Линуд Баркли
Няма време за сбогом (49)

48

Ударих спирачки, откопчах предпазния колан, отворих вратата, изскочих навън и се хвърлих на земята. Знаех, че оставям Клейтън да се грижи сам за себе си, но в момента мислех само за Синтия и Грейс. В няколкото секунди, през които трябваше да преценя ситуацията, не можах да ги видя, но фактът, че колата на Синтия е на скалата, а не в езерото, ми се стори обнадеждаващ знак.

Претърколих се във високите треви и стрелях напосоки към небето. Исках Джереми да знае, че и аз имам пистолет, макар да не умеех да стрелям. Спрях се и погледнах натам, където стоеше, но той беше изчезнал. Огледах се трескаво и видях главата му да наднича плахо иззад предната броня на кафявия шевролет.

— Джереми! — изкрещях аз.

— Тери! — чу се гласът на Синтия от колата.

— Татко! — извика Грейс.

— Тук съм! — отвърнах аз.

От шевролета се разнесе друг глас.

— Убий го, Джереми! Застреляй го! — Инид седеше на предната седалка.

— Джереми — викнах аз. — Чуй ме. Майка ти каза ли ти какво се случи в дома ви? Обясни ли ти защо трябва да излезете толкова бързо?

— Не го слушай — изкрещя Инид. — Застреляй го.

— Какви ги говориш? — попита Джереми.

— Тя простреля един човек в дома ви. Името му е Винс Флеминг. Вече би трябвало да е в болницата и да разказва всичко на полицаите. Винс и аз отидохме в Йънгстаун снощи. Досетих се каква е работата и се обадих на ченгетата. Не знам как сте смятали да го направите. Предполагам, че сте искали да изглежда така, сякаш Синтия е полудяла и дори има нещо общо със смъртта на брат си и майка си, а после е дошла тук и се е самоубила. Така ли е? — Зачаках отговор, но когато никой не се обади, продължих: — Но тайната ви е разкрита, Джереми. Този път номерът няма да мине.

— Той не знае какво говори — отсече Инид. — Застреляй го. Направи каквото ти казва майка ти.

— Мамо — промълви Джереми. — Не знам… Не съм убивал никого досега.

— Много важно! Сега ще убиеш тези двете.

Видях тила на Инид и как сочи към тойотата на Синтия.

— Да, но трябва само да бутна колата долу. А това е съвсем друго нещо.

Клейтън отвори вратата на хондата и бавно се надигна. Виждах обувките и глезените му под колата, докато се мъчеше да стане. От панталоните му паднаха парчета от счупеното предно стъкло.

— Върни се в колата, татко — рече Джереми.

— Какво? — попита Инид. — Той е тук? — Тя го видя в огледалото за обратно виждане. — За бога! Стар глупак! Кой те пусна от болницата?

Клейтън бавно затътри крака към шевролета. Стигна до колата, подпря се на багажника и си пое дъх. Имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Не го прави, Инид — изхриптя той.

— Татко? — чу се гласът на Синтия.

— Здравей, миличка. — Клейтън се помъчи да се усмихне. — Нямам думи да ти опиша колко много съжалявам за всичко.

— Татко? — недоверчиво повтори тя.

Не виждах лицето й, но си представях колко е шокирана.

Джереми и Инид очевидно бяха съумели някак да отвлекат Синтия и Грейс и да ги убедят да се качат над каменната кариера, но не си бяха направили труда да им обяснят как стоят нещата.

— Синко — обърна, се Клейтън към Джереми. — Трябва да сложиш край на това. Майка ти греши, че те е въвлякла в тази история и те кара да правиш лоши неща. Погледни Синтия. Тя е твоя сестра. А малкото момиченце ти е племенница. Ако помогнеш на майка си да извърши каквото е намислила, няма да си по-свестен от мен.

— Татко. — Джереми все още клечеше пред предната броня на шевролета. — Защо завещаваш всичко на нея? Ти дори не я познаваш. Как може да си толкова подъл към мен и мама?

Клейтън въздъхна.

— Не става въпрос само за вас двамата.

