Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (35)

Чудото на случайностите и съвпаденията

Втора част

— Джулиет! Джулиет!

Знам, че е далече от мен и няма да ме чуе, но се чувствам по-добре, като викам името й, така обгръщащият ме мрак ми се струва по-малко гъст и черен.

Този път съм взела фенерчето. Започвам своя хлъзгав маратон по заледената алея и съжалявам, че не си сложих маратонки вместо кожените си маслиненочерни ботуши „Долче Вита“ с токове. Прецених обаче, че тези ботуши заслужават да умреш с тях.

Светлините от къщата вече не се виждат, потъват сред завоите на пътеката и високите клони, но в един момент чувам някой да ме вика. В първия миг решавам, че ми се е причуло, че свирещият между дърветата вятър ме е подвел. Спирам, ослушвам се и чувам отново:

— Сам!

Прилича на гласа на Кент.

— Сам! Чуваш ли ме?

Да, Кент е.

Действа ми като шок. Когато го видях да се отдалечава от мен по стълбището, бях абсолютно сигурна, че това е краят. Изобщо не предполагах, че ще ме последва. Искам да се обърна и да тръгна към него, но нямам време. А и вече казах всичко, което мога да си позволя. За миг спирам в студената нощ, затварям очи и вдишвам: леденият въздух изпълва гърдите ми, дъждът мокри яката на якето ми и се стича по гърба, и аз извиквам в ума си спомена за мен и Кент в онази топла и суха кола, припомням си целувката и чувството, че се нося по вълните и навлизаме все по-навътре, докато дъждът ни засипва от всички страни… Пак чувам името си, този път съвсем отблизо, и си представям, че държи лицето ми в ръцете си и шепне: „Сам.“

Някой крещи, оглеждам се бързо, с разтуптяно сърце връщам мислите си на Джулиет. Гласовете стават два, все още далечни, все още приглушени, но мога да се обзаложа, че единият от тях е на Линдзи. Глупости, Линдзи. Само се въобразявам и си губя времето.

Продължавам напред към шосето. Явно наближавам, защото чувам бучене на автомобили и свистене на гуми по асфалта като разбиване на вълни по брега.

Откривам Джулиет застанала на края на гората, мокра, със залепнали по тялото й дрехи, ръцете й се люлеят лекичко от двете й страни, все едно не усеща нито студа, нито дъжда.

— Джулиет!

Тя ме чува и рязко обръща глава към мен, сякаш гласът ми я връща на земята. Чувам ниското ръмжене на задаващ се зад мен камион, приближаващ прекалено бързо, и се затичвам към нея. Тя се дръпва назад, но аз се затичвам още по-бързо, като разпервам ръце, за да не падна на леда. Най-после тя ме познава и лицето й се променя, на него се изписва гняв и още нещо: учудване.

Двигателят ръмжи все по-силно, преминава в рев и шофьорът натиска клаксона. Звукът е невъобразим, удря ни право в гърдите и изпълва въздуха с пронизителен вик. Джулиет не помръдва. Стои си там, взира се в мен и поклаща леко глава, все едно сме приятелки, разделени от години, засекли се случайно на едно от летищата в Европа „Колко странно да те видя точно тук.“ „Светът е малък, нали? Странна работа.“

Изминавам последните крачки между нас точно когато камионът прелетява по пътя с все още надут клаксон. Хвърлям се към нея и я принуждавам да направи няколко крачки назад към гората, дърпам я толкова силно, че за малко не пада. Воят на клаксона се засилва до писък, после бавно заглъхва и светлините му потъват в нощта.

— Слава Богу! — казвам, докато се опитвам да си поема дъх и да успокоя треперещите си ръце.

— Какво правиш? — изкрещява тя и дошла на себе си, се опитва да се измъкне от хватката ми. — Следиш ли ме?

— Мислех, че ще… — Соча с глава към шосето и изведнъж ме обхваща желание да я прегърна, да я усетя жива, плътна и реална между ръцете си. — Не вярвах, че ще те настигна навреме.

Тя спира да се дърпа и се вглежда в мен дълго и внимателно. По шосето не се виждат други коли, настъпва затишие и в него чувам ясно и силно:

— Саманта Емили Кингстън.

