Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (3)

Анализ на тема популярност

Популярността е странно нещо. Трудно е да й дадеш точно определение и по принцип не е шик да говориш за нея, но видиш ли я, веднага я разпознаваш. Нещо като кривогледството.

Линдзи е красива, но останалите сме съвсем обикновени момичета. Моите плюсове са: големи зелени очи, прави бели зъби, високи скули, дълги крака. А ето и минусите: прекалено дълъг нос, кожа, която настръхва, когато съм притеснена, плосък задник.

Беки Ди Фиоре е готина колкото Линдзи, но надали е излизала на среща с момче преди бала на първокурсниците. Гърдите на Али са големи, за разлика от моите, които са на границата на несъществуването (когато е в лошо настроение, Линдзи ме нарича Самюел, не Сам или Саманта). Та не бих могла да кажа, че сме съвършени и че дъхът ни винаги мирише на рози. Веднъж Линдзи и Джоуна Сасноф си устроиха състезание по оригване в едно барче, Линдзи спечели и всички я аплодираха. А Елъди понякога идва на училище със скъсани платнени чехли. Аз пък веднъж се засмях толкова силно в часа по обществознание, че изплисках цялото си кафе върху чина на Джейк Сомърс. След месец двамата се натискахме в бараката за инструменти на Лили Енглър. (Беше гадно.)

Искам да кажа, че ние не се страхуваме да правим такива неща. Знаете ли защо? Защото сме популярни. А сме популярни, защото можем да правим безнаказано каквото си искаме. Затворен кръг.

Няма смисъл да анализирам надълго и нашироко какво и как. Начертаеш ли кръг, винаги ще има вътре и вън. И е невероятно лесно да видиш кой къде е и кой кой е, стига да не си пълен кретен. Това просто се случва.

Не искам да ви лъжа, признавам, че за нас всичко е лесно, и това е супер. Чувството да знаеш, че можеш да правиш каквото си искаш и няма да има никакви последствия, е страхотно. Страхотно е, че след време, когато завършим гимназия, ще знаем, че сме се справили отлично: целували сме се с най-готините момчета, ходили сме на най-яките купони, забърквали сме най-големите каши, слушали сме много и силна музика, пушили сме много, пили сме много, смели сме се много и сме слушали съвсем малко или никак. Ако гимназията беше игра на покер, аз, Линдзи, Елъди и Али щяхме да държим осемдесет процента от картите.

И повярвайте ми: знам какво е да си от другата страна. Бях там през първата половина от живота си. На самото дъно, по-ниско от най-ниското. Отлично знам какво е да се боричкаш за остатъците.

Но сега първа имам думата за всичко. Какво? Може и да не ви харесва, но това е положението.

Никой не свидетелства, че животът е справедлив.

Завиваме към паркинга точно десет минути преди първия звънец. Линдзи се засилва към по-ниската част, където са местата на преподавателите, и разпръсква скупчилите се на пътя второкурснички. Виждам под палтата им да се подават бели и червени дантели, една от тях носи тиара. Като за Свети Валентин.

— Давай, давай, давай — мърмори Линдзи, докато завива зад физкултурния салон.

Тук е единствената редица, която не е запазена за служителите. Наричаме я алеята на старите кучета, въпреки че Линдзи паркира тук от първи курс. Това е ВИП зоната на „Джеферсън“ и ако не успееш да се класираш, защото местата са само двайсет, ще трябва да паркираш в горната част, която е на триста и шейсет метра от главния вход. Веднъж пробвахме и спряхме там — и оттогава, ако някоя от нас предложи да паркираме в горната част, веднага я засичаме, като не пропускаме да отбележим точния метраж до входа на училището. Например: „Наистина ли искаш да извървиш тези триста и шейсет метра в дъжда?“

Линдзи изписква, щом вижда свободно място, и навива волана наляво. В същото време кафявият шевролет на Сара Грендъл се задава от другата посока и завива към същото място.

— А, не! Няма да стане — обляга се на клаксона Линдзи, макар и за слепия да е видно, че Сара е малко преди нас, и натиска съединителя. От тласъка кафето на Елъди се излива върху блузата й и тя изпищява. Чува се свистене на гуми и Сара Грендъл забива спирачки миг преди рейндж роувърът на Линдзи да й налети.

— Много добре — отбелязва Линдзи, намърдва се на мястото и паркира. После отваря вратата и се навежда назад.

— Съжалявам, сладурче — вика към Сара. — Не те видях.

Това, естествено, е опашата лъжа.

— Супер! — сумти Елъди и попива кафето по себе си със свита на топка салфетка от „Дънкин Донътс“. — Сега цял ден ще се развявам с миришещи на кафе и лешници цици.

