Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (7)

Купонът

След училище отиваме у Али. Започнахме да се събираме у тях, когато бяхме по-малки, в първи или началото на втори курс, правехме си маски за разкрасяване и поръчвахме огромни количества китайска храна, като свивахме двайсетачка от буркана за бисквити на третия рафт до хладилника, където бащата на Али винаги държеше хиляда долара за непредвидени случаи. Наричахме тези вечери нашите „азиатски нощи“. Наплюсквахме се като прасета, после се изтягахме на невъобразимо големия диван и гледахме филми, докато заспим (телевизорът в хола на Али е голям колкото екран във филмов салон), сплели крака под голямото вълнено одеяло. Но след втората година не си спомням да сме оставали у тях цялата вечер, освен веднъж, когато Мат Уайлд скъса с Али и тя плака толкова много, че на другата сутрин лицето й приличаше на превтасало тесто.

Днес сме решили да инспектираме гардероба й, не искаме да ходим на купона със същите дрехи. Елъди, Али и Линдзи отделят специално внимание на външния ми вид. Елъди ме лакира с яркочервен лак, ръцете й леко треперят, лакът се разлива по кожичките ми и отстрани изглежда като кръв, но съм прекалено напрегната да се тревожа и затова. С Роб се уговорихме да се срещнем у Кент и той вече ми изпрати съобщение: „Дори си оправих леглото в твоя чест.“ Оставям Али да избере тоалета ми — златиста блуза, прекалено широка в бюста, и чифт от нейните безумни обувки с десетсантиметров ток (вика им обувки за стриптийз). Линдзи ме гримира, докато си тананика, и ме обгазява с алкохолни пари.

После се заключвам в банята, пускам горещата вода, чакам топлата вълна да ме залее цялата, от пръстите на краката до върха на главата, и се опитвам да запомня точно как изглеждам в този момент. Но след малко всички нови подробности се отделят и увисвам във въздуха, сякаш ги виждам по лицето и тялото на непознат.

Като малка често правех така: заключвах се в банята и пусках толкова силно горещата вода, че огледалото се замъгляваше напълно, после заставах пред него и наблюдавах как лицето ми бавно придобива форма зад парата, първо се появяваха очертанията, после постепенно се избистряха и подробностите. И всеки път се надявах, че когато всичко се проясни, ще видя едно красиво лице, сякаш междувременно може да съм се трансформирала в по-красива и ярка личност. Но винаги изглеждах същата.

Застанала пред огледалото в банята на Али, се усмихвам и си казвам наум: „Утре най-после ще се променя!“

Линдзи е маниак на тема музика и ни е направила списък на парчетата, които ще слушаме, докато пътуваме към Кент, въпреки че той живее само на няколко километра оттук. Започваме с „Д-р. Дре, Тупак“, после надуваме „Бейби гот Бек“ и продължаваме нататък по списъка.

Странно, но докато се движим по улиците на градчето — тези улици, които съм познавала цял живот и знам всичко толкова добре, та мога да ги нарисувам по памет, — имам усещането, че се нося над тях, кръжа над къщите, пътищата, дворовете и дърветата, и се издигам все по-нагоре и по-нагоре, над къщата на Роки, над аптеката, над бензиностанцията, над „Томас Джеферсън“ и футболното игрище с металните седалки, където на всеки годишен бал се нареждаме и крещим с цяло гърло с вдигнати към небето глави. И ми се струва, че всичко е мъничко и някак неважно, че аз съм единствената, която ги помни. Която помни всичко.

Елъди вие с всички сили заедно с айпода. От нас четирите тя най-малко носи на алкохол. Али е пъхнала останалата водка в чантата си, но не е взела нищо за разреждане. Линдзи ще кара и на връщане, защото може да пие цяла нощ и да й няма нищо.

Дъждът започва малко преди да пристигнем, но е невероятно лек и изглежда все едно си стои във въздуха като голяма завеса от бяла пара. Оказва се, че вече не помня добре дома на Кент. За последен път бях у тях, кога… на деветия му рожден ден… може би… и съм забравила колко навътре в гората е къщата им. Пътят се вие пред нас като змия и имам усещането, че ще продължи така до края на света. Всичко, което успяваме да видим през мокрите стъкла, са подскачащите светлини на предните фарове по завоите на посипания с чакъл път, надвесилите се над главите ни мъртви клони и блестящите като диамантчета пръски на дъжда.

— Така започват филмите на ужасите — отбелязва Али и намества блузата си. Всички останали сме с нови горнища от гардероба й, но тя настоя да си остане с блузата с пухчетата, макар да беше върло против да ги купуваме. — Сигурни ли сте, че е на номер четирийсет и две?

— Остава още малко — казвам, въпреки че нямам представа къде сме, и започвам да се чудя дали не завихме по-рано. Усещам, че в стомаха ми започват да пърхат пеперуди, но нямам представа дали за добро или не.

