Линуд Баркли
Няма време за сбогом (39)

38

Винс и аз изпихме бирите си, измъкнахме се през задния двор и се качихме в пикапа. Той щеше да ме закара до колата ми, която все още беше паркирана близо до сервиза му.

— Знаеш ли, че Джейн има неприятности в училище? — ненадейно попита той.

— Да.

— Мисля си, че след като ти помогнах, ще кажеш някоя добра дума за нея на директора.

— Вече му казах, но нямам нищо против отново да го направя.

— Тя е добро хлапе, но понякога е избухлива и невъздържана. Не се оставя да я мачкат. Особено на мен. И когато загази, се защитава.

— Трябва да се научи да се въздържа. Не може да решаваш всеки проблем, като пребиваш някого.

Винс се подсмихна.

— Искаш ли Джейн да има живот като твоя? — попитах аз. — Не се обиждай.

Той намали пред светофар, който светеше в червено.

— Не, но шансовете са против нея. Аз не съм най-добрият пример за подражание. А и с майка си се е местила в толкова много домове, че се нуждае от стабилност. Това се опитвам да направя за нея — да й дам опора. Децата се нуждаят от устойчивост. Но се иска време, за да се изгради доверие. Много пъти е била лъгана.

— Да. Можеш да я изпратиш в добро училище. Щом завърши гимназия, може да учи журналистика или английска литература и да развие таланта си.

— Оценките й не са чак толкова високи. Ще й бъде трудно да влезе в университета.

— Но ти можеш да си позволиш да платиш образованието й, нали?

Винс кимна.

— Помогни й да си постави цели и да види нещата в перспектива. Обясни й, че ако получи по-свестни оценки, си готов да платиш образованието й, за да разкрие възможностите си.

— Ще ми помогнеш ли да я убедя?

— Разбира се. Въпросът е дали ще ни послуша.

Винс уморено поклати глава.

— Да, това е въпросът.

— Искам да те питам нещо — рекох аз.

— Казвай.

— Защо ти пука за нея?

— Какво?

— Защо ти пука за нея? Джейн е дъщеря на жена, която си срещнал. Повечето мъже не биха се интересували от детето.

— Аха, разбирам. Мислиш ме за извратен тип, който иска да й смъкне гащичките, така ли?

— Не съм казал такова нещо.

— Но си го мислиш.

— Не. Ако беше така, в есетата на Джейн и в държането й към теб щеше да има някакъв намек за това. Смятам, че тя ти вярва. Но пак те питам, защо ти пука?

Светофарът светна в зелено и Винс настъпи газта.

— Имах дъщеря. Бях съвсем млад, на двайсет години. Едно момиче от Торингтън забременя от мен. Агнес. Баща ми много ми се кара — как може да съм толкова глупав, не съм ли чувал за презервативи и тъй нататък. Знаеш как е понякога, нали? Опитах се да убедя Агнес да махне бебето, но тя не искаше и да чуе. Роди момиченце и я кръсти Колет.

— Хубаво име.

— И щом видях детето, обикнах го. Баща ми не искаше да ходя с Агнес само защото не съм можел да държа оная си работа в панталоните. Тя обаче не беше чак толкова лоша, а Колет беше най-прекрасното създание, което бях виждал. Може би смяташ, че на двайсет години е лесно да изчезнеш и да не ти пука, но в нея имаше нещо. Започнах да мисля да се оженя за Агнес. Събирах смелост да й предложа брак и да кажа на баща си. И тогава, докато Агнес бутала количката с Колет и пресичали Ногатък авеню, някакъв проклет пиян шофьор с кадилак минал на червено и ги убил.

Винс стисна здраво волана, сякаш се опитваше да го удуши.

— Съжалявам.

— Да, и шибаният пияница съжаляваше. Изчаках шест месеца. Не исках да правя нищо прибързано. Снеха обвиненията. Адвокатът му успя да убеди съдебните заседатели, че Агнес е минала на червено и че дори да бил трезвен, клиентът му пак щял да ги блъсне. Случват се страни неща. Една нощ след няколко месеца мъжът излиза от бар в Бриджпорт. Отново е пиян. Копелето не е научило нищо. Върви по уличката и някой го застрелва право в шибаната глава.

— Леле. Предполагам, че не си пролял и сълза, когато си го чул.

Винс ме стрелна с поглед.

— Последното, което чул, преди да умре, било: „Това е за Колет“. И знаеш ли какво казал кучият син точно преди куршумът да проникне в мозъка му?

— Не.

— Попитал: „Коя Колет?“. Портфейлът му бил откраднат и ченгетата решиха, че е обир. — Той отново ме погледна. — Затвори си устата да не влезе някоя муха.

Затворих я.

— И за да отговоря на въпроса ти, ето затова ми пука. Искаш ли да знаеш още нещо?

Поклатих глава и Винс се загледа напред.

— Онази ли е колата ти?

Кимнах.