— Джереми! — извиках аз. — Хвърли оръжието! Откажи се! — Стисках в двете си ръце пистолета на Винс и лежах в тревите. Нямах представа как се борави с оръжия, но знаех, че трябва да го държа здраво.

Той се изправи и стреля. Вдясно от мен се разпръснаха камъчета и аз инстинктивно се претърколих наляво.

Синтия изпищя.

Чух бързо движещи се стъпки по чакъла. Джереми се приближаваше към мен. Спрях, прицелих се и стрелях, но не улучих и преди да успея да произведа друг изстрел, той ритна дясната ми ръка.

Изпуснах пистолета, който изхвърча някъде в тревата.

Следващият ритник ме уцели в ребрата. Прониза ме силна болка. Джереми отново заби крак в мен и се претърколих по гръб. По лицето ми полепнаха стръкчета трева и прах.

Ала това не му беше достатъчно. Последва още един ритник, който изкара въздуха от гърдите ми.

Той се наведе над мен и ме погледна презрително.

— Застреляй го! — изкрещя Инид. — Ако не искаш, дай ми пистолета и аз ще го направя.

Джереми държеше пистолета, но не стреляше. Лесно можеше да ми пръсне черепа, но му липсваше решителност.

Успях да си поема дъх и пак да започна да дишам нормално, но изпитвах силна болка. Бях убеден, че имам едно-две счупени ребра.

Клейтън, който все още се подпираше на багажника, ме погледна. Очите му бяха изпълнени с тъга. Прочетох мислите му. Изглежда искаше да каже: „Опитахме се. Направихме всичко възможно. Имахме добри намерения“.

Да, и пътят към ада е застлан с добри намерения.

Обърнах се по корем и бавно се изправих на колене. Джереми намери пистолета ми в тревата, взе го и го затъкна отзад в колана на панталоните си.

— Стани — заповяда ми той.

— Не чуваш ли? — неистово изпищя Инид. — Застреляй го!

— Мамо, може би ще бъде по-логично да го сложим в колата при другите.

Тя се замисли.

— Не, няма да стане. Те трябва да отидат в езерото без него. Така е по-добре. Ще трябва да го убием на друго място.

Клейтън се промъкваше покрай шевролета, като се подпираше на ръце. Все още изглеждаше така, сякаш щеше да припадне.

— Мисля, че… ще припадна — каза той.

— Тъпо копеле! — извика Инид. — Трябваше да останеш в болницата и да пукнеш там.

Тя трескаво въртеше глава насам-натам, за да следи какво става, и си помислих, че може да си скърши врата. Дръжките на инвалидната й количка се виждаха през стъклото на задната врата. Земята беше твърде неравна, за да си прави труда да я изкара навън и да се придвижва с нея.

Джереми беше принуден да избира дали да ме държи под око, или да изтича да помогне на баща си, и реши да се опита да направи и двете.

— Не мърдай — заповяда ми той и без да ме изпуска от прицел, заотстъпва назад към шевролета. Приготви се да отвори задната врата, за да седне баща му, но там беше инвалидната количка, затова открехна предната. — Седни. — Погледна баща си и после мен.

Клейтън направи още две-три крачки и се отпусна на седалката.

— Имам нужда от вода — каза той.

— Престани да се оплакваш, за бога — скастри го Инид. — Вечно искаш нещо.

Успях да стана и се приближих до колата на Синтия. Тя седеше зад волана, а Грейс беше до нея. Не можах да ги видя добре, но двете седяха сковано, сякаш бяха завързани.

— Скъпа — прошепнах аз.

Очите на Синтия бяха зачервени, а по лицето й имаше следи от засъхнали сълзи. Грейс продължаваше да плаче.

— Той каза, че е Тод, но не е — рече Синтия.

— Знам, но това наистина е баща ти.

Тя погледна надясно към мъжа, който седеше в шевролета, и отново се обърна към мен.

— Не. Може би прилича на него, но не е баща ми. Вече не е.

Клейтън чу думите й и засрамено наведе глава.