Голите клони на дърветата се привеждат все по-близо и по-близо, докато накрая ги чуваме да се търкат в бронята на колата. Линдзи започва да се тревожи за боята. И точно когато ни се струва, че мракът ще ни погълне, гората внезапно свършва и пред нас се открива най-голямата и красива поляна, която можеш да си представиш, а в центъра й се вижда бяла къща, построена сякаш от скреж, с големи балкони и дълга веранда от двете й страни. Капаците също са бели и по тях има дърворезба, но е много тъмно, за да различа нещо. Изненадвам се, че не си спомням нищо от гледката. Може би е от изпития алкохол, но това е най-красивата къща, която някога съм виждала.

За момент всички притихваме, загледани в нея. Едната й половина е тъмна, но от последния етаж се разлива мека светлина, достига до поляната и оцветява тревата в сребристо.

Линдзи проговаря първа.

— Голяма е почти колкото вашата къща, Ал.

Жалко, че развали магията.

— Почти — отбелязва Али. Изважда водката от чантата си, отпива, задавя се, оригва се и избърсва уста с ръка.

— Дай една глътка — пресяга се към бутилката Елъди.

И преди да се усетя, отпива и я поставя в ръцете ми. Отпивам и аз. Острата течност изгаря гърлото ми, вкусът е ужасен — като боя или бензин, но щом преглъщам, нещата се променят. Излизаме от колата и светлините на къщата се раздвижват, стават по-ярки и сякаш ми намигат.

Тръгнем ли на купон, нещо под лъжичката започва да ме присвива. Но чувството е хубаво: очакваш да се случи нещо. В повечето случаи не се случва нищо, разбира се. В повечето случаи вечерта се слива със следващата, седмицата минава и идва другата, месецът прелива в поредния от календара. И в един момент, рано или късно, умираме.

Но в началото на нощта всичко изглежда възможно.

Парадният вход на къщата е заключен и трябва да заобиколим отстрани. Намираме отворена врата и влизаме в много тесен коридор, облицован с дървена ламперия, и малка дървена стълба. Сега ми се струва, че помня тази миризма от детството, но не мога да я определя. Дочувам звън на стъкло и рапиране:

— Ние сме безплатен стимулант, братлета. Ако ни харесвате, надувайте на макс…

Стълбата е толкова тясна, че трябва да се притиснем една в друга, защото отгоре слизат хора с празни бирени чаши в ръка. Налага се и те да долепят гръб към стената, за да се разминем. На някои казваме „здрасти“, други подминаваме като флагчета. Както винаги, всички гледат в нас. Това също е част от предимствата на популярността: не е необходимо да обръщаш внимание на онези, които обръщат внимание на теб.

Горе някой си е направил труда да украси коридора и площадката с коледни лампички. Стаите са много, всяка води до друга, всяка изглежда пълна с драперии, мебели и големи възглавници и всички са пълни с народ. Всичко е някак меко — светлините, цветовете, начинът, по който гледат гората, — освен музиката, тя атакува стените и целият етаж се тресе. Вътре се пуши, затова всичко е обвито в гъст синкав воал. Пушила съм джойнт само веднъж, но си представям, че напушеният вижда нещата точно така.

Линдзи се навежда към мен и казва нещо, но гласът й се губи сред общия шум. Отделя се от мен и маха с ръка към тълпата. Обръщам се назад, но Елъди и Али също са изчезнали и преди да се усетя, сърцето ми започва да думка бясно в гърдите и дланите ми се изпотяват.

Скоро сънувах подобен кошмар: стоя в центъра на огромна тълпа, всички ме бутат отляво и отдясно, притискат ме с телата си. Лицата им изглеждат познати, но има нещо чуждо и демонично в тях: покрай мен минава момиче, то прилича на Линдзи, но устата й изведнъж започва да се криви, да се свива, докато накрая се стопява напълно. И никой от тях не ме разпознава.

Естествено, не съм сънувала къщата на Кент, защото тук всички ме познават и аз познавам всички, с изключение на група първокурсници и няколко момичета, които вероятно са от втори курс. И въпреки това се изплашвам…

Тъкмо решавам да отида при Ема Хаузър — пълен боклук е и при нормални обстоятелства по-скоро бих умряла, отколкото да говоря с нея, но усещам, че отчаянието ме завладява и трябва да направя нещо, — когато две силни ръце прегръщат раменете ми и до носа ми достига аромат на лимонов балсам. Роб.

Роб завира мокрите си устни в ухото ми:

— Секси Сами, чаках те цяла вечност.

Обръщам се и се вглеждам в него. Лицето му е яркочервено.

— Пиян си — казвам и думите ми прозвучават по-обвинително, отколкото ми се иска.

— Но достатъчно трезвен. — Опитва се закачливо да вдигне едната си вежда, но не успява. — Защо закъсняхте? Направихме си сергия за бира.

Усмивката му е мързелива. Само едната половина от устните му се извива нагоре.

— Десет часът е — соча часовника си. — Не сме закъснели. Звънях ти.

Той потупва джобовете на якето и дънките си.

— Сигурно съм оставил телефона някъде долу.

Аз извъртам очи.

— Нямаш капчица чувство за дълг.

