Линуд Баркли
Няма време за сбогом (11)

10

Беше се мръкнало, когато влязох в стаята на Грейс да я целуна за лека нощ, но веднага съзрях силуета й на прозореца, откъдето гледаше осветеното от луната небе през телескопа. Забелязах, че е увила тиксо около статива, който се беше счупил.

— Миличка.

Тя размаха пръсти, но не откъсна поглед от телескопа. Очите ми свикнаха с тъмнината и видях, че книгата „Космос“ е отворена на леглото й.

— Какво виждаш? — попитах аз.

— Не много.

— Жалко.

— Щом нищо не се приближава, за да унищожи Земята, всичко е наред.

— Не мога да го оспоря.

— Не искам нищо лошо да се случи с тебе и мама. Ако астероид ще пада върху къщата ни до сутринта, вече трябваше да съм го видяла, затова бъдете спокойни.

Погалих косите й и сложих ръка на рамото й.

— Татко, дразниш окото ми.

— О, извинявай.

— Мисля, че леля Тес е болна.

О, не. Грейс беше подслушвала. Вместо да седи долу в сутерена, тя се беше крила горе на стълбите.

— Грейс, нима си…

— Не изглеждаше щастлива, че има рожден ден. Аз съм много щастлива на рождения си ден.

— Когато остарееш, не се радваш много, че имаш рожден ден. Имал си твърде много. След известно време това вече не е нещо ново и вълнуващо и става скучно.

— Аха. — Грейс премести телескопа малко наляво. — Тази нощ луната е светла и блести. Виждат се всичките кратери.

— Лягай си.

— След малко.

— Приятни сънища. И не се тревожи за астероидите.

Реших да не бъда прекалено строг и да настоявам веднага да се мушне под завивките. Да позволиш на дете да остане будно след часа си за лягане, за да изследва Слънчевата система, не ми се стори престъпление, заслужаващо родителска намеса. Целунах я нежно по ухото, измъкнах се от стаята и се върнах в спалнята.

Синтия, която вече беше пожелала лека нощ на Грейс, седеше в леглото и разглеждаше списание. Само прелистваше страниците, без да им обръща голямо внимание.

— Утре трябва да отида в търговския център — каза тя, без да отмества очи от списанието. — Искам да купя нови маратонки на Грейс.

— Сегашните не ми се виждат износени.

— Не, но са й тесни. Ще дойдеш ли с нас?

— Разбира се. Може да окося тревата сутринта. Ще обядваме там.

— Днес прекарахме добре. Не ходим достатъчно често при Тес.

— Защо не я посещаваме всяка седмица?

— Искаш ли? — усмихна се Синтия.

— Да. Ще я вземем на обяд, ще я заведем в „Никърбокърс“ или в онзи ресторант за морска храна в пролива. Ще й хареса.

— Много. Днес изглеждаше замислена. И май започва да става разсеяна. Сладоледът например.

Съблякох ризата си и преметнах панталоните си на стола.

— Е, не е нещо сериозно.

Тес не каза на Синтия за здравословния си проблем. Не искаше да разваля рождения си ден. И докато тя трябваше да реши кога да й съобщи новината, аз чувствах, че не е редно да държа съпругата си в неведение.

Още по-тежко бреме беше мисълта за парите, изпращани анонимно на Тес в продължение на няколко години. Имах ли право да запазя информацията за себе си? Синтия трябваше да я научи дори преди мен. Тес обаче не й каза, защото мислеше, че напоследък е прекалено уязвима, а аз бях съгласен. И все пак.

Исках да попитам Синтия дали е осведомена, че леля й е ходила при доктор Кинцлър, но тя щеше да поиска да знае защо Тес е казала на мен, а не на нея, затова се отказах.

— Добре ли си? — попита Синтия.

— Да. Малко съм уморен, това е всичко.

Останах по боксерки, измих си зъбите и легнах с гръб към нея. Синтия хвърли списанието на пода и угаси лампата. След няколко секунди ръката й се плъзна по мен, погали гърдите ми и после докосна члена ми.

— Колко си уморен? — прошепна тя.

— Не чак толкова много — отговорих аз и се обърнах към нея.

— Искам да бъда в безопасност с теб — рече Синтия и доближи устни до моите.

