Линуд Баркли
Няма време за сбогом (8)

7

Седнах до Синтия, сложих ръка върху нейната и усетих, че трепери.

— Добре. Опитай се да си спомниш точните му думи.

— Нали ти казах. — Тя прехапа устни. — Чакай малко. — Синтия събра мислите си. — Телефонът иззвъня, вдигнах слушалката и той попита: „Синтия Биги ли е?“. Втрещих се, че ме нарече така, но отвърнах, че съм аз. Не мога да повярвам, че го каза. „Твоето семейство ти прощава за онова, което си направила“. Не знаех какво да отговоря. Попитах го кой е и за какво говори.

— А той?

— Помълча и после затвори. — Докато ме гледаше в очите, по лицето й се търколи сълза. — Защо някой би казал подобно нещо? Какво имаше предвид? За какво ми прощават?

— Не знам. Вероятно е някой луд, който е гледал предаването.

— Но защо ще се обажда и ще казва такова нещо? Какъв е смисълът?

Придърпах телефона към себе си. Беше единственият високотехнологичен уред в къщата и имаше екранче, което показваше кой те търси и номера.

— Защо ще казва, че семейството ми прощава? Какво мислят, че съм направила? Не разбирам. И ако смятат, че съм им сторила нещо, как може да ми кажат, че ми прощават? Няма логика, Тери.

— Знам. Безумно е — отвърнах аз, без да откъсвам очи от телефона. — Видя ли откъде е обаждането?

— Погледнах, но не пишеше, а после, когато той затвори, се опитах да проверя номера.

Натиснах бутона за историята на обажданията, но нямаше запис за обаждане през последните няколко минути.

— Не показва нищо.

Синтия подсмръкна, избърса сълзата от бузата си и се наведе над телефона.

— Трябва да съм… Какво съм направила? Когато проверих откъде е обаждането, натиснах бутона да го запаметя.

— Но си го изтрила.

— Какво?

— Изтрила си последното обаждане.

— По дяволите. Бях толкова развълнувана и разстроена, че не знаех какво правя.

— Как звучеше гласът на мъжа?

Синтия не чу въпроса ми. Изражението й беше безучастно.

— Не мога да повярвам, че съм изтрила номера. Но и без това на екрана нямаше нищо. Пишеше само, че номерът е непознат.

— Добре. Не се тревожи повече за това. Как звучеше гласът на мъжа?

Синтия вдигна ръце безпомощно.

— Обикновен мъжки глас. Говореше тихо, сякаш се опитваше да го преправи, но нямаше нищо особено. — Тя млъкна, а после очите й блеснаха от идея. — Да се обадим на телефонната компания. Те са регистрирали обаждането и може дори да са го записали.

— Не пазят записи на всички телефонни обаждания, каквото и да мислят хората. И какво ще им кажем? Позвънил е някакъв луд, който вероятно е гледал предаването. Не те е заплашил, дори не е използвал обидни думи. — Сложих ръка на рамото й. — Не се безпокой. Много хора знаят какво ти се е случило. Това може да те превърне в мишена. Знаеш ли какво трябва да направим?

— Какво?

— Ще си вземем невписан в указателя номер и няма да получаваме такива обаждания.

Синтия поклати глава.

— Не.

— Миля, че не струва много скъпо и…

— Не.

— Защо?

Тя преглътна.

— Защото когато са готови да ми се обадят… щом семейството ми най-после реши да установи връзка с мен, трябва да могат да ме намерят.

* * *

След обяда имах свободен час, измъкнах се от училището, отидох с колата до „Памела“ и влязох вътре с четири чаши кафе.

Магазинът не предлагаше луксозно облекло и Памела Форстър, най-добрата приятелка на Синтия от гимназията, не се целеше в младите и екстравагантни клиенти. Лавиците бяха отрупани с консервативни дрехи, предпочитани от жени, които носят удобни и практични обувки, както обичах да се шегувам със Синтия.

— Е, добре, не е точно „Абъркромби и Фич“ — отстъпи тя, — но там няма да ми позволят да ходя на работа, когато искам, за да водя и взимам Грейс от училище. А Пам ми разрешава.

Синтия стоеше пред пробната в дъното на магазина и разговаряше с клиентка през завесата.

— Искате ли да пробвате същото, но дванайсети номер? — попита тя.