— Обичам, когато използваш такива сложни фрази. — Сега и другата част от устата се повдига бавно нагоре и усещам, че се кани да ме целуне. Отдръпвам се и се оглеждам за момичетата, но нито една от трите не се мярка наоколо. Съзирам Кент, сложил е вратовръзка и риза на цветя, поне три номера по-голяма от неговия, загащена наполовина в сивите му панталони. Слава Богу, че не е нахлупил и бомбето. Стои в ъгъла и говори с Фийби Райфър и явно разговорът е забавен, защото и двамата се смеят. Хваща ме яд, че не ме забелязва. Иска ми се да е тук и да се върти около мен, както прави обикновено, но той дори не ме поглежда и се навежда още повече към Фийби, сякаш не я чува добре.

Роб ме притегля към себе си.

— Ще останем не повече от час, нали? После си тръгваме.

Дъхът му мирише на бира и цигари, когато ме целува. Затварям очи и си припомням, че в шести клас видях Роб и Габи Хейнс да се целуват и щях да се пръсна от ревност. Два дни не ядох от мъка. Надявам се отстрани да изглежда, че ми е приятно. Габи имаше вид на доволна в шести клас.

Още съм с якето, но Роб сваля ципа, плъзва ръка по кръста ми и пъха пръсти под блузата. Ръцете му са потни и прекалено големи.

Отдръпвам се достатъчно, за да кажа:

— Не тук, не пред всички.

— Никой не гледа — отвръща той и отново се лепва за мен.

Лъжа е. Отлично знае, че всички ни гледат. Вижда ги ясно, понеже не си затваря очите.

Роб притиска ръце към корема ми и мушка пръсти под сутиена. Трябва да ви призная, че не се справя особено добре със сутиените. Всъщност не се справя добре с гърдите като цяло. Нямам представа какво точно трябва да усещам, но всеки път, когато реши да се заеме с тях, започва усилено да ги масажира и чувството не е от най-приятните. Слабините ме присвиват по същия начин, когато съм на изпит, така че един от двамата трябва да греши.

Ако искате да чуете най-голямата ми тайна, ето я: знам, че ако си влюбен в някого, нямаш търпение да си легнеш с него, а аз съм влюбена в Роб — била съм влюбена в него от цяла вечност, как мога да не го обичам, — но тази вечер се съгласих да правя секс с него заради нещо друго.

Казах „да“, защото смятам, че трябва да приключа най-после с тази работа. Сексът винаги ме е плашел, а не искам повече да ме е страх.

— Нямам търпение да се събудя до теб — допира уста до ухото ми той.

Звучи много мило, но ръцете му са още върху мен и ми пречат да се концентрирам върху думите му. Изведнъж се сещам, че никога не съм мислила за тази част със събуждането. Не мога да си представя какво ще си говоря с него сутринта, след като сме го направили. Представям си, че сме легнали един до друг, без да се докосваме и без да говорим, а слънцето бавно се показва над хоризонта. Роб няма нито завеси, нито капаци на прозорците си — веднъж беше пиян и свали всичко — и през деня слънцето рисува върху леглото му светли петна. Или очи.

— Намери стая — шепна в ухото му.

В същия момент виждам, че Али е застанала до нас и ни гледа намръщено, и веднага избутвам Роб.

— Хей, стига бе, извратеняци такива!

Роб не й обръща внимание, вдига ръце и сочи наоколо.

— Ето ти стая.

Чашата му се накланя и той излива няколко капки бира върху мен. Аз изпухтявам възмутено.

— Извинявай, маце — вдига той рамене и поглежда чашата си. В нея има не повече от два пръста бира и това го кара да се намръщи. — Ще ида да я долея. Вие искате ли, дами?

— Ние си имаме друго — потупва чантата си Али.

— Колко предвидливо.

Той вдига пръст, иска да почука по главата си за по-голям ефект, но едва не си улучва окото. Оказва се по-пиян, отколкото си мислех. Али покрива устата си с ръце и се изсмива.

— Гаджето ми е идиот — й доверявам веднага, щом Роб изчезва от погледа ни.

— Да, но сладък идиот — поправя ме тя.

— Това е като да кажеш сладък мутант. Такова нещо не съществува.

— Сто процента съществува — отвръща тя и оглежда наоколо, потупвайки леко устните си, за да изглеждат по-пухкави.

— Къде беше всъщност? — поглеждам я намръщено.

Усещам, че съм ядосана много повече, отколкото би трябвало. Яд ме е за всичко: защото приятелките ми ме изоставиха на трийсетата секунда, защото Роб е толкова пиян, защото Кент говори с Фийби Райфър, въпреки че би трябвало да е натрапчиво влюбен в мен. Не че аз искат, да е влюбен в мен, естествено. Но колкото и да е странно, мисълта винаги ме е успокоявала. Измъквам бутилката от чантата на Али и я надигам.

— Обиколих наоколо. Знаеш ли, горе има седемнайсет отделни стаи. — Тя млъква, вижда сърдитата ми физиономия и вдига ръце. — Какво? Не сме те зарязали на непознато място, нали?

Права е. Нямам представа защо съм толкова нервна.

— Къде отидоха Линдзи и Елъди?

— Елъди се приземи на коленете на Мъфин. А Линдзи и Патрик се карат.

— Вече?

— Да. През първите три минути се целуваха, но на четвъртата не издържаха и започнаха.