— Момчетата харесват миризмата на храна — успокоявам я. — Четох го в „Чар“.

— Пъхни си една бисквитка в гащите и Мъфин ще ти налети, преди да сте стигнали до леглото — съветва я Линдзи, накланя огледалото и оглежда грима си.

— Сами, може да го изпробваш с Роб? — казва през смях Елъди и хвърля към мен напоената с кафе салфетка. Хващам я във въздуха и я мятам обратно.

— Какво? — смее се тя. — Нали не мислиш, че съм забравила за Голямата ти нощ?

Бърка в чантата си и вместо салфетката към мен полита презерватив с парченца от тютюн по опаковката. Линдзи избухва в смях.

— Идиотки! — казвам полу на шега, полунаистина, вдигам презерватива с два пръста и го мятам в жабката на Линдзи.

Само допира до това чудо кара нервите ми пак да заиграят и нещо в долната част на стомаха ми се свива болезнено.

Така и не разбрах защо държат презервативите в малките фолиеви опаковки. Така ми приличат на лекарство, изписано от лекаря ти за алергията или за стомашни болки.

— Няма ръкавица, няма любов — отсича Елъди, навежда се към мен, целува ме и оставя на бузата ми две лъщящи розови устни.

— Хайде — казвам бързо и изскачам от колата, преди да забележат червените петна по лицето ми.

Слизаме и съзираме господин Ото, учителя ни по физическо, да стои пред физкултурния салон вероятно за да каже „здрасти“ на задниците ни. Елъди подозира, че Ото държи кабинетът му да остане до тоалетната на момичетата, защото е инсталирал вътре камера и я е свързал с компютъра си. За какво му е иначе този компютър? Той е учител по физическо. Откакто чух версията й, всеки път, когато пишкам, ме хваща параноята.

— По-бързо, момичета — провиква се той. Освен учител по физическо е и треньор на футболния отбор, което е голям майтап, защото никой не вярва, че може да пробяга дори разстоянието до автомата за закуски и обратно. Ото прилича на голям морж. Дори си има и мустачки. — Не искам да влизате в последната минута.

— Защото тогава ще се наложи да ви наплескам по дупенцата — измърморвам тихичко, като имитирам гласа му — стряскащо писклив, между другото, което е още една причина Елъди да подозира, че е педофил. С Линдзи се изкикотват.

— Две минути до звънеца — обявява по-строго Ото. Може и да ме е чул, но не ми пука особено.

Елъди вдига телефона, проверява зъбите си на огледалната му повърхност и вади с розовия си нокът заседнали между тях парченца сусам.

— Гаден ден — негодува, без да вдига поглед.

— Абсолютно си права — въздъхвам. Петъците винаги тежат: толкова си близо до свободата, та едва издържаш до края. — Иде ми да се гръмна.

— Абсурд! — хваща ме за ръката Линдзи. — Няма да позволя най-добрата ми приятелка да умре девствена.

Разбирате ли, ние не знаехме какво ще се случи после.

 

 

Първите два часа — изобразително изкуство и американска история (историята винаги ми е била любимият предмет) — получавам само пет рози. Не ме притеснява особено, въпреки че се издразних, като видях Айлийн Чу да получава четири рози от гаджето си, Йън Дауъл. Изобщо не ми мина през ума да искам такова нещо от Роб и ми се струва, че не е честно. Така хората може да си помислят, че имаш не едно, а няколко гаджета.

Още с влизането си в кабинета по химия господин Тиърни неочаквано обявява, че ще правим писмено изпитване. Огромен проблем, защото (1) не съм разбрала и ред от домашните ни през последните четири седмици (понеже спрях с опитите още през първата), и (2), защото господин Тиърни непрекъснато ни заплашва, че ще се обади в комисиите по приемане в колежите, понеже документите на редица от нас все още не са разгледани. Не ми е ясно дали го казва сериозно, или просто иска да ни държи на нокти, но нямам никакво намерение да позволя на някакъв си фантазиран учител да ми съсипе бъдещето.

Като капак на всичко съм седнала до Лорън Лорнет, единствената в класа, която има по-малка представа за химичните процеси от мен.

Всъщност тази година оценките ми по химия са доста добри, но не защото Господ ми изпрати внезапно просветление относно взаимодействията между протоните и електроните. Отличният ми успех може да се обясни с две думи: Джеръми Бол. Джеръми е по-мършав е и от мен, и дъхът му винаги мирише на корнфлейкс, но ми дава да препиша домашните и на тестовете приближава чина си с няколко сантиметра към моя, за да виждам отговорите, без това да бие на очи. Но за късмет, отивам да пишкам и да поговоря с Али — двете винаги се срещаме в тоалетната след третия час, понеже тя има биология, а аз химия. Закъснявам и не успявам да седна на обичайното си място до Джеръми.