— Тази вечер няма астероиди — отбелязах аз и ако лампата беше запалена, мисля, че щях да видя как се усмихва.

* * *

Синтия заспа бързо. Аз нямах този късмет.

Втренчих се в тавана, обърнах се на една страна и се загледах в дигиталния часовник. Когато минутата се смени, започнах да броя до шейсет, за да видя дали ще отмеря точно. След това легнах по гръб и пак се вторачих в тавана. В три часа след полунощ Синтия усети, че се въртя неспокойно.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. Заспивай.

Не можех да реша как да постъпя. Ако знаех отговорите на въпросите, които Синтия щеше да ми зададе за пълните с пари пликове, оставяни на Тес, може би щях да й кажа веднага.

Не, не беше вярно. Отговорите само щяха да породят нови въпроси. Дори да знаех, че някой от семейството й е оставял парите, дори да ми беше известно и кой точно ги дава, пак нямаше да мога да отговоря защо.

Ами ако знаех, че някой извън семейството й е оставял парите? Но кой? Кой друг би се чувствал достатъчно отговорен за Синтия и случилото се с родителите и брат й, за да й изпрати толкова много пари?

А после се запитах дали не трябва да съобщя на полицията. Да помоля Тес да им предаде бележката и пликовете. Може би дори след всичките тези години и въпреки че ги бяха докосвали различни ръце, те все още съдържаха тайни, които един специалист с модерни технически средства щеше да разкрие.

Разбира се, ако някой в полицията все още се интересуваше от това. Случаят отдавна беше класиран при неприключените разследвания.

Създателите на телевизионното предаване не откриха действащ полицай, който да се занимава с това. Затова заснеха онзи човек в Аризона, който намекна, че Синтия има нещо общо с изчезването на родителите и брат си. Задник.

И така, лежах буден, обсебен от информацията, която не бях споделил със Синтия, и това само ми напомни колко много неща не знаем.

* * *

Убих малко време в книжарницата, докато Синтия и Грейс разглеждаха маратонки. Държах в ръката си един от първите романи на Филип Рот, който не бях чел, когато Грейс нахлу в магазина. Синтия вървеше след нея и носеше пазарска чанта.

— Умирам от глад — заяви Грейс и уви ръце около мен.

— Купиха ли ти маратонки?

Тя отстъпи назад и протегна единия си крак, а после и другия. Бели маратонки с емблемата на „Найки“ в розово.

— Какво има в чантата? — попитах аз.

— Старите маратонки — отвърна Синтия. — Искаше да обуе новите. Гладен ли си?

Оставих книгата и се качихме на етажа със заведенията за хранене. Грейс искаше „Макдоналдс“, затова й дадох пари да си купи нещо, а майка й и аз отидохме на друг щанд да си вземем супа и сандвичи. Синтия непрекъснато поглеждаше към „Макдоналдс“, за да не изпуска от поглед Грейс. В неделния следобед в търговския център имаше много хора. Бяха останали няколко свободни маси, но бързо ги заемаха.

Синтия беше толкова заета да наблюдава Грейс, че аз взех двата пластмасови подноса и сложих супите, сандвичите, приборите и салфетките върху тях.

— Намерила ни е маса — каза тя.

Огледах ресторанта и до маса за четирима видях Грейс, която продължи да ни маха дълго след като я забелязахме. Вече беше извадила своя „Биг Мак“ от кутията, когато отидохме при нея. Пържените картофки бяха натъпкани вътре.

— Пфу — възкликна тя, като видя крем супата ми от броколи.

Любезна на вид жена на петдесетина години в синьо палто, която седеше на съседната маса, ни погледна, усмихна се и продължи с обяда си.

Седях срещу Синтия, а Грейс беше от лявата ми страна. Забелязах, че Синтия поглежда над рамото ми. Обърнах се, но не видях нищо особено.

— Какво има?

— Нищо — отвърна тя и отхапа залък от сандвича си с пилешка салата.

— Какво гледаш?

— Нищо — повтори тя.

Грейс пъхна един картоф в устата си и с бясна скорост го сдъвка на дребни парченца.

Синтия отново погледна над рамото ми.

— Синти, какво гледаш, по дяволите?