Това ме отпуска и двете се засмиваме. Сега се чувствам малко по-добре. Стаята продължава да се пълни с новопристигнали и всички пред очите ми започва лекичко да се върти. Чувството е приятно, все едно се въртиш на бавна въртележка. С Али решаваме да спасим Линдзи, преди караницата с Патрик да е преминала в хамалски бой.

Имам чувството, че цялото училище се е изсипало тук, но всъщност са около шейсет или седемдесет деца. Въпреки това са повече от нормалното число. Виждам, че всички от висшата и средната лига на старшите са тук, доста хитро от страна на Кент — той е малко по-надолу в стълбицата, но понеже е домакин, няма нищо. Тук са най-готините първокурсници и повечето от най-популярните хлапета от втори курс. Знам, че трябва да ги мразя, както ни мразеха нас по купоните на старшите, когато бяхме втори курс, но всъщност те не ме интересуват особено. Али обаче не се сдържа и докато минаваме покрай тях, им хвърля един от нейните смразяващи кръвта погледи и изстрелва ядовито „Боклуци!“. Това е, защото преди няколко дни разбрахме, че една от тях, Рейчъл Корниш, наскоро се е натискала с Мат Уайлд.

Входът очевидно е забранен за подгответата. Социалното дъно също е персона нон грата. И не защото хората ще им се присмиват, въпреки че сигурно ще го правят, а защото слуховете за подобни мероприятия по правило достигат до тях, след като са се случили. Те не са в течение на нашия живот. Не знаят за тайния страничен вход в пансиона на Андрю Робъртс, нито че Карли Яблонски има охладител в гаража си и всички си охлаждаме бирата там, нито че в магазина на Роки проверяват само колко диска им връщаш, но не и какви, нито че „При Майк“ е отворено, докогато има хора, и правят най-вкусните яйца със сирене, плувнали в олио и кетчуп, незаменими, ако си пийнал малко повечко. В нашата гимназия съществуват два съвсем отделни свята, които се въртят един около друг, но никога не се срещат: този на имащите и другият на нямащите. И според мен това е добре. Все пак от гимназията се очаква да те подготвя за истинския живот, нали?

В къщата има изключително много тесни коридори и стаи и ми напомня за лабиринт. Всички те са пълни с хора и цигарен дим. Има само една затворена врата. На нея има огромен знак „Пази се!“ сред огромен брой стикери с идиотски надписи от рода на: „Визуализирай вихрушка от грах“ и „Целуни ме. Аз съм ирландец“.

Докато си пробием път до Линдзи, се оказва, че с Патрик са се сдобрили. Изненада! Тя седи в скута му, а той пуши джойнт. Елъди и Стив Даф са в ъгъла. Той се е облегнал на стената, а тя се поклаща в ритъма на танца и се притиска в него. От устните й виси незапалена цигара, краят й се поклаща нагоре-надолу, а косата й е пълна бъркотия. Стив я държи да не падне с едната си ръка, но същевременно разговаря с Лиз Хамър (това е истинското й име и по съвпадение — името и на колата й), сякаш Елъди я няма и не се отърква в него.

— Горката Елъди — казвам тихо. Не знам защо ми става жал за нея. — Тя е толкова хубава!

— Тя е кучка — отсича Али, но знам, че всъщност не го мисли.

— Смяташ ли, че утре ще си спомняме нещо? — питам, но не съм сигурна, че думите излизат от мен. Всичко пред очите ми се върти и усещам главата си съвсем лека, готова да отплува нанякъде. — Мислиш ли, че изобщо ще си спомним нещо от тези две години?

— Аз лично още утре ще съм забравила всичко — отвръща Али през смях и потупва бутилката в ръцете ми. Съдържанието в нея е не повече от четвърт. Нямам представа кога сме успели да изпием всичко това.

Линдзи ни фокусира, надава радостен вик, скача от скута на Патрик и ни прегръща заедно, сякаш не сме се виждали от години. После грабва бутилката от ръцете ми и я надига. Ръката й още е около раменете ми, но лакътят й ме приклещва до врата.

— Къде беше? — изкрещява в лицето ми, когато преглъща. Гласът й се извисява над музиката и смеховете на останалите. — Търсих те навсякъде.

— Дрън-дрън — отвръщам аз и Али добавя:

— Къде „навсякъде“? Може би в устата на Патрик?

И отново се смеем: на Линдзи, защото дрънка врели-некипели, на Елъди, защото е пияна, на Али, защото е напълно дезориентирана, а аз се муся на всички, някой отваря прозореца, за да излезе димът, мъглата от дъжда нахлува вътре и носи аромат на трева и свежест, въпреки че сме по средата на зимата. Издебвам момент, когато никой не ме гледа, протягам ръка и я отпускам на перваза, наслаждавайки се на ледения въздух и на стотиците пръски дъжд по кожата си. Затварям очи и си обещавам никога да не забравя този момент: смехът на приятелките си, събраната от толкова много тела топлина и миризмата на дъжд.

Отварям очи и, о, ужас — пред мен изниква кошмарът на живота ми. Джулиет Сайкс стои на прага на вратата и ме гледа.

