Линуд Баркли
Няма време за сбогом (12)

11

— Мисля, че поне можем да чуем какво има да каже — предложи Синтия.

Беше вечер. Седях в кухнята, проверявах писмени работи и ми беше трудно да се съсредоточа. Синтия не мислеше за нищо друго, освен за ясновидката. Аз, от друга страна, не бях склонен да се срещаме с нея.

Нямах какво да кажа по време на вечерята, но щом Грейс се качи в стаята си да пише домашните си, Синтия ме погледна, докато зареждаше пералнята.

— Трябва да поговорим.

— Няма какво да говорим. Ясновидка се обажда в предаването. Това е само малко по-добре от онзи, който мислеше, че семейството ти е изчезнало в разкъсване в тъканта на времето. Може би тази жена има видение, че са яхнали бронтозаври или се возят в колата на Флинтстоун.

— Изпълнен си с неприязън.

Отместих поглед от ужасно написаното есе за Уитман.

— Какво?

— Изпълнен си с неприязън.

— Не е вярно.

— Още си ми ядосан заради случката в търговския център.

Не отговорих. В думите й имаше зрънце истина. Исках да й кажа някои неща, докато се прибирахме у дома, но реших, че моментът не е подходящ. И че ми е писнало. И че трябва да забрави факта, че родителите и брат й ги няма. И че нищо не се е променило само защото е двайсет и петата годишнина от изчезването им, или защото някакво посредствено новинарско предаване е проявило интерес. Въпреки че бе загубила семейството си, което безспорно бе трагедия, сега Синтия имаше друго семейство, и ако не беше готова да живее за нас, а в миналото, за родителите и брат си, които по всяка вероятност бяха мъртви, тогава…

Но не казах нищо. Не можех да изрека тези неща. Въпреки това не успях да постигна спокойствие, щом се върнахме у дома. Обаждането от „Фатален срок“ ме ядоса още повече. Отидох във всекидневната, включих телевизора и започнах да превъртам каналите, без да се спирам на някой за повече от три минути. Синтия изпадна в бяс и се залови да чисти, да мие и да подрежда. Правеше всичко възможно да не говори с мен. От спречкването ни не би излязло нищо добро, пък и къщата блесна от чистота.

— Не съм ядосан — отвърнах аз и прелистих писмените работи, които ми предстоеше да оценя.

— Познавам те и знам, когато си ядосан. Съжалявам за случката в търговския център. Съжалявам за Грейс. Съжалявам за онзи човек и това, което го накарах да преживее. Поставих себе си и вас в неудобно положение. Какво повече искаш от мен? Какво повече да кажа? Нали ходя при доктор Кинцлър? Какво искаш да направя? Да ходя всяка седмица? Да гълтам хапчета, които ще притъпят болката и ще ме накарат да забравя всичко? Това ще те направи ли щастлив?

Хвърлих червената химикалка.

— Господи.

— Ще бъдеш по-щастлив, ако те напусна, нали?

— Говориш глупости.

— Вече не издържаш и знаеш ли какво? И аз не издържам. И на мен ми писна. Мислиш ли, че ми харесва да се срещам с ясновидки? И че не знам колко отчаяно е това и колко жалка ще изглеждам, като отида там и слушам приказките й? Но какво би направил ти на мое място? Ами ако беше изчезнала Грейс?

Погледнах я.

— Дори не си го помисляй.

— И после някой ти се обади и каже, че я е видял насън и знае къде е. Твърдиш, че ще откажеш да го изслушаш?

Стиснах зъби и отместих поглед встрани.

— Това ли ще направиш? Защото не искаш да приличаш на глупак? Защото се боиш да не изглеждаш притеснен, в неловко положение или отчаян? Ами ако има вероятност, макар и едно на милион, че този човек знае нещо? И не е ясновидец, а наистина е видял нещо, някаква улика, която тълкува като видение? Ако това ти помогне да я намериш?

Хванах се за главата. Погледът ми попадна на: „Най-известната творба на господин Уитман е «Стръкчета трева», която някои може да помислят за марихуана, но не е така, въпреки че е трудно да се повярва, че някой, написал нещо, озаглавено «Възпявам електрическото тяло», не е бил дрогиран поне от време на време“.

* * *

На другия ден, когато срещнах Лорън Уелс, забелязах, че не е облечена в традиционния си анцуг, а в тясна черна тениска и маркови джинси. Синтия би разбрала от двайсет крачки какви са. Една вечер гледахме „Американ Айдъл“ на нашия телевизор с малък екран и без висока разделителна способност, когато тя посочи участничка, която пронизително пищеше собствена версия на песента „Вятър под крилата ми“ на Бет Мидлър.