Този път тя не отрече веднага, че нещо е привлякло погледа й.

— Ей там има един човек. — Понечих да се обърна, но Синтия ме спря. — Не поглеждай.

— Какво толкова забележително има в него?

— Нищо.

Въздъхнах и завъртях очи.

— За бога, Синти, не може да се вторачваш в хората така…

— Прилича на Тод.

„Пак се започна — помислих си. — Запази хладнокръвие.“

— Защо мислиш, че прилича на брат ти?

— Не знам, в него има нещо. Прилича на Тод, както вероятно би изглеждал сега.

— За какво говорите? — попита Грейс.

— Няма значение — отвърнах аз. — Синти, кажи ми как изглежда и аз небрежно ще се обърна и ще го погледна.

— С черна коса и кафяво яке. Яде китайска храна. В момента си взима яйчено рулце. Прилича на баща ми като млад — точно както би изглеждал Тод като по-възрастен, след двайсет и пет години.

Бавно се завъртях на стола без облегалка и се престорих, че разглеждам павилионите за различни видове храна, сякаш смятам да отида и другаде да хапна нещо. Видях мъжа. Той улавяше с език парченцата брюкселско зеле, които падаха от полуизяденото яйчено рулце. Бях виждал снимки на Тод от кутиите със спомени на Синтия и предположих, че ако изобщо бе доживял до четирийсет години, щеше да прилича малко на непознатия — възпълен, бледо лице, черна коса, метър и осемдесет, въпреки че беше трудно да определя ръста му, защото седеше.

Обърнах се към Синтия.

— Изглежда като милиони други хора.

— Ще отида да го видя по-отблизо — заяви тя и стана, преди да успея да възразя.

— Скъпа. — Опитах се да я хвана за ръката, за да я спра, но Синтия мина покрай мен.

— Къде отива мама?

— В тоалетната.

— И аз трябва да отида. Пишка ми се — рече Грейс, размахвайки крака, за да огледа новите си маратонки.

— Тя ще те заведе после.

Синтия заобиколи заведението и се отправи в противоположната на мъжа посока. Мина край всички щандове за бързо хранене и се приближи до него в гръб и отстрани. Щом се изравни с човека, тя зави, отиде пред „Макдоналдс“ и се нареди на опашката, като от време на време небрежно го поглеждаше.

Върна се, даде на Грейс малък шоколадов сладолед в прозрачна пластмасова чашка и седна. Ръката й трепереше.

— Брей! — възкликна Грейс.

Синтия не реагира на благодарността на дъщеря си.

— Той е — заяви тя.

— Синти.

— Това е брат ми.

— Престани, Синти. Не е Тод.

— Огледах го добре. Той е. Сигурна съм, че е брат ми, точно както и че Грейс седи тук, пред очите ми.

Грейс я погледна учудено.

— Брат ти е тук? Тод?

— Яж си сладоледа — рече Синтия.

— Знам как се казва. А татко ти е Клейтън и майка ти е Патриша. — Грейс издекламира имената, сякаш беше на упражнения в класната стая.

— Грейс! — скастри я Синтия.

Сърцето ми започна да блъска в гърдите. Очевидно положението щеше да се влоши.

— Ще говоря с него.

— Недей — възразих аз. — Виж, няма логика да е Тод. За бога, ако се разхожда из града, влиза в търговския център и яде китайска храна на публични места, мислиш ли, че нямаше да се свърже с теб? И той те забеляза. Ти беше като инспектор Дюдю и доста биеше на очи, когато се приближи до него. Този човек просто прилича на брат ти. Ако отидеш при него и му заговориш така, сякаш е Тод, той ще се стресне и…

— Тръгва си. — В гласа на Синтия се долови паника.

Завъртях се. Мъжът беше станал и бършеше устата си със салфетка. Смачка я и я пусна в картонената чиния. Остави подноса, не го занесе в коша за отпадъци и тръгна към тоалетните.

— Кой е инспектор Дюдю? — попита Грейс.

— Не можеш да влезеш в мъжката тоалетна — предупредих Синтия.

Тя седеше неподвижно и гледаше мъжа, който бавно вървеше по коридора. Трябваше да го изчака да излезе.

