Линуд Баркли
Няма време за сбогом (25)

24

— Как е разбрал електронния ни адрес? — зачудих се аз.

Синтия седеше пред компютъра, втренчена в екрана. По едно време протегна ръка към монитора, сякаш ако го докоснеше, съобщението можеше да разкрие повече за себе си.

— Баща ми — промълви тя.

— Какво за баща ти?

— Идвал е тук и е оставил шапката. Може да е огледал стаите, да е включил компютъра и да се е досетил какъв е електронният ни адрес.

— Синти — предпазливо започнах аз, — не знаем дали баща ти е оставил шапката. Нямаме представа кой я е оставил.

Замислих се за теорията на Роли и мимолетното ми подозрение, че Синтия може да е сложила шапката на масата в кухнята. И за миг ми мина през ума колко лесно е да си създадеш адрес в „Хотмейл“ и да си изпратиш съобщение.

„Престани“ — заповядах си.

— Но ти си права — добавих аз, защото усетих, че се наежи от забележката ми. — Неканеният гост може да се е качил горе, да е обиколил стаите, да е включил компютъра и да е разбрал адреса ни.

— Тогава е същият човек, който ми се обади. Той е изпратил и съобщението, вмъкнал се е в дома ни и е оставил шапката на баща ми.

В думите й имаше логика, но се зачудих кой е този човек. Дали беше същият, който бе убил Тес? А мъжът, когото забелязах през телескопа на Грейс да наблюдава къщата ни онази нощ?

— И пак пише за прошка — добави Синтия. — Те ми прощавали. Защо го повтаря? И какво означава „не след дълго“?

Поклатих глава.

— Пък и адресът. — Посочих екрана. — Само цифри.

— Не са произволни цифри, а дата. Дванайсети май 1983 година, нощта, в която семейството ми изчезна.

* * *

— Не сме в безопасност — заяви Синтия по-късно същата вечер.

Седеше в леглото и завивките бяха дръпнати до кръста й. Надничах през прозореца на спалнята, за да хвърля един последен поглед към улицата, преди да си легна. Беше ми станало навик през последната седмица.

— Не сме в безопасност — повтори тя. — Знам, че и ти чувстваш същото. Тревожиш се, че ще ме разстроиш и ще ме изкараш от равновесие.

— Не се страхувам, че ще те изкарам от равновесие.

— Но не твърдиш, че сме в безопасност. И тримата сме в опасност.

Знаех го много добре. Не беше нужно да ми го напомня. Не ми излизаше от главата.

— Леля ми е убита — продължи Синтия. — Частният детектив, когото наехме да разбере какво се е случило със семейството ми, изчезна. Ти и Грейс сте видели мъж да наблюдава къщата ни преди няколко нощи. Някой е влизал в дома ни, Тери. Ако не е бил баща ми, значи е някой друг. Оставил е шапката и е седял пред компютъра ни.

— Не е бил баща ти.

— Нима знаеш кой я е оставил? Или мислиш, че баща ми е мъртъв?

Нямах какво да отговоря.

— Как мислиш, защо в Държавната автомобилна инспекция няма данни за шофьорската му книжка? — попита тя. — Нито номер на социално осигуряване?

— Не знам — уморено отвърнах аз.

— Според теб господин Абагнейл открил ли е нещо за Винс Флеминг? Спомена, че иска да научи повече за него. Вероятно е правил точно това, когато е изчезнал. Може би господин Абагнейл е добре, но следи Винс и не може да се обади на съпругата си.

— Виж, денят беше дълъг. Да се опитаме да поспим.

— Моля те, кажи ми, че не криеш нищо от мен, както направи за болестта на Тес и парите, които е получавала.

— Не крия нищо от теб. Нали ти показах съобщението по електронната поща? Можех да го изтрия и да не ти кажа. Но съм съгласен с теб, че трябва да внимаваме. Сложихме нови ключалки на вратите. Сега никой не може да влезе. И няма да те упреквам, че не позволяваш на Грейс да ходи сама на училище.

— Какво предполагаш, че става? — В гласа й прозвуча обвинителна нотка, сякаш все още подозираше, че крия нещо от нея.

— Господи, нямам представа — троснато рекох аз. — Не моето проклето семейство е изчезнало от лицето на шибаната земя.

Синтия се стъписа и млъкна. Аз също се стреснах.

— Съжалявам. Извинявай. Не исках да го кажа. Всичко това ни се отразява.

— Моите проблеми се отразяват на теб.

— Не е така. Виж, трябва да отидем някъде за малко. Тримата. Ще напишем извинителна бележка на Грейс. Аз ще изпрося няколко дни от Роли. Той ще ми намери заместник, а Памела ще прояви разбиране, ако си вземеш отпуск и…

Синтия отметна завивките и стана.

— Ще спя при Грейс. Искам да бъда сигурна, че нищо няма да й се случи. Някой трябва да направи нещо.

Замълчах. Тя пъхна възглавницата си под мишница и излезе от спалнята.

Болеше ме главата и се отправих към банята да потърся хапчета в шкафчето, когато чух, че някой тича по коридора.

— Тери! Тери! — изкрещя Синтия още преди да нахлуе в спалнята.