— Имаш право да мислиш така — съгласи се той, без да я поглежда. — На твое място и аз бих направил същото. Мога да ти кажа единствено колко много съжалявам, но не съм толкова стар и глупав да мисля, че ще ми простиш. Дори не съм сигурен дали трябва да го сториш.

— Махни се от колата — предупреди ме Джереми, заобиколи тойотата и насочи пистолета към мен. — Стой назад.

— Как можа да го направиш? — обърна се Инид към Клейтън. — Как можа да завещаеш всичко на онази кучка?

— Заръчах на адвоката да не ти показва завещанието, преди да умра. Сега ще трябва да си търся друг адвокат — измъчено се усмихна Клейтън.

— Той беше на почивка — отвърна Инид. — Отбих се в кантората, казах, че искаш да прегледаш завещанието още веднъж в болницата, и секретарката ми го показа. Неблагодарен кучи син. Посветих ти целия си живот, а ето какво получавам.

— Да го направим ли, мамо? — попита Джереми. Стоеше до вратата на Синтия и вероятно се подготвяше да се наведе през стъклото, да запали двигателя, да включи на скорост, да се дръпне встрани и да гледа как колата полита към пропастта. — Хей, мамо, не трябва ли да са развързани? Няма ли да изглежда странно, ако са завързани в колата? Не трябва ли да изглежда така, сякаш… нали знаеш… тя сама се е хвърлила?

— Какви ги бръщолевиш? — изкрещя Инид.

— Не трябва ли първо да ги ударя по главите, за да изгубят съзнание?

Не можах да се сетя какво друго да направя, освен да се нахвърля върху Джереми, да се опитам да му взема пистолета и да го насоча към него. Може би той щеше да ме простреля и да умра, но ако това означаваше да спася съпругата и дъщеря си, не ми се стори лошо решение. След като Джереми бъдеше отстранен, Инид нямаше да бъде в състояние да направи нищо, защото не можеше да движи краката си.

— Знаеш ли какво? — попита Инид, без да обръща внимание на Джереми. — Никога не си оценявал какво правя за теб, Клейтън. Ти си неблагодарно копеле от мига, в който те срещнах. Безполезен, негоден за нищо нещастник. И на всичко отгоре неверен. — Тя поклати глава неодобрително. — Това е най-лошият грях от всички.

— Мамо? — отново се обади Джереми. Едната му ръка беше на дръжката на вратата от страната на Синтия, а с другата бе насочил пистолета към мен.

Реших, че когато се наведе в колата, поне за секунда ще бъде с гръб към мен. Ами ако успееше да удари Синтия и Грейс и включеше на скорост, преди да му отнема оръжието? Можех да го обезвредя, но не и да спра колата.

Трябваше да действам незабавно…

В същия миг чух, че моторът на шевролета запали.

— Какво правиш, по дяволите? — изпищя Инид. — Угаси го!

Клейтън не й обърна внимание и както седеше зад волана, спокойно се обърна наляво и погледна Синтия. Усмихваше се. Кимна на дъщеря си и рече:

— Никога не съм преставал да те обичам и да мисля за теб, майка ти и Тод.

— Клейтън! — изпищя Инид.

Той насочи поглед към Грейс. Очите му се виждаха точно над вратата.

— Иска ми се да те бях опознал, Грейс, но без никакво съмнение знам, че с майка като Синтия ти си страхотно момиче. — После се обърна към Инид. — Сбогом, нещастна дърта вещице — каза той, включи на скорост и настъпи газта.

Двигателят изрева. Шевролетът се устреми към ръба на скалата.

— Мамо! — извика Джереми, побягна и се изпречи на пътя на колата, като мислеше, че може да я спре с тялото си. Вероятно реши, че шевролетът е потеглил, защото Клейтън неволно е освободил ръчната спирачка.

Но случаят изобщо не беше такъв. Клейтън се опитваше да провери каква скорост ще развие за десетте метра между него и пропастта.

Колата блъсна Джереми и го метна на предния капак. Той остана там, докато Клейтън седеше зад волана и Инид пищеше до него, а шевролетът излетя от скалата.

Едва след няколко секунди чухме как цамбурна във водата.