Не ме забеляза, но Пам ме видя и ми се усмихна. Тя беше висока и слаба и ходеше на осемнайсетсантиметрови токчета. Дългата до коленете й тюркоазна рокля беше стилна и очевидно не беше от наличната в магазина й стока. Фактът, че клиентите й не бяха запознати със страниците на „Вог“, не означаваше, че Пам не трябва да бъде в тон с модата.

— Много си любезен — отбеляза тя, поглеждайки четирите чаши кафе, — но в момента само аз и Синти държим фронта. Ан е в почивка.

— Може би кафето все още ще бъде топло, когато се върне.

Пам махна пластмасовото капаче и изсипа вътре пакетче захарин.

— Е, как вървят нещата?

— Добре.

— Синтия каза, че още никой не се е обадил след предаването.

За това ли искаха да говорят всички? Лорън Уелс, дъщеря ми и сега Памела Форстър?

— Да.

— Казах й да не го прави. — Пам поклати глава.

— Така ли? — Това беше нещо ново за мен.

— Отдавна беше. Когато се обадиха за предаването, посъветвах я да забрави миналото. Няма смисъл да се рови в тези глупости.

— Да.

— Изминаха двайсет и пет години. Станалото — станало. Ако не можеш да продължиш с живота си, след като под моста е изтекла толкова много вода, какво ще стане с теб след още пет или десет години?

— Не е споменавала за това.

Синтия ни видя, че разговаряме, и махна, но не помръдна от поста си пред завесата на пробната.

— Жената вътре пробва дрехи, в които няма начин да се побере — прошепна Пам. — Преди известно време си тръгна с неща, които не беше платила, и затова я държим под око. Плътно лично обслужване.

— Крала е от магазина? — попитах аз и Пам кимна.

— Тогава защо не я обвините? Защо я пускате да влиза?

— Не можем да го докажем. Само я подозираме. Даваме й да разбере, без да казваме нищо, и не я изпускаме от очи.

Започнах да си изграждам образ за жената зад завесата. Млада, грубовата и наперена. Типичната крадла, която всеки би посочил на очна ставка, може би с татуировка на рамото.

Завесата се дръпна. От пробната излезе ниска, пълна жена на петдесетина години и подаде няколко тоалета на Синтия. Ако трябваше да я категоризирам, щях да кажа, че е библиотекарка.

— Днес не виждам нищо интересно — учтиво каза тя, мина покрай Памела и мен и излезе.

— Тази жена? — учудих се аз.

— Същински дявол — отвърна Памела.

Синтия се приближи до мен и ме целуна по бузата.

— Черпиш кафе? По какъв случай?

— Имам свободен час и ми хрумна да дойда тук.

Памела се извини, взе кафето си и отиде в задната част на магазина.

— Заради тази сутрин ли? — попита Синтия.

— Ти беше развълнувана след телефонното обаждане и исках да видя как си.

— Добре съм — неубедително отвърна тя и отпи от кафето. — Нищо ми няма.

— Не знаех, че Пам се е опитвала да те разубеди да не участваш във „Фатален срок“.

— Отначало и ти беше против.

— Но не си споменавала, че и Пам не одобрява.

— Тя винаги държи да изкаже мнението си. Освен това мисли, че трябва да свалиш два-три килограма.

Самочувствието ми направо рухна.

— Жената, която пробваше дрехи, е крадла, така ли?

— Човек невинаги може да разпознае лошия — отвърна Синтия и отново изпи глътка кафе.

* * *

Днес беше денят за посещение при доктор Наоми Кинцлър след работа. Синтия бе уредила да остави Грейс при една приятелка след училище и после тръгнахме. От четири месеца веднъж на всеки две седмици се срещахме с доктор Кинцлър, която ни бе препоръчал домашният лекар. Той безуспешно се опитваше да помогне на Синтия да се справи с безпокойството си и реши, че ще бъде по-добре и за двама ни да говорим с някого, вместо да я види зависима от рецепти.

Отначало бях скептично настроен, че психиатърът може да свърши нещо, и след десет сеанса не бях по-убеден. Доктор Кинцлър имаше кабинет в една сграда в източния край на Бриджпорт с изглед към магистралата, когато не спускаше щорите, както бе направила днес. Предполагам, че ме беше забелязала да гледам през прозореца при предишните посещения, а мислите ми се рееха другаде, докато броях тировете.

Обикновено Кинцлър ни приемаше заедно, а понякога единият от нас излизаше, за да й позволи да говори насаме с другия.