— Какво?

— Грейс я няма. Не е в стаята си. Изчезнала е!

Тръгнах с нея към стаята на Грейс и по пътя запалих лампите в коридора. Изпреварих Синтия и влязох.

— Търсих я! — каза Синтия. — Не е тук!

— Грейс! — извиках аз, отворих вратата на дрешника и погледнах под леглото. Дрехите, с които дъщеря ни беше облечена през деня, бяха смачкани на топка и оставени на стола пред бюрото. Хукнах към банята, дръпнах завесата и погледнах във ваната. Нямаше никого. Синтия провери стаята с компютъра. Срещнахме се в коридора.

Нямаше следа от Грейс.

— Грейс! — извика Синтия.

Запалихме и другите лампи и побягнахме надолу по стълбите. „Не може да е истина!“ — помислих си аз.

Синтия отвори вратата на мазето и извика името на дъщеря ни в мрака, но отговор не последва.

Влязох в кухнята и забелязах, че задната врата е открехната.

Имах чувството, че сърцето ми спря.

— Обади се на полицията.

— Мили боже — възкликна Синтия.

Светнах външната лампа и се завтекох към двора.

— Грейс!

И после чух глас. Раздразнен.

— Татко, угаси лампата!

Погледнах надясно и видях Грейс. Стоеше по пижама на тревата, а телескопът беше насочен към нощното небе.

— Защо ме гледаш така? — попита тя.

* * *

И двамата вероятно трябваше да си почиваме повече, особено след нощта, която прекарахме, но сутринта отново се приготвихме да отидем на работа.

— Много съжалявам — за стотен път се извини Грейс, докато ядеше зърнената си закуска.

— Повече не прави така — предупреди я майка й.

— Казах, че съжалявам.

Синтия беше спала при нея и смяташе да не я изпуска от поглед.

— Да знаеш, че хъркаш — укори я Грейс.

За пръв път от известно време изпитах желание да се засмея, но се въздържах.

Както обикновено, излязох пръв. Синтия не ми каза довиждане, нито ме изпрати до вратата. Още не беше забравила спречкването ни преди фалшивата тревога с Грейс. Точно когато трябваше да се сплотим, между нас се забиваше невидим клин. Тя продължаваше да ме подозира, че крия нещо, а аз изпитвах към нея неловкост, която ми беше трудно да определя дори пред себе си.

Мислеше, че я обвинявам за всичките ни проблеми в момента. Миналото и пословичното бреме безспорно обсебваха дните и нощите ни и понякога може би наистина я обвинявах, въпреки че нямаше вина за изчезването на семейството си.

Общата ни грижа, разбира се, беше как всичко това се отразява върху Грейс. И начинът, който дъщеря ни избра да се справи със семейните тревоги — толкова обезпокоителен за нея, че мислите за разрушителни астероиди й осигуриха бягство — стана причина за друг удар.

* * *

Учениците ми се държаха учудващо добре. Сигурно се беше разчуло, че съм отсъствал, защото в семейството ми е починал някой. Като повечето хищници в природата, гимназистите обикновено усещаха слабостта на жертвата и я използваха като свое предимство. Доколкото разбрах, определено го бяха направили със заместничката ми. Забелязали лекото й заекване — по-скоро колебание с първата дума на всяко изречение, и започнали да я имитират. Първия ден учителката се беше върнала вкъщи обляна в сълзи. Колегите ми го съобщиха, докато обядвахме, без никакъв намек за съчувствие в гласовете. Училището беше джунгла и човек или успяваше, или не.

Но мен ме пожалиха. Не само групата по творческо писане, но и другите ми два класа. Мисля, че се държаха така не само от уважение към чувствата ми, това е била само малка част от мотивите им. Слушаха ме, защото наблюдаваха дали ще се държа по различен начин, ще пророня някоя сълза, ще стана нетърпелив към някого или ще тресна вратата.

Аз обаче не направих нищо такова, затова не можех да очаквам специално отношение на другия ден.

Джейн Скавуло остана след часа.

— Съжалявам за леля ви.

— Благодаря. Всъщност тя беше леля на жена ми, но я чувствах много близка.

— Все едно — приключи Джейн и хукна да настигне останалите ученици.

В средата на следобеда вървях по коридора близо до канцеларията, когато една от секретарките изскочи навън, видя ме и спря.

— Тъкмо щях да те търся. Позвъних в учителската стая, но те нямаше там.

— Защото съм тук — отвърнах аз.

— Търсят те по телефона. Мисля, че е съпругата ти.

— Добре.

— Ела да се обадиш от канцеларията.

— Добре.

Последвах я и тя посочи телефона на бюрото си. Една от светлинките мигаше.

— Натисни я.

Взех слушалката и натиснах светещия бутон.

— Синтия?

— Тери, аз…

— Щях да ти се обадя. Съжалявам за онова, което казах снощи.

Секретарката седна зад бюрото си и се престори, че не слуша.

— Тери, нещо…

— Може би трябва да наемем друг човек. Не знам какво се е случило с Абагнейл, но…

— Тери, млъкни.

Млъкнах.

— Нещо се случи — тихо и задъхано каза Синтия. — Знам къде са.