Господин Тиърни ни дава три въпроса, но аз не знам нищо, не мога да съчиня дори и един отговор. Поглеждам към Лорън и виждам, че е приведена над листа с език между зъбите. Винаги прави така, когато мисли. Първият й отговор май че е добре, всъщност всичките й отговори са подредени, изглеждат обмислени, не надраскани нервно и обширни, както прави човек, когато не знае нищо и гледа да нахвърли достатъчно думи с надеждата учителят да не разбере, че всичко е плява. (Само за ваша информация — този трик никога не върши работа.) Спомням си, че миналия път господин Тиърни похвали Лорън за резултатите й през последната седмица. Може пък момичето да се е потрудило допълнително.

Надничам през рамото й и преписвам два от отговорите. Правя го майсторски, без да будя подозрения. Чувам господин Тиърни да се провиква: „Триии минутиии.“ Обявява го с драматизъм, сякаш изпълнява роля и е пред камера. Тлъстината под брадичката му се раздвижва.

Лорън, изглежда, е свършила и сега проверява отговорите си, но се е навела над листа и не виждам третия отговор. Секундарникът тиктака и обикаля циферблата на часовника. „Две минутии и трийсет секундии“ — гърми гласът на Тиърни. Навеждам се и побутвам Лорън с химикалката си. Тя ме поглежда стреснато. Не си спомням да съм говорила с нея през последните сто години и за миг улавям в погледа й нещо, което не мога да определя, но лицето й светва от вълнение.

— Химикалката — й казвам само с устни.

Тя изглежда объркана. Хвърля страхлив поглед към Тиърни, който, слава Богу, се е зачел в учебника.

— Какво? — пита шепнешком.

Показвам й химикалката и с жестове се опитвам да й обясня, че ми е свършил химикалът. Тя ме зяпа тъпо и за миг ми се приисква да я хвана за раменете и да я разтърся. „Двеее минутиии“. Най-после лицето й се прояснява и тя се ухилва, сякаш току-що е измислила лекарство срещу рака. Не искам да съм груба, но какъв е смисълът да си зубър, ако същевременно си бавен в главата. Да не можеш да изсвириш поне едно парче на Бетовен, да спечелиш щатското състезание по правопис, да отидеш в Харвард или нещо подобно?

Докато Лорън рови из чантата си за химикалка, преписвам последния отговор. Веднага забравям, че съм искала нещо от нея, и тя трябва да шепне силно, за да привлече вниманието ми.

— Трииийсет секундиии.

— Заповядай.

Поемам химикалката и виждам, че краят й е надъвкан. Гадост. Усмихвам й се набързо и обръщам глава, но секунда по-късно дочувам шепот:

— Работи ли?

Хвърлям й поглед, от който трябва да разбере, че вече започва да ми лази по нервите, но тя изглежда го възприема като знак, че не разбирам.

— Химикалката. Работи ли? — пита малко по-високо.

В този момент Тиърни удря учебника по бюрото.

Ударът е толкова силен, че всички подскачаме.

— Госпожице Лорън — изревава той и забива поглед в нея. — Защо говорите по време на изпита?

Тя се изчервява като рак, върти глава от мен към него и облизва нервно устни. Аз си мълча.

— Аз само… — казва с тънко гласче тя.

— Достатъчно. — Той става, стисва устни толкова силно, че устата му се слива с врата, и скръства ръце. Очаквам да я изяде с парцалите, защото погледът му е направо убийствен, но той казва само: — Край на изпита. Оставете моливите и химикалките.

Ставам и връщам химикалката на Лорън, но тя не иска да си я вземе.

— Задръж я.

— Не, благодаря — отвръщам. Държа химикалката с два пръста и я поклащам гнусливо над нея, но тя слага ръце на гърба си.

— Честно, вземи я — започва да ме убеждава. — Ще ти трябва за другите часове.

И ме гледа все едно ми предлага не обикновена химикалка „Бик“ с олигавен край, а вълшебна пръчица. Не знам дали си гледа така по принцип, но внезапно си спомням, че на една разходка из града във втори клас всички си избраха другарчета и ние останахме последни. Трябваше да се държим за ръце винаги когато пресичахме улица и нейните неизменно бяха потни. Нямам представа дали и тя си го спомня. Надявам се, не.

Усмихвам се със стиснати устни и пускам химикалката в чантата. Тя се ухилва до уши. Естествено, ще я хвърля веднага след часа. Кой знае каква болест може да ми натресе с лигите си.

От друга страна, мама винаги ми повтаря, че човек трябва да направи поне едно добро нещо през деня. Е, според мен за днес съм на чисто.