— В мъжката тоалетна ли ще ходиш? — попита Грейс.

— Яж си сладоледа — повтори Синтия.

Жената в синьото палто на масата до нас чоплеше салатата си и се преструваше, че не ни слуша.

Имах само няколко секунди да разубедя Синтия да направи нещо, за което после всички да съжаляваме.

— Спомняш ли си какво ми каза, когато се запознахме? Постоянно виждаш хора, които ти изглеждат като твоите близки.

— Той скоро ще излезе, освен ако няма друг изход. Има ли друга врата?

— Мисля, че няма. Съвсем нормално е да се чувстваш по този начин. Търсиш ги цял живот. Спомням си, че преди години гледах шоуто на Лари Кинг. Беше поканил човека, чийто син бе убит от О. Джей Симпсън. Мисля, че се казваше Голдман. Той каза, че когато шофира и види кола като на сина си, тръгва да я следи и проверява шофьора, за да се убеди, че не е синът му, макар да знае, че е мъртъв и няма логика…

— Не знаеш дали Тод е мъртъв — прекъсна ме Синтия.

— Знам. Всъщност искам да кажа…

— Ето го. Отива към ескалатора. — Тя стана и тръгна.

— Мамка му.

— Татко! — скара ми се Грейс.

Обърнах се към нея.

— Стой тук и не мърдай. Разбра ли?

Тя кимна, докато поднасяше лъжица сладолед към устата си. Жената на съседната маса отново ни погледна.

— Извинете, бихте ли наглеждали дъщеря ми за малко? — попитах я аз.

Тя се втренчи в мен. Не беше сигурна какво да отговори.

— Само за няколко минути — добавих аз, опитвайки се да й вдъхна увереност, и станах, без да й давам възможност да откаже.

Тръгнах след Синтия. Успях да съзра главата на мъжа, когото преследваше. Етажът със заведенията беше препълнен. Синтия се беше забавила в тълпата и когато се качи на ескалатора, между нея и мъжа имаше пет-шест души и още толкова между Синтия и мен.

Човекът слезе и забърза към изхода. Тя се опита да мине покрай двойката пред нея, но не успя, защото те едва крепяха детска количка върху стъпалата.

Спусна се долу и хукна към мъжа, който наближаваше вратите.

— Тод! — извика тя.

Човекът не реагира. Отвори първата и после втората врата и продължи към паркинга. Настигнах я на изхода.

— Синтия!

Тя не ми обърна внимание. Изтърча навън, отново извика: „Тод!“ и после хвана мъжа за лакътя.

Той се обърна, стреснат от задъханата жена с широко отворени очи.

— Да?

— Извинете — каза Синтия и си пое дъх, — но мисля, че ви познавам.

Вече бях до нея и мъжът ме погледна така, сякаш искаше да каже: „Какво става, по дяволите?“.

— Не мисля — бавно отвърна той.

— Вие сте Тод.

— Тод? — Той поклати глава. — Госпожо, съжалявам, но не познавам…

— Знам кой сте — настоя Синтия. — Приличате на баща ми. Очите.

— Извинете — намесих се аз. — Съпругата ми мисли, че приличате на брат й. Не го е виждала отдавна.

Синтия ядосано се обърна към мен.

— Не съм си загубила ума. — Тя отново погледна мъжа. — Тогава кой сте? Кажете ми кой сте.

— Госпожо, не знам какъв ви е проблемът, по дяволите, но не ме забърквайте в него, а?

Опитах се да застана между двамата и заговорих колкото можех по-спокойно.

— Разбирам, че искаме много, но ако ни кажете кой сте, съпругата ми ще се успокои.

— Това е лудост — отвърна той. — Не е необходимо да го правя.

— Виждаш ли? Ти си, но поради някаква причина не искаш да го признаеш.

Дръпнах Синтия настрана.

— Дай ми една минута. — Обърнах се към човека. — Семейството на съпругата ми е изчезнало преди много години. Отдавна не е виждала брат си и вие очевидно приличате на него. Ще ви разбера, ако откажете, но ако ми покажете личната си карта или шофьорската книжка, много ще ни помогнете. Въпросът ще се реши веднъж завинаги.

Той се втренчи в лицето ми.

