Линуд Баркли
Няма време за сбогом (32)

31

Дори да не се бяхме скарали, нямаше да се изненадам, че Синтия я няма в леглото сутринта. Събудих се в шест и половина и реших, че е заспала в леглото на Грейс и е прекарала нощта там. Ето защо не хукнах веднага по коридора, за да проверя.

Станах, нахлузих джинсите си, отидох в банята и наплисках с вода лицето си. Изглеждал бях и по-добре. Стресът от последните няколко седмици ми се отразяваше. Около очите ми имаше тъмни сенки и мисля, че бях отслабнал няколко килограма. Нямах нищо против, но предпочитах да го направя, следвайки план, който не се състои изцяло от стрес. Очите ми бяха зачервени и трябваше да се подстрижа.

Шкафчето с хавлиите беше до прозореца, който гледаше към алеята пред къщата. Посегнах да го отворя и забелязах нещо различно в света отвъд щорите. Пролуките обикновено бяха запълнени с бяло и сребристо, цветовете на двете ни коли. Този път обаче видях само сребристо и асфалт.

Отворих щорите. Колата на Синтия не беше на алеята.

— Какво става, мамка му? — измърморих аз.

Тръгнах бос и без риза по коридора и отворих вратата на стаята на Грейс. Тя никога не ставаше толкова рано и имах безспорни основания да очаквам да я намеря в леглото.

Завивките бяха отметнати и леглото беше празно.

Можеше да извикам името на съпругата или дъщеря си, както стоях горе на стълбите, но още беше много рано сутринта, и ако бяха някъде в къщата и спяха, не исках да ги събудя.

Надникнах в кабинета, видях, че вътре няма никого, и слязох в кухнята, която изглеждаше като снощи. Всичко беше разчистено и прибрано. Никой не беше закусил, преди да излезе.

Открехнах вратата на мазето.

— Синти!

Знам, че беше тъпо да я викам, защото колата й не беше на алеята, но вероятно го направих, защото предположих, че колата е открадната.

— Долу ли си? Грейс!

Отворих външната врата. Сутрешният вестник ме чакаше на стъпалата.

Беше ми трудно да се отърся от чувството, че съм пропуснал епизод от живота на Синтия.

За разлика от онова утро преди двайсет и пет години този път имаше бележка.

Беше сгъната и оставена на масата в кухнята, пъхната между солницата и пиперницата. Взех я и я разгърнах.

Почеркът несъмнено беше на Синтия.

„Тери, заминавам. Не знам къде, нито за колко дълго. Знам само, че не мога да остана тук нито миг повече. Не те мразя, но съмнението в очите ти разбива сърцето ми. Имам чувството, че губя разсъдъка си и че никой не ми вярва. Очевидно е, че Уедмор не знае какво да мисли. Какво ще се случи следващия път? Кой ще влезе в дома ни? Кой ще наблюдава от улицата? Кой ще умре? Не искам да бъде Грейс и затова я взимам. Предполагам, че ти си достатъчно умен, за да се грижиш за себе си. Кой знае? Може би щом не съм в къщата, ще се чувстваш в по-голяма безопасност. Искам да потърся баща си, но нямам представа откъде да започна. Мисля, че е жив. Може би това е открил господин Абагнейл, след като е ходил при Винс. Не знам. Нужно ми е пространство. Грейс и аз трябва да бъдем майка и дъщеря, които не се тревожат за нищо друго, освен за взаимоотношенията си. Няма да включвам често мобилния си телефон. Знам, че могат да засичат разговорите и да откриват хората. От време на време ще проверявам за съобщения. Може дори да поискам да говоря с теб, но не и в момента. Обади се в училището и им кажи, че Грейс е заминала за малко. Няма да се обаждам в магазина. Нека Памела си мисли каквото иска. Не ме търси. Все още те обичам, но в момента не желая да ме намираш.“

С обич, Синтия

Прочетох бележката три-четири пъти, а после вдигнах телефона и набрах номера на жена ми въпреки онова, което беше написала. Свързах се с телефонния секретар, оставих съобщение: „Господи, Синтия, обади ми се“, и треснах слушалката.

— По дяволите! По дяволите!

Обиколих кухнята няколко пъти, без да съм сигурен какво да направя. Отворих вратата, отидох до края на алеята и огледах улицата, сякаш по магия можех да определя накъде са тръгнали Синтия и Грейс. Върнах се в къщата, отново грабнах телефона и като в унес набрах един номер, както правех винаги щом имах нужда да поговоря с някого, който обичаше Синтия колкото мен.

