пойнт. С времето всяко от тях отпадна от списъка с любимите ми неща, всички бяха изместени от приятелките, от интернет, мобилните телефони, момчетата и модните дрешки. Тъжна работа, като се замислиш. Сякаш няма никаква приемственост. Все едно нещо се къса, когато навършиш дванайсет или тринайсет — годините, когато вече не си дете, а „подрастващ“, — и се превръщаш в съвсем различен човек. Не толкова щастлив. Може би малко по-лош.

Ето как открих за себе си Гус Пойнт: веднъж, преди Изи да се роди, нашите отказаха да ми купят малко лилаво колело с, розова кошница отзад и звънче на дръжката. Не знам защо не се съгласиха, може вече да съм имала колело, но се разсърдих и реших да избягам.

Две са основни правила за успешно бягство от дома:

Да отидеш на място, което познаваш.

Да отидеш на място, което никой друг не познава.

 

 

Тогава нямах представа за тези правила, но мисля, че исках тъкмо обратното: да отида някъде, където не съм ходила, и да бъда открита от мама и татко, които трябваше да се чувстват толкова виновни, че да ми купят всичко, което пожелая, включително онова колело (а защо не и едно пони?).

Беше май и времето бе топло. Денят вече нарастваше. Един следобед напъхах нещата си в моята любима раничка и се изнизах през задната врата. (Помня, че се поздравих за хитростта да избегна предния двор, където в момента баща ми работеше.) Помня също какво точно сложих в раничката: фенерче, суичър, бански, пакет бисквити „Орео“, любимата ми книга „Матилда“ и огърлица с огромни изкуствени перли, която мама ми беше дала за костюма на Хелоуин.

Не знаех къде да отида, затова просто излязох на площадката, слязох по стълбите, пресякох задния двор и навлязох в гората, която разделя нашия имот от този на съседите. Повървях малко, изпълнена със самосъжаление и с надежда един много, ама много богат човек да ме срещне, да ме съжали и да ме осинови, после да ми купи цял гараж с лилави велосипеди.

Не след дълго, като всяко дете, забравих мрачните мисли и се зазяпах наоколо. Слънцето сипеше златиста светлина над гората, листата се къпеха в нея, над главата ми прелитаха птички, под краката си усещах мекия кадифен килим от мъх и шума. Къщите постепенно изчезнаха. Бях навлязла дълбоко в гората и ми се струваше, че съм единствената, стигнала толкова далеч сред дърветата. Представих си, че оставам да живея завинаги тук, спя в легло от мъх, украсявам косата си с горски цветя и живея в хармония с мечките, лисиците и еднорозите. Неусетно стигнах до поток и го прекосих. После се изкачих на мнооого висок и голям като планина хълм.

На самия му връх открих най-голямата скала, която някога съм виждала. Тя се издигаше нагоре, стърчеше от върха като тумбестата част на кораб. Отгоре беше плоска като маса.

Не си спомням много от това първо пътешествие, освен че ядох „Орео“ на поразия, нагъвах ги една след друга, и се чувствах господар на цялата гора. Помня също, че когато се върнах вкъщи, стомахът ме боля от бисквитите и бях ужасно разочарована, че мама и татко не изглеждаха по-разтревожени от мен. Бях сигурна, че съм се губила часове наред, но часовникът показваше, че ме е нямало по-малко от четирийсет минути.

Тогава реших, че онази скала е специална и там времето спира.

През онова лято прескачах често дотам, всъщност винаги когато исках да се скрия. Същото беше и през следващото лято. Един ден си лежах с разперени ръце и крака на скалата и гледах небето — истинска феерия в пурпурно и розово, която се стелеше като захарен памук: видях стотици гъски, литнали към юг в съвършена форма на стрела. Едно перце се понесе из въздуха и се приземи точно до ръката ми. Така ми дойде на ума да кръстя мястото Гус Пойнт. Години наред пазех перцето в кутийка, която криех в процеп под издадения ръб на скалата. Един ден кутията изчезна. Предположих, че е паднала по време на буря, и търсих с часове в шубраците и листата отдолу, но не я намерих и плаках много.