Всъщност гледа нас: мен, Линдзи, Али и Елъди, която тъкмо се отлепва от Стив и идва при нас. Косата на Джулиет е стегната на опашка и на мен ми минава през ума, че това е първият път, когато наистина виждам лицето й.

Шокиращо е, че е тук, но още по-шокиращо е, че се оказа хубава. Има големи сини очи, малко раздалечени, и високи скули като на фотомоделите. Кожата й е чиста и гладка. Не мога да спра да я зяпам.

Джулиет препречва входа и хората я бутат с лакти и с рамене, за да минат, но тя продължава да стои там и да ни гледа.

Али се осъзнава първа и се опулва.

— Какво, по дяволите…

Елъди и Линдзи се обръщат да видят какво зяпаме. Линдзи пребледнява, всъщност има вид на изплашена, което е повече от странно, но сега нямам време да го анализирам, защото от бледо лицето й бързо става мораво и след миг изглежда готова да откъсне нечия глава. Сега прилича много повече на себе си. Елъди започва да се хили истерично, превива се на две и запушва с две ръце устата си.

— Не мога да повярвам — изписква тя. — Не мога да повярвам.

Опитва се да изтананика „Психо килър, qu’est-ce que c’est?“, но ние все още сме шашнати и никой не я подкрепя.

Нали се сещате как става по филмите? Някой казва или прави нещо неподходящо за случая, музиката спира и неочаквано настъпва мъртва тишина? Е, не става точно така, но почти. Музиката не спира, но всички в стаята се втрещяват от факта, че Джулиет Сайкс — пиклата, откачалката и всички синоними на психарка — стои на вратата в разгара на купона и гледа на кръв четирите най-популярни момичета в „Томас Джеферсън“. Разговорите секват, из стаята се разнася нисък шепот, постепенно се усилва, става по-настойчив и накрая преминава в постоянен грохот, като силен вятър или шум от океана.

Джулиет най-после престъпва прага, влиза в стаята, тръгва бавно и уверено към нас — никога не съм я виждала толкова спокойна — и спира три крачки пред Линдзи.

— Ти си кучка — заявява й.

Произнася го твърдо и високо, за да я чуят всички. Винаги съм мислела, че гласът й е писклив, дори пронизителен, или пък като шепот, но се оказва плътен и нисък като на момче.

Линдзи се бори цяла половин секунда, за да намери гласа си.

— М-моля? — изграчва пресипнало.

Никой не си спомня Джулиет да е поглеждала Линдзи в очите още от пети клас, камо ли да я заговори. Още по-малко да я обиди.

— Чу ме добре. Ти си кучка. Не се шегувам. Ти си лош човек. — После се обръща към Али. — Ти също си кучка. — И към Елъди. — И ти.

Обръща се към мен и за миг ми се струва, че нещо проблясва в погледа й. Някакъв спомен. Но веднага изчезва.

— И ти си кучка.

И четирите изпадаме в такъв шок, че в първия момент не знаем как да реагираме. Елъди отново се изхилва истерично, изхълцва и замлъква. Устата на Линдзи се отваря и затваря като на риба, но от нея не излиза нищо. Али свива ръцете си в юмруци, все едно се готви да забие едно кроше на Джулиет.

Въпреки че отвътре кипя от бяс и срам, единственото нещо, което си мисля, докато я гледам, е: „Никога не съм знаела, че си толкова красива.“

Линдзи първа си възвръща самообладанието. Навежда се напред и приближава лице на сантиметри от това на Джулиет. Никога не съм я виждала толкова ядосана. Хваща ме страх, че очите й ще изпаднат от орбитите си. Устата й се изкривява в обратна захапка — като на онези отвратителни кучета. За секунда ми се струва ужасно грозна.

— По-добре кучка, отколкото психарка — изсъсква тя и хваща Джулиет за блузата. Толкова е гневна, че от устата й хвърчи слюнка.

Блъска я назад и Джулиет залита към Мат Дорфман. Мат я блъска отново и тя се удря в Ема Макълрой. Линдзи започва да скандира: „Психо! Психо!“, и надава пронизителни писъци като във филма. Изведнъж всички започват да крещят „Психо!“ и да замахват към нея с невидим нож, пищят в ушите й и продължават да я блъскат напред-назад.

Али първа изсипва бирата си върху главата й, но останалите бързо схващат задачата Линдзи плиска в лицето й водката си и когато наквасената от глава до пети Джулиет залита към мен с протегнати напред ръце, аз грабвам една оставена на перваза на прозореца наполовина пълна с бира чаша и я изливам върху нея. Усещам се, че крещя заедно с другите чак когато ме заболява гърлото.

Джулиет ме поглежда. Не знам как да го обясня… звучи абсурдно, но забелязвам в погледа й съжаление, сякаш ми съчувства и страда заради мен.

Изведнъж усещам, че въздухът ми свършва и се превивам, все едно някой ме е ударил в корема. Спускам се към нея и без да мисля, я блъскам с всичка сила. Джулиет се удря в един библиотечен шкаф и той едва не пада върху нея. Тя се оказва близо до вратата и на фона на писъците, смеха и виковете „Психо!“ изхвърча от стаята, като се разминава в движение с Кент, който тъкмо влиза, вероятно да види за какво е цялата врява.