Дотогава не бях ходил при психиатър. Знаех някои неща от филма „Семейство Сопрано“, където доктор Мелфи помага на Тони да преодолее проблемите си. Не можех да преценя дали нашите са по-сериозни от неговите. Около Тони непрекъснато изчезваха хора, но често той им уреждаше това и имаше предимството да знае какво им се е случило.

Наоми не приличаше на доктор Мелфи. Тя беше ниска и пълна и косите й бяха прибрани назад с фиби. Наближаваше седемдесетте й се занимаваше с консултации достатъчно отдавна, за да измисли как чуждата болка да не издълбае бръчки на лицето й и да не се загнезди в душата й.

— Е, какво ново след последния ни сеанс? — попита тя.

Не знаех дали Синтия ще спомене за смахнатото обаждане сутринта. Не исках да говорим за него, не го смятах за важно и чувствах, че сме изгладили нещата с отиването ми в магазина, затова преди тя да отвори уста, се обадих:

— Нещата вървят добре. Много добре.

— Как е Грейс?

— Добре е. Сутринта я заведох на училище. Хубаво си поговорихме.

— За какво? — попита Синтия.

— Просто побъбрихме.

— Още ли проверява нощното небе за метеори? — попита доктор Кинцлър.

Махнах пренебрежително с ръка.

— Това е нищо.

— Мислиш ли?

— Да. Интересува се от слънчевата система, космоса и другите планети.

— Но й купихте телескоп.

— Разбира се.

— Защото се тревожи, че астероид ще унищожи Земята — напомни ми доктор Кинцлър.

— Помага й да успокоява страховете си и го използва да гледа звездите и планетите. А може би и съседите — усмихнах се аз.

— Какво е общото й ниво на безпокойство? Как бихте го определили? Засилва ли се или намалява?

— Намалява — отвърнах аз.

— Засилва се — едновременно с мен каза Синтия.

Доктор Кинцлър повдигна вежди в недоумение. Мразех, когато правеше така.

— Мисля, че все още е притеснена — рече Синтия и ме погледна. — Понякога е много уязвима.

Доктор Кинцлър кимна замислено.

— Защо мислите, че е така? — попита тя, като гледаше Синтия.

Жена ми не беше глупава и знаеше за какво намеква психотерапевтът. Не й беше за пръв път.

— Мислите, че аз й го предавам.

Раменете на доктор Кинцлър се повдигнаха един-два сантиметра.

— А ти какво мислиш?

— Опитвам се да не се тревожа и да не говорим за тези неща пред нея.

Предполагам, че издадох някакъв звук, защото привлякох вниманието им.

— Да? — попита доктор Кинцлър.

— Грейс знае много повече, отколкото казва. Гледала е предаването.

— Какво? — учуди се Синтия.

— Гледала го е в дома на една приятелка.

— Коя? Искам име — настоя Синтия.

— Не знам. И мисля, че няма смисъл да бием Грейс, за да ни го каже. — Погледнах доктор Кинцлър. — Това беше в преносен смисъл.

Тя кимна.

Синтия прехапа устни.

— Грейс не е готова. Не е необходимо да знае тези неща за мен. Още не. Трябва да я предпазим.

— Това е едно от най-трудните неща за един родител — отбеляза доктор Кинцлър. — Да съзнаваш, че не можеш да предпазиш децата си от всичко.

— Имаше телефонно обаждане — след кратък размисъл изръси Синтия и разказа подробностите.

Доктор Кинцлър й зададе няколко въпроса, подобни на моите. Познала ли е гласа? Мъжът обаждал ли се е и преди?

— Какво мислиш, че е искал да каже с думите, че семейството ти прощава?

— Това не означава нищо — намесих се аз. — Бил е някой откачен.

Доктор Кинцлър ме погледна така, сякаш искаше да ми каже да млъкна.

— Точно това си мислех и аз — отвърна Синтия. — За какво да ми прощават? Че не съм ги намерила? Или че не съм направила повече, за да разбера какво се е случило с тях?

— Не си можела да го сториш — рече психотерапевтът. — Била си дете. Четиринайсетгодишните все още са деца.

— А после се зачудих дали мислят, че аз съм виновна за случилото се с тях. Моя ли е вината, че са заминали? Какво съм направила, че да ме оставят посред нощ?

— Още мислиш, че ти си отговорна.