— Джинсите й са „Севънс“.

Не знаех дали Лорън носи „Севънс“ или не, но изглеждаше добре и момчетата извиваха вратове да огледат задника й, докато вървеше по коридора.

Идвах от другия край и тя ме спря.

— Как си днес? По-добре?

Не си спомнях да съм признавал, че се чувствам зле.

— Да, добре съм. А ти?

— И аз, въпреки че мислех да си взема свободен ден. Една моя съученичка от гимназията е загинала в автомобилна катастрофа в Хартфорд преди два дни. Каза ми го друга приятелка, с която поддържам връзка, и ми стана много тъжно.

— Близка ли ти беше?

Лорън сви рамене.

— Бяхме в един клас последната година. Трябваха ми няколко минути да си я спомня, когато приятелката ми спомена името й. Не излизахме заедно. Тя седеше зад мен. Но все пак е шокиращо, когато нещо такова се случи с човек, когото познаваш. Кара те да се замислиш и да направиш равносметка на живота си, затова не ми се идваше на училище.

— Да направиш равносметка на живота си — отбелязах аз. Не бях сигурен дали положението й изискваше излияние на чувства. — Случват се такива неща.

Изпитвам тъга, когато някой загине в пътно произшествие, но Лорън ми губеше времето с трагедията на човек, когото не само аз не познавах, но и тя, както ставаше ясно.

Учениците се бутаха покрай нас и ни заобикаляха, защото стояхме по средата на коридора.

— Е, как изглежда тя в действителност? — попита Лорън.

— Кой?

— Паула Малой от „Фатален срок“. Хубава ли е като по телевизията?

— Зъбите й са чудесни. — Протегнах ръка, докоснах рамото й и я насочих към стената с шкафчетата, за да не пречим на движението.

— Ти и господин Каръдърс сте много гъсти, а? — попита Лорън.

— Роли и аз? Да, познаваме се отдавна.

— Малко ми е неудобно да те питам, но онзи ден той беше в учителската стая. Спомена ли, че съм сложила нещо в преградата ти и по-късно съм го взела?

— Ами…

— Наистина оставих нещо там, но по-късно реших, че идеята не е добра, и го взех. После обаче се сетих, че ако господин Роланд Каръдърс ме е видял, вероятно ще ти каже. Помислих си, че трябваше да го оставя, защото поне щеше да знаеш какво пише, вместо да се чудиш…

— Лорън, не се тревожи за това. Не е станало кой знае какво. — Не бях сигурен дали искам да знам какво е пишело в бележката. В момента не желаех други усложнения в живота си, определено не и от страна на Лорън Уелс, дори и всичко останало да ми беше наред.

— Беше бележка до теб и Синтия да ми дойдете на гости някой път. Мислех да поканя и неколцина приятели и реших, че ще бъде приятно разнообразие за вас при всичко, което ви е на главата. После обаче реших, че може би се натрапвам.

— Много мило от твоя страна. Може би ще дойдем някой ден — отвърнах аз, но си помислих: „Никакъв шанс“.

— Както и да е — продължи Лорън, като леко повдигна вежди. — Ще ходите ли довечера в Поуст Мол? Поканили са звезди от последния сезон на „Сървайвър“. Ще раздават автографи.

— Нямах представа.

— Аз ще ходя.

— Синтия и аз ще отидем в Ню Хейвън за продължение на телевизионното предаване. Нищо интересно.

Мигновено съжалих, че й го казах.

Тя засия.

— Утре ще ми разкажеш всичко.

Усмихнах се и отвърнах, че трябва да влизам в час, и щом се отдалечих от нея, леко поклатих глава.

* * *

Вечеряхме рано, за да имаме време да отидем до филиала на „Фокс“ в Ню Хейвън. Смятахме да вземем детегледачка за Грейс, но Синтия каза, че не могла да намери никоя от тези, които редовно ползвахме.

— Мога да стоя у дома и сама — заяви Грейс, когато се готвехме да излезем. Никога не бе оставала вкъщи самичка и нямахме никакво намерение това да бъде първият й път. Може би — след пет-шест години.

— Няма да стане — отговорих аз. — Вземи си книгата за космоса или някое домашно, за да се занимаваш, докато сме там.

— Може ли да чуя какво ще каже госпожата?