Погледите ни се срещат за момент. Не мога да кажа какво си мисли той, но очевидно не е добро. Изведнъж ми става горещо и неудобно и побързвам да отклоня поглед. Наоколо всички са възбудени, смеят се, коментират Джулиет, но аз все още не мога да си поема дъх, водката изгаря стомаха ми и пълзи нагоре по гърлото.

Стените на стаята се приближават към мен, завъртат се по-бързо и жадна за въздух, тръгвам навън.

Опитвам се да си пробия път към вратата, но Кент застава пред мен и блокира изхода.

— Какво, по дяволите, беше това? — пита ме ядосано.

— Би ли ме пуснал да мина, ако обичаш?

Не съм в настроение да се обяснявам, още по-малко с Кент, застанал пред мен с тази глупава закопчана догоре риза.

— Какво ти е направила?

Скръствам ръце.

— Сега разбрах. Ти си приятел на Психото?

Той присвива очи.

— Страхотен прякор. Сама ли го измисли, или приятелките ти помогнаха?

— Махни се от пътя ми! — викам и почти успявам да се промъкна покрай него, но Кент ме хваща за ръката.

— Защо? — настоява.

Застанали сме необичайно близо един до друг и усещам дъха на мента от бонбончето, което току-що е изял, виждам белега във формата на сърце под лявото му око, но всичко останало се размазва пред погледа ми. Той ме гледа настойчиво, отчаяно иска да разбере нещо, и това ми действа зле, значително по-зле от всичко, случило се досега — онова с Джулиет, ядосаната му физиономия и усещането, че всеки момент ще повърна.

Опитвам се да се освободя от него и не спирам да меля:

— Знаеш ли, не може ей така да спираш хората и да ги стискаш за ръцете. Аз си имам гадже.

— Я намали децибелите. Само се опитвам да…

— Виж. — Най-после успявам да се отскубна от него. Знам, че говоря прекалено високо и прекалено бързо, като пълна истеричка, но просто не съумявам да спра. — Не знам какъв ти е проблемът, но да знаеш, че никога няма да тръгна с теб. Не бих тръгнала и след милион години затова престани да ме преследваш. Дори и името ти не трябва да знам.

Думите излизат от мен и ме хващат за гърлото, усещам, че започвам да се задушавам.

Кент ме фиксира с поглед. После се навежда рязко към мен. Решавам, че ще ме целуне, и сърцето ми замира.

Той просто допира устни до ухото ми и казва:

— Мога да видя през теб.

— Не можеш. Изобщо не ме познаваш — отдръпвам се разтреперана. — Не знаеш нищичко за мен.

Той вдига ръце, все едно се предава, и се отдръпва.

— Права си. Не знам.

После се обръща и измърморва нещо.

— Какво? Какво каза?

Сърцето ми бие толкова силно, че още малко, и ще експлодира.

Той се спира и ме пронизва с поглед.

— Казах „Слава Богу“.

Бързо се обръщам — ще ми се да не бях се качвала на токовете на Али, — стаята се завърта с мен и се хващам за парапета.

— Гаджето ти е долу. Повръща в кухненската мивка — вика след мен домакинът.

Показвам му среден пръст през рамо, но не се обръщам да проверя дали ме гледа, въпреки че не усещам погледа му. Май не гледа.

Слизам надолу, за да проверя дали не ме лъже за Роб, и нещо ми подсказва, че няма да има никаква Голяма нощ. Комбинацията от разочарование и облекчение е толкова силна, че трябва да се подпра на стената, имам чувството, че стъпалата на тясна виеща се стълба всеки миг ще се срутят под краката ми. Тази нощ не е нощта с главно „Н“. Утре ще се събудя и ще си бъда същата, светът ще изглежда по същия начин, всичко ще има същия вкус, същия цвят, същата миризма. Гърлото ме стяга, очите ми започват да лютят и единствената мисъл, която улавям ясно, е, че за всичко е виновен Кент. Кент и Джулиет Сайкс.

Минава още половин час и купонът започва да се скапва. Някой е скъсал закачените по стените коледни лампички и те се влачат по пода като змия, осветявайки прашните ъгли на стаята.

Сега се чувствам малко по-добре, изглежда идвам на себе си.

— Винаги има утре — успокоява ме Линдзи, когато й казвам за Роб, и ме оставя да въртя фразата из ума си отново и отново, като мантра: „Винаги има утре, винаги има утре, винаги има утре…“

Влизам в банята и оставам там двайсет минути, измивам лицето си и нанасям отново грима, въпреки че ръцете ми треперят, и виждам лицето си двойно в огледалото. Всеки път, когато се гримирам, мисля за мама — като малка обичах да я гледам, докато се приготвяше да излезе с татко — това ме успокояваше. Винаги има утре.

Настъпва онова време от нощта, което обичам най-много: повечето хора спят и си представям, че светът принадлежи единствено на мен и приятелките ми и извън нашия малък кръг не съществува нищо друго навсякъде цари мрак и тишина.

С Елъди, Али и Линдзи решаваме да си ходим. Тълпата постепенно намалява, хората се разотиват, но все още е трудно да се придвижим до изхода. Линдзи не спира да вика:

— Моля, извинете, спешни женски неприятности!