— Виж — побързах да изпреваря Синтия, — обадил се е ненормален човек. Всякакви хора са гледали предаването. Не трябва да се изненадваме, че ще позвънят и неколцина луди.

Доктор Кинцлър леко въздъхна и ме погледна.

— Тери, може би моментът е подходящ Синтия и аз да поговорим насаме.

— Не — възрази Синтия. — Не е нужно той да излиза.

— Тери — повтори психиатърът. Усилено се опитваше да бъде търпелива, но виждах, че й е писнало. — Разбира се, че може да се е обадил някой луд, но думите му пак са отключили чувствата на Синтия, и ако разберем реакцията й към тези чувства, ще имаме по-добра възможност да се справим с проблема.

— С какъв по-точно проблем се справяме? — Не исках да споря, а да знам. — Не се правя на интересен. За миг изгубих от поглед целта.

— Опитваме се да помогнем на Синтия да преодолее травмиращ инцидент в детството, който резонира до днес. Не само заради нея, но и заради вашите взаимоотношения.

— Взаимоотношенията ни са чудесни.

— Той невинаги ми вярва — изтърси Синтия.

— Какво?

— Ти невинаги ми вярваш. Усещам го. Например, когато ти казах за кафявата кола. Мислиш, че не е важно. А когато не намери обаждането на онзи човек, записано в паметта на телефона, се запита дали наистина го е имало.

— Не съм казал такова нещо. — Погледнах доктор Кинцлър, сякаш тя беше съдия, а аз обвиняем, който отчаяно се опитва да докаже невинността си. — Това не е вярно. Изобщо не съм споменавал такова нещо.

— Но знам, че си го мислеше — рече Синтия, но в гласа й нямаше гняв. Тя протегна ръка и докосна рамото ми. — Не те обвинявам. Знам какво изпитваш. Трудно е да се живее с мен. Не само през последните месеци, но и откакто се оженихме. Това нещо постоянно виси над нас. Опитвам се да го махна, да го прибера в килера, но всеки път сякаш отварям друга врата и всичко се изсипва. Когато се запознахме…

— Синтия, не…

— Когато се запознахме, знаех, че сближаването ни ще ти прехвърли болката, която аз изпитвам, но проявих егоизъм. Отчаяно исках да споделя любовта ти дори ако това означаваше ти да споделиш болката ми.

— Синтия.

— А ти си много търпелив. И те обичам заради това. Сигурно си най-търпеливият човек на света. На твое място и аз бих се изнервила. Превъзмогни го. Случи се много отдавна. Както каза Пам, забрави го, по дяволите.

— Не съм споменавал такова нещо.

Доктор Кинцлър ни наблюдаваше.

— Повтаряла съм си го стотици пъти — продължи Синтия. — И ми се иска да мога да го направя. Понякога обаче, знам, че ще прозвучи налудничаво…

Психотерапевтът и аз не я прекъснахме.

— Понякога ги чувам да говорят. Мама и брат ми. И татко. Чувам ги, сякаш са в стаята с мен. Говорят.

— Отвръщаш ли им? — попита доктор Кинцлър.

— Мисля, че да.

— Смяташ ли, че сънуваш?

Синтия се замисли.

— Сигурно. Например в момента не ги чувам. — Усмихна се тъжно. — Не ги чух и в колата, докато идвахме тук.

Въздъхнах облекчено.

— Може би ги чувам, когато спя или бленувам, но те сякаш са наблизо и се опитват да говорят с мен.

— Какво искат да кажат?

Синтия махна ръката си от рамото ми и преплете пръсти на скута си.

— Не знам. Винаги е различно. Понякога само разговарят. За нищо определено. Какво ще вечеряме, какво дават по телевизията. Нищо съществено. А друг път…

Сигурно съм имал такъв вид, сякаш се готвя да кажа нещо, защото доктор Кинцлър отново ме стрелна с поглед. Аз обаче бях отворил уста в очакване и почуда да чуя какво ще каже Синтия. За пръв път я чувах да споменава, че членовете на семейството й говорят.

— Друг път ми се струва, че искат да се присъединя към тях.

— Да се присъединиш към тях? — попита психотерапевтът.

— Да отида при тях и отново да бъдем семейство.

— Какво им отговаряш?

— Казвам им, че искам, но не мога.

— Защо? — попитах аз.

Синтия ме погледна в очите и се усмихна тъжно.

— Защото няма да мога да взема теб и Грейс там, където са те.