Дори и след като спрях да яздя, продължих понякога да се изкачвам до Гус Пойнт, но с времето го правех все по-рядко. Отидох в шести клас, когато всички момчета единодушно оцениха задника ми като „прекалено квадратен“. Ходих и когато Лекса Хил не ме покани на купон с преспиване за рождения си ден, въпреки че седяхме една до друга в часа по физика и цели четири месеца се кискахме и обсъждахме колко сладък е Джон Липинкът. Всеки път, когато се връщах у дома, установявах, че е минало по-малко време, отколкото очаквах. И всеки път, колкото и нелепо да беше, си повтарях, че Гус Пойнт е специално място…

Един ден Линдзи Еджком влезе в кухнята на Тара Флът, приближи лице до моето и попита: „Искаш ли да видиш нещо?“ От този момент животът ми се промени завинаги. Оттогава не съм ходила до скалата нито веднъж.

Може би затова реших да заведа Изи там, макар че навън е студено като във фризер. Искам да видя дали всичко си е както преди, дали аз съм същата. Не знам защо, но чувствам, че е важно за мен, още повече, че от нещата в списъка ми това е най-лесно осъществимото.

Не е като да чакам в двора ни да кацне частен самолет. А ако тръгна да се къпя в океана, или ще ме приберат в лудницата, или ще пипна пневмония, най-вероятно и двете.

Затова решавам, че Гус Пойнт е най-добрият вариант. И е в съзвучие с новото ми прозрение: човек прави каквото може.

 

 

— Сигурна ли си, че пътят е този? — подскача Изи до мен, навлечена с толкова много дрехи, та прилича на снежен човек. Както винаги, настоя да си сложи всички аксесоари и сега е с наушници на розови и черни леопардови петна и два различни шала.

— Този е — отвръщам, макар в първия момент и аз да мислех, че съм сбъркала.

Всичко ми изглежда толкова малко. Потокът се оказва тясна черна ивица, покрита с паяжина от скреж, не по-широка от стъпка. Хълмът зад него е леко възвишение, въпреки че в съзнанието си винаги съм го виждала като планина.

Най-ужасното се оказват новите строежи. Някой е закупил земята наоколо и сега се издигат две къщи на различен етап на завършване. Едната е само скелет, от земята стърчат дървени греди и арматура, пространството наоколо е обсипано със строителни материали като отломки от разбит кораб, изхвърлен на брега. Другата е почти готова. Огромна и някак изоставена, като къщата на Али. Клекнала е на хълма и ни наблюдава мълчаливо. Отнема ми известно време, за да разбера откъде идва това чувство, че ни наблюдават: на прозорците няма капаци.

Изпълва ме разочарование. Явно идването тук не беше добра идея. Спомням си какво каза учителката ни по английски, госпожа Харбър, при едно от нейните лирични отклонения: човек не може да се завърне отново вкъщи (изучавахме списък с цитати на известни личности и обсъждахме значението им — един от тях беше „Човек не може да се завърне отново вкъщи“ на Томас Улф) не защото мястото се е променило, а защото хората се променят. И вече нищо не изглежда същото.

Решавам да предложа да се връщаме, но Изи вече е прескочила потока и се катери по хълма.

— Хайде! — вика през рамо и когато стига на петнайсетина крачки от върха, се обръща и ме поглежда хитро. — Хайде да видим кой ще стигне пръв горе.

Гус Пойнт си е същият, какъвто го помня. Изи се изкачва на плоския връх и тръгвам след нея с вкочанени пръсти въпреки ръкавиците. Скалата е покрита с камъчета, опадали листа и скреж. Има достатъчно място да се разположим удобно и двете, но се сгушваме една в друга, за да се топлим.

— Е, какво ще кажеш? — питам я. — Нали е отлично скривалище?

— Най-готиното. — Вдига глава към мен, за да види очите ми. — Наистина ли тук времето върви по-бавно?

Свивам рамене.

— Поне така мислех, когато бях малка.

Оглеждам се. Къщите ми развалят гледката. Някога тук се чувствах съвсем сама, изолирана от външния свят.