— Не — отвърна Синтия, преди аз да успея да кажа същото.

Беше нервна по време на вечерята. На мен ми беше омръзнало да се притеснявам, затова вината не беше моя. Приписах го на безпокойството й какво ще каже медиумът. Да ти гледат на ръка, да ти предсказват бъдещето и да редят карти „Таро“ на масата пред теб може да бъде забавно дори ако не вярваш в тези неща.

Така беше при нормални обстоятелства, но сега щеше да бъде различно.

— Искат да занеса кутия със спомени — каза Синтия.

— Коя?

— Все едно. Ясновидката искала да я подържи, а може би и някои от нещата вътре, за да долови повече вибрации за миналото.

— Добре. Предполагам, че ще заснемат всичко?

— Не виждам как можем да им забраним да го направят. Техният филм накара жената да се обади. Сигурно ще искат да го заснемат като продължение.

— Знаем ли коя е?

— Кийша Цейлон.

— Ясно.

— Потърсих я в интернет. Има уебстраница.

— Обзалагам се — мрачно се усмихнах аз.

— Дръж се прилично с нея.

Качихме се в колата и потеглихме на заден ход по алеята пред дома ни.

— Чакай! — възкликна Синтия. — Не мога да повярвам. Забравих кутията.

Тя беше извадила от килера една от кутиите си с фамилни спомени и я бе сложила на масата в кухнята, за да не я забрави.

— Ще отида да я взема — предложих аз и ударих спирачки.

Синтия обаче вече беше извадила ключовете от чантата си и бе отворила вратата на колата.

— Няма да се бавя — увери ме тя, хукна по алеята, отключи вратата и се втурна в къщата.

Стори ми се, че остана там по-дълго, отколкото й беше необходимо, за да вземе кутията, но в този момент тя излезе. Заключи, извади ключовете от вратата и се върна в колата.

— Защо се забави? — попитах аз.

— Глътнах хапче. Главата ми ще се пръсне.

На рецепцията в телевизионната станция ни посрещна продуцентката с конската опашка и ни заведе в студио с канапе, два стола, изкуствени цветя и евтина решетка с пълзящи растения. Паула Малой беше там и поздрави Синтия като стара приятелка, обливайки ни с талази чар. Синтия беше сдържана. До Паула стоеше чернокожа жена на петдесетина години, безупречно облечена в морскосин костюм. Запитах се дали и тя не е продуцент или дори директорът на станцията.

— Искам да ви представя Кийша Цейлон — рече Паула.

Предполагам, че очаквах да видя циганка или хипарка, жена в дълга до пода ръчно боядисана пола, а не дама, която приличаше на председател на управителен съвет.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Кийша и се ръкува с нас. Изглежда забеляза нещо в погледа ми, защото добави: — Очаквахте нещо по-различно.

— Може би — отвърнах аз.

— А това трябва да е Грейс. — Ясновидката се наведе да стисне ръката на дъщеря ни.

— Здравейте — каза Грейс.

— Има ли място, където Грейс да отиде? — попитах аз.

— Може ли да остана? — Грейс погледна Кийша. — Видение с родителите на мама ли имахте?

— Може би в стаята за актьорите — прекъснах я аз.

Асистентката отведе Грейс.

Гримираха Синтия и Кийша и ги накараха да седнат на канапето. Кутията със спомените беше между тях. Паула се настани на един стол отсреща. Докараха камерите. Оттеглих се в тъмната част на студиото, където нямаше да преча, но щях да виждам добре.

Паула обобщи историята, която бяха излъчили преди няколко седмици, а после разказа на зрителите за изумителното развитие по случая. Беше им се обадил медиум, жена, която се надяваше да хвърли светлина върху изчезването на семейство Биги през 1983 година.

— Гледах предаването — започна Кийша Цейлон. Гласът й беше тих и успокояващ. — И разбира се, ми се стори интересно. После обаче не мислих много за него. Но две седмици по-късно помагах на клиентка да се опита да установи контакт с изчезнал роднина. Нямах успеха, който обикновено постигам, имаше сякаш някаква намеса. Като че ли бях свързана с една от онези стари развлекателни линии — някой вдига телефона, докато се опитваш да се обадиш.

— Интересно — промълви Паула, но лицето на Синтия остана безизразно.

— И тогава чух глас, който ми каза: „Моля те, предай съобщение на дъщеря ми“.

— Наистина ли? Представи ли се?

— Спомена, че името й е Патриша.

Синтия примигна.

— Какво друго каза?