Преди години на концерт в Поукипзи открихме, че нищо не ти разчиства пътя по-бързо от „женските неприятности“. Хората бягат от теб, сякаш могат да прихванат цикъл.

Минаваме покрай натискащи се по ъглите и по перилата на стълбището двойки, чуваме кикот зад затворените врати. Елъди удря по всяка от тях и вика:

— Сложи презерватива! Сложи презерватива.

Линдзи се обръща и прошепва нещо на Елъди, тя млъква и ме поглежда виновно. Искам да им кажа, че не ме е грижа нито за Роб, нито за пропуснатия шанс, но съм прекалено уморена, за да говоря.

През открехнатата врата на една от баните виждаме Бриджит Макгуайър да седи на ръба на ваната. Хванала е главата си с ръце и плаче.

— Защо плаче? — питам и се опитвам да удържа вълните в главата ми да не се разплискат.

— Скъса с Алекс — отвръща Линдзи и ме хваща за ръката. Изглежда трезва, но зениците й са огромни, а бялото на очите й е кървавочервено. — Не вярвах, че ще го направи. Разбрала, че Нацистката го е хванала с Ана. По това време той е трябвало да бъде на лекар.

Музиката все още бумти и не можем да чуем воплите на Бриджит, но виждаме как раменете й се тресат нагоре-надолу в конвулсии.

— Ще й бъде по-добре без тоя задник.

— Всички са задници — изсумтява Елъди, вдига бирата си и излива половината на пода. Не смятам, че знае за какво става въпрос.

Линдзи й взима чашата, сяда на една странична маса върху старо издание на „Моби Дик“ и незабелязано пъхва в джоба си керамична фигурка на овчарка с къдрава руса коса и големи изрисувани мигли. Винаги краде по нещо от купоните. Разправя, че събира сувенири.

— По-добре е да повърне тук вместо в Танка — прошепва тя и кимва с глава към Елъди.

Роб се е проснал на дивана в кухнята, но докато минаваме покрай него, успява да хване ръката ми и се опитва да ме издърпа при себе си.

— Къде отиваш? — пита ме прегракнало с разконцентриран поглед.

— Хайде, Роб. Остави ме — избутвам го.

Той също е виновен.

— Нали трябваше да…

Гласът му секва и той тръсва объркано глава, после ме поглежда с присвити очи.

— Да не ми изневеряваш?

— Не ставай глупав.

Иска ми се да върна лентата на тази вечер, да превъртя цялата седмица и да се върна в онзи ден, когато Роб се облегна на мен, отпусна брадичка на рамото ми и каза, че иска да заспи до мен, да преживея отново онзи мълчалив момент в тъмната стая и тихия син екран на телевизора, да усетя дъха му по кожата си, докато нашите спят горе, да стигна до онзи миг, когато казах тихо: „Аз също.“

— Да, точно така. Изневеряваш ми. Знаех си.

Изправя се, залитайки, и оглежда наоколо с кървясали очи. Крис Хармън, един от най-добрите му приятели, стои в ъгъла и се смее на нещо си. Роб тръгва към него.

— Хармън, с теб ли ми изневерява моето маце? — изревава той и го блъска в гърдите. Крис се спъва и се удря в библиотечния шкаф. Порцеланова фигурка пада и се счупва, някакво момиче изписква.

— Ти наред ли си? — скача Крис и тръгва към него, след миг двамата се счепкват, започват да се налагат, обикалят из стаята, удрят се в мебелите, пъшкат и ръмжат. Не знам как, но Роб успява да свали Крис на колене и двамата се хвърлят на пода. Момичетата се разпиляват и се разбягват. Миг преди Крис и Роб да се изтъркалят в кухнята, където седи бурето, някой извиква „Внимавайте, бирата!“.

— Да тръгваме, Сам — хваща ме за раменете Линдзи.

— Не мога да го оставя така — отвръщам, въпреки че част от мен го иска.

— Той е добре. Виж, смее се.

Поглеждам към Роб и установявам, че е права. С Крис са приключили с боя, просват се на пода и глава до глава, се смеят като побъркани.

— Ще се ядоса, ако си тръгна — казвам и я поглеждам. Тук не става дума само, че ще го оставя сам на купона, тя много добре разбира.

Линдзи ме прегръща бързо.

— Помни какво ти казах. — Прочиства гърло и запява: — „Знай, че утрешният ден ще разкъса паяжината на скръбтааа…“

За момент решавам, че ме взима на подбив, и стомахът ми се свива, но веднага осъзнавам, че е просто съвпадение. Линдзи не ме познаваше като малка, тогава дори не би говорила с мен. Няма откъде да знае, че тогава се заключвах в стаята си със саундтрака на „Ани“ и виех с тази песен, докато мама и татко не ме заплашиха, че ще ме изхвърлят на улицата, ако не млъкна.

Мелодията започва да се върти из главата ми, знам, че ще си я припявам с дни: „Утре, утре, ще те обичам утре“. „Утре“ е прекрасна дума, като се замислиш.

Али идва при нас, мърморейки:

— Тоя купон смърди.

