Линуд Баркли
Няма време за сбогом (51)

50

— Добре — каза Синтия. — Знаеш каква е уговорката.

Грейс кимна. Раницата й беше готова. Там беше обядът й, домашното и мобилният телефон. Розов. Синтия бе настояла и аз не възразих.

— Ще има ли текстови съобщения? — попита Грейс, когато й съобщихме новината. — Трябва да има текстови съобщения.

Бих искал да мога да кажа, че Грейс е единственото дете в четвърти клас с мобилен телефон, но ще излъжа. Такъв е светът днес.

— Какво ще направиш?

— Когато отида в училище, ще ви се обадя.

— Точно така — рече Синтия. — Друго?

— Ще помоля и учителката да ви каже здрасти.

— Да. Вече говорихме с нея. Тя се съгласи. И няма да го направи пред класа, за да не те постави в неудобно положение.

— Всеки ден ли ще трябва да се обаждам?

— Само веднъж на ден — успокоих я аз.

Грейс се усмихна. Това я устройваше. Щеше да ходи на училище сама, въпреки че трябваше да се обажда вкъщи, когато отиде там. Сделката беше добра и за нея. Не знаех кой от двама ни е по-нервен, но дълго разговаряхме за това преди две вечери. Бяхме единодушни, че трябва да продължим да живеем и да отвоюваме живота си.

Най-важното в дневния ред на Грейс беше да ходи сама на училище. Откровено казано, изненадахме се. След всичко, което беше преживяла, мислехме, че ще бъде доволна да я придружаваме. Това, че все още искаше да бъде независима, ни се видя обнадеждаващ знак.

Двамата я прегърнахме за довиждане, застанахме до прозореца и я гледахме, докато зави зад ъгъла.

Бяхме затаили дъх, а после се приближихме до телефона в кухнята.

Роли все още се възстановяваше от страховитата контузия. Беше в болницата. Лесно го намериха, когато Рона Уедмор отиде да го обвини за убийствата на Тес Берман и Дентън Абагнейл. Разследването за смъртта на Кони Гормли също бе подновено, но това щеше да бъде по-трудно за доказване. Единственият свидетел, Клейтън, беше мъртъв и нямаше веществени доказателства, като например колата, която Роли бе шофирал, когато бяха инсценирали удара. Вероятно ръждясваше в някое автомобилно гробище.

Съпругата му Милисънт се обади по телефона и ни се разкрещя. Нарече ни лъжци и заяви, че Роли не е направил нищо лошо, че тъкмо се готвели да заминават за Флорида, че ще наеме адвокат и ще ни скъса задниците в съда.

Наложи се да сменим телефонния си номер и да не го вписваме в указателя.

Точно преди да го направим, няколко пъти ни звъня Паула Малой от „Фатален срок“. Искаше да заснеме продължение на историята ни. Не отговорихме на обажданията й и когато я видяхме да стои на стъпалата пред дома ни, не отворихме вратата.

Залепиха ребрата ми и лекарят каза, че Синтия се нуждае от пластична операция на бузата. Никой не можеше да измери емоционалните травми.

Властите оценяваха имуществото на Клейтън Слоун. Това може би щеше да отнеме време, но нямаше проблем. Синтия дори не беше сигурна дали иска парите, но аз се опитвах да я убедя да ги вземе.

Винс Флеминг беше прехвърлен от Луистън в болницата в Милфорд. Щеше да се оправи. Посетих го онзи ден и му казах, че ще се погрижа Джейн да завърши с отличие.

Обещах му, че ще следя научната й кариера, но може би ще го правя от друго училище, защото смятам да се преместя. Няма много учители, чийто директор е обвинен в две убийства, и в учителската стая става малко неудобно.

Телефонът иззвъня. Синтия веднага грабна слушалката.

— Добре… добре. Всичко наред ли е? Няма проблеми, нали? Хубаво. Дай да говоря с учителката… Здравейте, госпожо Ендърс. Да, тя звучи добре… Благодаря. Много ви благодаря… Да, вярно е, преживяхме много. Мисля да дойда да я взема от училище, поне днес. Добре… Благодаря. И на вас. Дочуване. — Тя затвори. — Всичко е наред.

— Не съм се и съмнявал — отвърнах и двамата проляхме по няколко сълзи. — Добре ли си?

Синтия взе хартиена кърпичка и избърса очите си.

— Да. Искаш ли кафе?

— Да. Ти налей. Аз трябва да взема нещо.

Отидох до килера в коридора, бръкнах в джоба на спортното си сако, с което бях облечен в нощта, когато всичко приключи, извадих плика и се върнах в кухнята. Синтия седеше до масата. Беше напълнила две чаши кафе.

— Какво е това? — попита тя, когато видя плика.

Седнах.

— Изчаквах подходящ момент да ти го дам и мисля, че трябва да го направя сега. Първо обаче искам да ти обясня някои неща.

Тя придоби такъв вид, сякаш очакваше лоша новина от лекар.

— Баща ти ми го каза.

— Какво?

— Вечерта след скандала с родителите ти, ти си отишла да си легнеш и предполагам, че си заспала. Майка ти започнала да съжалява за разправията. От твоите думи знам, че не й е харесвало, когато сте се карали.

— Да, така беше — прошепна Синтия. — Обичаше да изглажда нещата колкото по-скоро беше възможно.

— Предполагам, че точно това е искала да направи и онази вечер и ти е написала… бележка. Оставила я пред вратата на стаята ти, преди да излезе да закара Тод до дрогерията.

Синтия не можеше да откъсне очи от плика в ръцете ми.

— Баща ти обаче не бил в настроение да се помирявате. Много бил ядосан, че се е наложило да ходи да те търси и че те е намерил в колата с Винс. Мислел, че още е рано да изглажда нещата, и след като майка ти тръгнала, се качил горе, взел бележката и я пъхнал в джоба си.

Синтия се вцепени.

— След това обаче, като се има предвид случилото се през следващите няколко часа, бележката вече била последното нещо, което майка ти е написала на дъщеря си, затова Клейтън я запазил, сложил я в този плик и я скрил в кутията си с инструменти. Надявал се, че един ден ще може да ти я даде. Бележката не е прощална, но все пак си заслужава.

Дадох й плика.

Тя извади листа, но не го разгъна веднага. Подържа го и се подготви, а после внимателно го разтвори.

Аз, разбира се, вече бях прочел писмото в мазето на къщата на Слоун в Йънгстаун.

„Здравей, Тиквичке,

Исках да ти напиша бележка, преди да си легна. Дано не ти е много лошо. Тази вечер направи куп щуротии. Предполагам, защото си в пубертета. Иска ми се да мога да кажа, че това са последните глупости, които ще направиш, или че кавгата с мен и баща ти ще бъде последната, но няма да е истина. Ще вършиш още глупости и пак ще се караме. Понякога ти ще грешиш, а друг път ще грешим ние. Искам обаче да знаеш нещо. Каквото и да се случи, винаги ще те обичам. Не можеш да направиш нищо, което да ме накара да престана да те обичам, защото си мое дете. И това е истината. Винаги ще бъде така, дори когато започнеш да живееш самостоятелно и имаш съпруг и деца (представяш ли си!) и дори когато аз се превърна в прах, пак ще те гледам. Някой ден може да почувстваш, че някой наднича над рамото ти, и ще се обърнеш, но няма да видиш никого. Това ще бъда аз. Ще те гледам как ме правиш много, много горда. Животът е пред теб, хлапе. Винаги ще бъда с теб.“

С обич, мама

Гледах, докато Синтия прочете бележката до края, и когато се разрида, я притиснах в обятията си.