Той спря зад нея и в същия миг мобилният му телефон иззвъня.

— Да — отговори Винс, заслуша се и след миг добави. — Чакайте ме. — Прибра телефона и се обърна към мен. — Намерили са го. Регистрирал се е в „Хауард Джонсън“.

— По дяволите — рекох аз и понечих да отворя вратата. — Ще карам след теб.

— Зарежи колата си — заяви Винс и отново настъпи газта.

Отправи се към магистрала 95. Това не беше най-прекият маршрут, но вероятно бе най-бързият, като се имаше предвид, че хотел „Хауард Джонсън“ се намираше в другия край на града, близо до отклонението за магистралата. Пикапът профуча по разклона и се движеше със сто и трийсет километра в час, когато се сля с трафика.

Движението по магистралата не беше оживено и стигнахме до другата част на града само за няколко минути. Наложи се Винс рязко да удари спирачки, докато се спускаше по рампата. Още караше със сто и десет, когато видях светофар пред нас.

Завихме надясно, после още веднъж и спряхме на паркинга на хотел „Хауард Джонсън“. Джипът, в който се бях возил по-рано през деня, беше паркиран досами вратите на фоайето. Русокосият ни видя и хукна към нас. Винс смъкна стъклото.

Блондинът му каза номера на стаята и му даде указания да кара нагоре по хълма и после да се приближи отзад. Винс потегли на заден ход, спря, превключи скоростите и се отправи по дълга, лъкатушеща алея, която минаваше зад комплекса. Пътят изви остро наляво и се изправи зад редицата стаи с врати на тротоара.

— Ето я — рече Винс и удари спирачки.

— Искам да говоря с него. Не му прави нищо откачено.

Той вече беше изскочил от пикапа и махна пренебрежително с ръка, без да ме погледне. Приближи се до вратата, забеляза, че е открехната, и почука.

— Господин Слоун?

От съседната стая излезе чистачка с количка и погледна към нас.

— Господин Слоун! — извика Винс и бутна вратата. — Управителят е. Имаме малък проблем. Трябва да говорим с вас.

Застанах встрани от вратата и прозореца, така че ако Джереми Слоун погледне навън, да не ме види. Ако той беше човекът, който стоеше пред дома ни онази вечер, може би знаеше как изглеждам.

— Няма го — каза чистачката.

— Какво? — попита Винс.

— Напусна хотела преди няколко минути. Ще чистя стаята му.

— Заминал ли е? Няма ли да се върне?

Жената поклати глава.

Винс отвори широко вратата и влезе в стаята.

— Не може да влизате — извика чистачката, но дори аз не й обърнах внимание и последвах Винс.

Леглото не беше оправено, а в банята бяха разхвърляни влажни хавлии, но нямаше никакви други следи. Не видях тоалетни принадлежности, нито куфари.

Единият главорез на Винс, плешивият, се появи на прага.

— Тук ли е?

Винс се завъртя, приближи се до него и го притисна до стената.

— Кога разбрахте, че е тук?

— Обадихме ти се веднага щом го намерихме.

— Така ли? И после? Седнахте в проклетата кола и ме чакахте, вместо да си отваряте очите. Човекът е заминал.

— Не знаехме как изглежда. Какво трябваше да направим?

Винс блъсна плешивия настрана, излезе от стаята и едва не се сблъска с чистачката.

— Не може да…

— Кога замина? — попита той, извади двайсетачка от портфейла си и й я даде.

Тя пъхна банкнотата в джоба на униформата си.

— Преди десетина минути.

— Каква беше колата му? — попитах аз.

Жената сви рамене.

— Не знам. Обикновена. Кафява. С тъмни стъкла.

— Каза ли нещо? Например, че си отива у дома?

— Нищо не каза.

— Благодаря — рече Винс, кимна с глава към пикапа и двамата се качихме. — Мамка му.

— Ами сега? — Нямах представа какво да направим.

— Искаш ли да си вземеш багажа?

— Багаж?

— Мисля, че искаш да заминеш за Йънгстаун. Не можеш да отидеш и да се върнеш за един ден.

Замислих се върху думите му.

— Щом е заминал, логично е да предположим, че ще се върне у дома.

— Дори ако не е така, струва ми се, че в момента там е единственото място, където можеш да намериш отговори. — Винс протегна ръка към мен и аз трепнах, защото помислих, че ще ме сграбчи, но той отвори жабката. — Господи. Успокой се. — Извади карта и я разгърна. — Добре, да видим сега. — Разгледа картата и се втренчи в горния ляв ъгъл. — Ето го. На север от Бъфало и Луистън. Йънгстаун. Малко градче. Пътуването ще ни отнеме осем часа.

— На нас?

Винс се помъчи да сгъне картата в предишния й вид, но не можа и я смачка на топка.

— Това ще ти бъде работата — да оправиш картата. Може дори да ти позволя да караш. Само не си помисляй да пипаш радиото. Строго забранено е.