Знам, че е скапана, защото Мат Уайлд не се появи, но въпреки това съм доволна, задето го казва.

Дъждът се оказва по-силен, отколкото очаквах, и не знам защо, но това ме плаши. Заставаме под стряхата на верандата, гледаме как дъхът ни се кондензира в облак и се притискаме една в друга. Навън е адски студ. Водата се стича от стряхата като плътна завеса. Кристофър Томлин и Адам Уо започват да замерят дърветата с празни бирени бутилки. Звукът от удара отеква глухо, после се връща към нас като изстрел в нощта.

Момчетата се смеят, крещят и тичат в дъжда, а то и се излива с такава сила, че всичко се слива в ледена мъгла. На километри наоколо няма никакви съседи, можем да правим каквото си искаме, няма кой да извика ченгетата. Тревата пред краката ми е изгнила и на нейно място са се образували големи черни туфи. В далечината по шосе 9 проблясват фарове, показват се и се скриват, приближават и се отдалечават.

— Сега! — извиква Линдзи и Али ме повлича, двете се затичваме, пищейки, дъждът ни заслепява, тече по якетата, калта пълни обувките ни и всичко пред нас се превръща в голямо сиво петно.

Докато стигнем до колата, вече съм забравила за ужасната вечер. Всички се кискаме истерично, мокри, треперещи и ободрени от студа. Линдзи започва да мърмори за мокрите следи по кожената тапицерия и калта по пода, Елъди я моли да минем покрай „Майк“ за по едни яйца със сирене и се заяжда с мен за предпазния колан, „Никога не го слагаш“, Али врънка Линдзи за отоплението — ако не го включела, щяла на минутата да умре от пневмония.

Това дава повод да заговорим за смъртта. Поне така си мисля. Не съм сигурна. Линдзи изглежда достатъчно трезва, за да шофира, но забелязвам, че кара по ужасната тъмна алея по-бързо от нормалното. Дърветата от двете страни изглеждат като голи скелети, скърцат и пъшкат под напора на силния вятър. Часовникът на таблото показва дванайсет и трийсет и осем.

— Чувала съм, че преди да умреш, виждаш като на филм най-готините моменти от живота си. Нещата, които си правил… — започвам аз.

— Класирането ми за университета — прекъсва ме Линдзи, пуска едната си ръка от кормилото, свива я в юмрук и удря във въздуха.

— Първият път, когато се натискахме с Мат — отвръща моментално Али.

Елъди изпъшква и се навежда напред, посягайки към айпода.

— Музика, моля, преди да съм свършила със себе си.

— Искам цигара — казва Линдзи и Елъди пали една за нея от своя фас.

Линдзи отваря прозореца и студът нахлува в купето. Али отново започва да се оплаква, че й е студено.

Елъди намира „Сплинтер“ на „Фелъси“ и надува парчето, за да ядоса Али, вероятно защото й писва от хленченето й. Али й казва, че е кучка, откопчава предпазния колан и се навежда напред, за да се докопа до айпода. Линдзи изписква, някой е забил лакът във врата й. Цигарата пада от устата й и се приземява между бедрата й. Тя изругава и се опитва да изчисти пепелта от тапицерията, Елъди и Али продължават да се боричкат за айпода, а аз се опитвам да ги надвикам и да ги върна в онзи ден, когато всички се хвърлихме на земята в опит да направим снежни ангели през май. Часовникът тиктака: дванайсет и трийсет и девет. Гумите поднасят леко по мокрия път, колата е пълна с цигарен дим, малки къдрави струйки се издигат като фантоми нагоре.

Внезапно пред колата проблясва нещо бяло. Линдзи извиква нещо, но не успявам да разбера какво — нещо от рода на сак, скалп или снакс, — и изведнъж колата излиза от пътя и скача право в черната уста на гората. Чувам ужасяващ стържещ звук — метал в метал, стъкло в метал — пръсване на стъкло. Купето се огъва на две и се разнася миризма на изгоряло. Чудя се дали Линдзи е успяла да угаси цигарата.

И после…

 

 

И тогава се случи. Моментът на смъртта е горещ, шумен и изпълнен с неизпитвана досега болка. През мен преминава огнен меч и ме разкъсва на две, нещо лумва, изгаря и се разпада, и ако човек можеше да пищи наум, щеше да звучи ей така.

После нищо.

Знам, че някои от вас си мислят, че си го заслужавам. Сигурно не трябваше да изпращам онази роза на Джулиет и да я заливам с питието си на купона. Сигурно не трябваше да преписвам от Лорън Лорнет отговорите на теста по химия. И със сигурност не трябваше да казвам онези неща на Кент. Сигурно има и такива, които смятат, че си го заслужавам, защото нямах намерение да избягам от Роб, напротив, мислех да го оставя да извърви пътя докрай.

Но преди да тръгнете да ме сочите с пръст, искам да ви попитам: толкова ли е лошо това, което направих? Толкова лошо, че да заслужа смъртта си? И то по този начин?

И ако направеното от мен е толкова лошо, тогава как би постъпил всеки от вас?

Толкова ли е по-лошо от онова, което правите вие?

Помислете си.