Името ми долита до нас някъде от гората вляво и на света има само един човек, който ме нарича с пълното ми име: Линдзи Еджком.

И тогава като хор на птички от земята се надигат и други гласове, припокриват се, зоват: „Сам! Сам! Сам!“ Кент, Али и Елъди. Всички идват към нас през гората.

— Какво става? — поглежда ме изплашено Джулиет. Вълнението ме обърква толкова, че отпускам ръка и тя се измъква от хватката ми. — Защо тръгна след мен? Защо не ме оставиш на мира?

— Джулиет — вдигам ръце в знак за примирие. — Искам само да поговорим.

— Нямам какво да ти кажа — отвръща тя, обръща се с гръб и отново тръгва към шосето.

Поемам след нея, внезапно обзета от пълно спокойствие. Светът около мен се прояснява и неочаквано добива отчетливи форми. Всеки път, когато името ми се разнася из гората, го чувам от по-близо и си отговарям наум: „Съжалявам!“ Но това е правилният начин. Така трябва да се случи.

Както е предвидено.

— Не бива да правиш това, Джулиет — настоявам тихо. — Знаеш, че не бива.

— Откъде знаеш какво трябва да правя аз? — шепне ядосано тя. — Не, не знаеш. И никога няма да разбереш.

И се заглежда в пътя пред себе си. Лопатките на гърба й щръкват под мократа блуза и отново ги виждам като две малки криле, които я повдигат и я отнасят далеч от опасността.

— Сам! Сам! Сам!

Гласовете вече са съвсем близо, снопове светлина се кръстосват и оставят мигновени зигзагообразни следи между дърветата. Чувам стъпки и пращене на клони под тях. Пътят е необичайно пуст, но в момента, когато го отчитам, чувам рев на коли от двете посоки. Затварям очи и си представям, че летя.

— Искам да ти помогна — казвам на Джулиет, макар да знам, че не мога да я накарам да разбере, не и така.

— Не разбираш ли? — обръща се тя към мен и с изненада виждам, че плаче. — Не мога да се променя, не разбираш ли?

Спомням си как казвам на Кент абсолютно същите думи, докато стоим един срещу друг на стълбите. Спомням си красивите му яркозелени очи и думите му: „Няма защо да се променяш“, топлината на ръцете и меките му устни. После си спомням за маската на Джулиет и се замислям. Може би всички се чувстваме накъсани на парчета и зашити отново, но не всички парчета са на точното място.

И страхът ме напуска.

Имам неясно усещане, че някаква кола се приближава, чувам гласове на една ръка разстояние, от мрака изплуват лица, пребледнели и изплашени, но продължавам да гледам Джулиет. Толкова е красива въпреки сълзите!

— Късно е — казва тя.

— Никога не е късно.

За част от секундата тя излиза на шосето, но се обръща изплашена, осъзнала какво прави. Хвърлям се и падам върху нея. Тя полита напред и се претъркулва на рамо в мига, когато двата микробуса се разминават. Чува се жесток писък и някой — няколко души — крещи името ми, топла вълна преминава през тялото ми и усещам, че някой, една огромна ръка, ме вдига, дърпа и понася земята се преобръща, застава отгоре ми, после мъглата се спуска и превръща всичко в сън.

Пред очите ми плуват различни картини, изникват и изчезват от съзнанието ми. Яркозелени очи и поляна, окъпана в слънчева светлина устни, които повтарят: „Сам, Сам, Сам“, и от тях името ми зазвучава като рефрен на песен. Три лица изникват пред мен като букет от три цвята на едно стъбло, имената им бягат от съзнанието ми и остава една-единствена дума: любов. Червени и бели светлини, трите цветя се издигат и се извиват в дъга като сводест таван на църква.

И едно лице над мен, бяло и красиво, с големи като луни очи. „Ти ме спаси.“ Ръка на бузата ми, студена и суха. „Защо ме спаси?“ Думите се носят из въздуха като снежинки. „Не, точно обратното е.“ Очи с цвета на утринно небе, корона от руси коси, толкова светли и копринено нежни, че сияят като ореол.