— Тогава беше много по-различно. По-хубаво. Нямаше никакви строежи. Все едно си на края на нищото.

— Но сега, ако ти се пишка, може да почукаш на една от вратите и да помолиш за тоалетна — отбелязва тя и всичките й „с“-та излизат като „т“: „тега, тякаш, те, ти“.

— Тук си права — засмивам се. Мълчим известно време. Аз се обаждам: — Изи?

— Да?

— Някога… присмивали ли са ти се в училище, че говориш така?

Усещам как телцето й потръпва под пластовете дрехи.

— Понякога.

— Защо тогава не направиш нещо по въпроса? Има начин да се научиш да говориш правилно.

— Но това си е моят език — отвръща тихо, но упорито тя. — Как иначе ще разбереш, че говоря аз?

Типичен Изи отговор, изключително шантав, и не мога да измисля възражение, затова просто я притискам по-плътно до себе си. Искам да й кажа толкова много, има толкова неща, които не знае. Например, когато си дойде у дома от родилния дом и на мен ми заприлича на голямо розово копче с перманентна усмивка, как заспиваше, докато стискаше показалеца ми, как я носех на конче из Кейп Код, а тя дърпаше опашката ми и ме насочваше в една или друга посока, колко мека и мъхеста беше главичката й в началото. Искам да я предупредя, че когато целуне за пръв път момче, ще е неспокойна, ще й се струва странно и няма да е толкова приятно, колкото очаква, но е съвсем нормално как трябва да се влюбва в момчета, които са готови също да се влюбят в нея. Но преди да си отворя устата, тя се отдръпва от мен, застава на лакти и колене и извиква:

— Сам, виж!

Приближава до ръба и бърка в цепнатина в скала! — Обръща се, както си е на колене, и ми го показва с триумфална усмивка: перце, мокро бяло перце със сива ивица по края.

Сърцето ми се къса, защото никога няма да мога да й кажа онези неща. Дори не знам откъде да започна. Взимам перцето от нея и го прибирам в един от джобовете на якето си.

— Ще го запазим — казвам, лягам по гръб на ледения камък и поглеждам нагоре към тъмнеещото от приближаващите буреносни облаци небе. — Трябва да тръгваме вече. Ще вали.

— След малко — отвръща тя, ляга до мен и слага глава на рамото ми.

— Да не ти е студено?

— Добре съм си.

Всъщност, както сме се притиснали една в друга, усещам, че не е толкова студено, и свалям ципа на якето. Изи се обръща към мен, подпира се на лакът и издърпва златната верижка с птичката.

— Защо баба не е оставила нищо за мен? — пита тихо.

Това е постоянна тема за разговор, превърнала се е в рутина.

— Ти още не беше родена, глупаче.

Тя продължава да дърпа верижката.

— Хубава е.

— Но си е моя.

— Баба хубава ли беше?

Това също е рутина.

— Да, беше много хубава.

Всъщност не си я спомням добре, почина, когато бях на седем, помня само пръстите й в косата ми, докато ме решеше, помня, че непрекъснато си припяваше популярни мелодийки, независимо какво правеше. Печеше огромни кифлички с шоколад и портокали и най-голямата беше за мен.

— Щеше да ти хареса.

Изи изпуска бяло облаче пара между устните си.

— Искам никой никога да не умира.

Гърлото ми се свива болезнено, но успявам да й се усмихна. В мен се борят две противоположни желания, силни и остри като ножове: „Искам да те видя пораснала“ и „Никога не се променяй“. Слагам ръка на главата й и казвам:

— Тогава земята ще се пренасели, Физ.

— Аз ще се преместя в океана — обявява твърдо тя.

— Някога често лежах на тази скала. Едно цяло лято — казвам замислено. — Опъвах се и просто зяпах в небето.

Изи се обръща по гръб, за да може и тя да го зяпа.

— Бас държа, че небето не се е променило много, нали?

Казаното от нея е толкова просто и ясно, че ме разсмива. Права е, разбира се.

— Не, не се е променило. Изглежда съвсем същото.

Предполагам, че това е тайната: ако някога ти се прииска нещата да си станат както са били някога, трябва само да погледнеш нагоре.