Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (31)

Седем

Ето го и последния ми сън: падам, летя надолу, по този път тъмнината около мен е пълна с живот, и разбирам, че не съм заобиколена от мрак, а просто през цялото време държа очите си затворени. Отварям ги, като се ядосвам на глупостта си, и на мига стотици пеперуди около мен литват нагоре, толкова са много и в толкова различни цветове, че оформят огромна цветна дъга, която за момент закрива слънцето. Издигат се все по-нагоре и по-нагоре и откриват пейзажа под нас, зелени и златисти поля, окъпани в слънце. Под мен плуват розови облачета, въздухът е чист и син, отнякъде се носи нежно ухание, а аз се смея, смея, смея и се въртя, и танцуват из простора, защото знам, че този път не падат надолу.

Този път летя.

Събуждам се и всичко около мен е прекрасно, сякаш са ме завели на тих спокоен бряг, а сънят и значението му се разбиват над мен като вълна, оттеглят се и ме оставят спокойна и уверена. Сега вече знам.

Не става дума за спасяването на моя живот. Не и по начина, по който си го мислех.