— Тя се нуждае от помощ, да знаете.

Не казах нищо.

Мъжът въздъхна, поклати глава и извади портфейла си от задния джоб. Отвори го, измъкна карта и ми я подаде.

— Ето.

Шофьорската книжка беше издадена в щата Ню Йорк на името на Джереми Слоун. Адресът беше в Йънгстаун. Естествено, имаше и снимка.

— Може ли да я задържа за малко? — попитах аз. Той кимна. Приближих се до Синтия и й показах документа. — Виж.

Тя колебливо взе шофьорската книжка с палеца и показалеца си и я разгледа. От очите й потекоха сълзи. Отместих поглед към мъжа и мълчаливо му върнах картата.

— Съжалявам. Извинете ни.

Той взе книжката, пъхна я в портфейла си, отново поклати глава възмутено, измърмори нещо като „откачалка“ под носа си и тръгна към паркинга.

— Хайде, Синти. Да вървим при Грейс.

— Грейс? Оставил си я?

Синтия побягна обратно в търговския център и се качи на ескалатора. Следвах я по петите. Проправихме си път през лабиринта от пълни с хора маси към мястото, където обядвахме. Двата подноса с недовършените супи и сандвичи бяха там. Кутията от „Макдоналдс“ също.

Грейс обаче я нямаше.

И жената със синьото палто беше изчезнала.

— Къде, по дяволите…

— Господи — възкликна Синтия. — Оставил си я тук? Сама?

— Оставих я при жената, която седеше на съседната маса. — Искаше ми се да й кажа, че ако не беше хукнала да гони вятъра, нямаше да бъда изправен пред избора да оставя сама Грейс. — Трябва да е някъде тук.

— Коя беше жената? Как изглеждаше?

— Не знам. По-възрастна от нас. Със синьо палто. Седеше тук.

Жената беше оставила на подноса недовършената си салата и картонена чаша, изпита до половината с пепси или кока-кола, сякаш беше бързала да си тръгне.

— Охраната — рекох аз, докато се опитвах да не се предавам на паниката. — Те ще са видели жена в синьо палто с момиченце… — Огледах етажа с ресторантите, търсейки някой служител.

— Да сте виждали нашето момиченце? — питаше Синтия хората на масите наоколо. — На осем години е. Седеше ето тук.

Почувствах се напълно безпомощен. Погледнах към щанда на „Макдоналдс“, помислих си, че жената може да е подмамила Грейс с обещание за още един сладолед. Грейс обаче беше умна и не би се хванала. Беше само на осем години, но бе умна и разсъдлива.

Насред тълпата, Синтия започна да вика името на дъщеря ни.

— Грейс! Грейс!

И в следващия миг зад мен се чу глас:

— Хей, татко.

Завъртях се.

— Защо крещи мама? — попита Грейс.

— Къде беше, по дяволите? — Синтия ни видя и се завтече към нас. — Какво стана с онази жена?

— Мобилният й телефон звънна и тя каза, че трябва да тръгва — обясни Грейс. — А после отидох в тоалетната. Казах ви, че ми се пишка. Защо се плашите?

Синтия сграбчи Грейс и я притисна до себе си. Ако изпитвах някакви угризения, че крия информацията за тайните плащания на Тес, реших да ги забравя. Семейството ми не се нуждаеше от повече бъркотия.

Никой не пророни дума, докато се връщахме у дома.

Влязохме вкъщи и видях, че лампата на телефонния секретар проблясва. Беше ни търсила една от продуцентките на „Фатален срок“. Тримата застанахме в кухнята и изслушахме съобщението. Някой се беше свързал с тях и твърдеше, че знае какво може да се е случило с родителите и брата на Синтия.

Синтия им се обади веднага и изчака да намерят продуцентката, която беше отишла да пие кафе.

— Кой се е обадил? Брат ми? — задъхано попита Синтия. Все още беше убедена, че преди малко го е видяла.

— Не — отвърна продуцентката. Не бил брат й, а някаква ясновидка. Звучала много убедително.

Синтия затвори телефона.

— Някаква ясновидка твърди, че знае какво се е случило.

— Страхотно! — зарадва се Грейс.

„Да, страхотно — помислих си аз. — Медиум. Върхът.“