— Искала да се свърже с дъщеря си Синтия.

— Защо?

— Не съм сигурна. Мисля, че искаше да се свържа с нея, за да науча повече. Ето защо помолих да донесете някои предмети, за да ги докосна и да разбера по-добре какво се е случило. — Ясновидката се усмихна на Синтия.

Паула се наведе напред.

— Донесохте ги, нали?

— Да — отвърна Синтия. — Това е една от кутиите, които ви показах. Има снимки, изрезки от стари вестници и разни други неща. Мога да ви покажа какво има вътре и…

— Не — прекъсна я Кийша. — Не е необходимо. Дайте ми цялата кутия.

Синтия й позволи да я вземе. Кийша сложи кутията на коленете си, хвана я с двете си ръце и затвори очи.

— Много енергия се излъчва оттук.

„Я стига“ — помислих си аз.

— Усещам… тъга. Много тъга.

— Какво друго чувствате? — попита Паула.

Ясновидката свъси вежди.

— Чувствам, че… скоро ще получите знак.

— Знак? — учуди се Синтия. — Какъв знак?

— Знак, който ще отговори на въпросите ви. Не съм сигурна дали мога да ви кажа повече.

— Защо? — едновременно попитаха Синтия и Паула.

Кийша отвори очи.

— Искам да изключите камерите за момент.

— Какво? — попита Паула. — Момчета? Може ли да спрем за малко?

— Добре — отвърна единият оператор.

— Какъв е проблемът, Кийша? — попита Паула.

— Какво не искате да кажете пред камерата? — обади се Синтия. — Нещо за майка ми? Онова, което иска да ми каже?

— Донякъде — отговори медиумът. — Но преди да продължим, искам да изясним колко ще ми бъде платено.

„Аха, изплю камъчето“ — помислих си аз.

— Обяснихме ви, че ще покрием разноските ви и нощувката ви в хотел, ако е необходимо, тъй като идвате от Хартфорд, но няма да заплатим услугите ви в професионален смисъл — рече Паула.

— Не сме се разбрали. — Кийша Цейлон стана леко раздразнителна. — Трябва да кажа на тази жена нещо много важно. И ако искате да го чуете, трябва да бъда финансово компенсирана.

— Защо не й го кажете и после да обсъдим този въпрос? — предложи Паула.

Отправих се към тях. Синтия ме видя.

— Скъпа — рекох аз и й направих знак да тръгваме.

Тя кимна примирено, откачи микрофона от блузата си и стана.

— Къде отивате? — попита Паула.

— У дома — отговорих аз.

— Как така? — ядосано възкликна Кийша. — Къде отивате? Госпожо, щом предаването няма да ми плати, за да чуе какво имам да кажа, може би вие ще…

— Няма да позволя да ме правят на глупачка — заяви Синтия.

— Хиляда долара — обяви ясновидката. — Ще ви предам какво каза майка ви срещу хиляда долара.

Синтия заобиколи канапето. Хванах я за ръката.

— Добре, седемстотин! — извика Кийша, когато тръгнахме да търсим стаята за актьорите.

— Наистина си голям чешит — обърна се Паула към ясновидката. — Щяхме да го покажем по телевизията. И да получиш безплатна реклама, но не, ти непременно държиш и да се изръсим с няколкостотин долара.

Кийша Цейлон я погледна злобно и посочи косата й.

— Лошо са те боядисали, кучко.

* * *

— Ти беше прав — отбеляза Синтия на път за вкъщи.

Поклатих глава.

— Постъпи добре, че си тръгна. Трябваше да видиш изражението на така наречената ясновидка, когато си махна микрофона. Изглеждаше така, сякаш са й грабнали обяда.

— Загубихме си напразно вечерта — рече Синтия.

— Не — възразих аз. — Думите ти бяха верни и съжалявам, че се държах лошо. Дори шансът да е само едно на милион, трябва да се провери. Е, проверихме. И сега можем да го задраскаме и да продължим нататък.

Спряхме на алеята пред къщата. Отворих задните врати на колата, откачих предпазния колан на Грейс и я занесох вътре. Синтия вървеше пред мен и запали лампата в кухнята, а аз се отправих към стълбите, за да сложа Грейс в леглото й.

— Тери — повика ме Синтия.

Обикновено бих отвърнал, че ще се върна след секунда, но в гласа й прозвуча нещо, което ме накара незабавно да отида в кухнята.

В средата на масата имаше черна мъжка шапка. Стара, оръфана, излъскана от носене мека шапка.