Позвъних на Тес.

Когато телефонът иззвъня за трети път и никой не отговори, осъзнах каква невероятна грешка съм направил. Затворих, седнах и се разридах.

Подпрях лакти на масата, притиснах глава до ръцете си и дадох воля на отчаянието си.

Не знам колко дълго седях там самотен, а сълзите се стичаха по бузите ми. Предполагам, че докато са пресъхнали. След това нямах друг избор, освен да измисля нов ход на действие.

* * *

Качих се горе и си облякох риза. Непрекъснато си повтарях няколко неща.

Първото беше, че Синтия и Грейс са добре. Не бяха отвлечени. И второ, не можех да си представя, че Синтия ще позволи на Грейс да й се случи нещо лошо, колкото и да е разстроена.

Тя обичаше Грейс.

Какво обаче мислеше дъщеря ми? Майка й я бе накарала да си събере багажа, беше я измъкнала посред нощ безшумно, за да не чуе баща й.

Синтия сигурно искрено вярваше, че така е правилно да постъпи, но не беше права да подлага Грейс на такова нещо.

Ето защо без проблем пренебрегнах заповедта й да не ги търся.

Грейс беше и моя дъщеря. И беше изчезнала. Щях да я търся, по дяволите. И да се опитам да изгладя нещата със съпругата си.

Прерових библиотеката, извадих карта на Нова Англия и щата Ню Йорк и я разгърнах на масата в кухнята. Плъзнах поглед от Портланд на юг до Провидънс, от Бостън на запад до Бъфало и се запитах къде може да е отишла Синтия. Огледах линията Кънектикът — Масачузетс и град Отис в близост до каменоломната. Не можех да се досетя накъде се е отправила. Не и заедно с Грейс. Какъв щеше да е смисълът? Какво щеше да си науми по време на пътуването?

Забелязах село Шарън, откъдето беше Кони Гормли, младата жена, загинала в автомобилна злополука, но защо Синтия би отишла там? За разлика от мен тя не смяташе, че репортажът в изрезката от вестник означава нещо. Не мислех, че се беше отправила натам.

Може би нямаше да намеря отговора, като гледам картата. Вероятно трябваше да мисля за имена на хора от миналото й, към които Синтия би се обърнала за отговори в този период на отчаяние.

Влязох във всекидневната, където намерих двете кутии със спомени от детството й. Като се имаше предвид какви бяха последните няколко седмици, кутиите не бяха върнати в обичайното си скривалище на пода в килера.

Започнах да преравям съдържанието им и да хвърлям стари сметки и изрезки от вестници върху масичката за кафе, но не открих нищо важно. Спомените се сливаха в един огромен ребус без видима схема.

Върнах се в кухнята и позвъних на Роли в дома му. Беше рано и сигурно все още не бе тръгнал за училище. Отговори Милисънт.

— Здравей, Тери. Какво става? Няма ли да ходиш на работа днес?

— Роли вече ме освободи. Мили, Синтия случайно да се е обаждала?

— Синтия? Не, Тери. Защо? Какво има? Не е ли вкъщи?

— Заминала е. И е взела Грейс.

— Чакай да ти дам Роли.

Тя остави слушалката и след няколко секунди се обади Роли.

— Синтия е заминала?

— Да, и не знам какво да правя.

— По дяволите. А аз щях да й се обаждам днес да я питам как е, ако изобщо й се говори. Не ти ли каза къде отива?

— Роли, ако знаех къде отива, нямаше да ти се обаждам толкова рано сутринта.

— Добре, добре. Господи, не знам какво да кажа. Защо е заминала? Скарахте ли се?

— Да. Оплесках нещата. И мисля, че цялата история й се е отразила. Не се чувстваше в безопасност тук и искаше да предпази Грейс, но не постъпи правилно. Кажи ми, ако ти се обади или я видиш.

— Разбира се. А ако ти я намериш, звънни ми.

След това се обадих в кабинета на доктор Кинцлър. Още не беше отворено, затова оставих съобщение, че Синтия е изчезнала, помолих психоаналитика да ми се обади и казах номерата на домашния и мобилния си телефон.

Единственият друг човек, за когото се сетих, беше Рона Уедмор. Замислих се и после реших да не й се обаждам. Доколкото схващах, тя не беше твърдо на наша страна.

Разбирах мотивите на Синтия да изчезне, но не бях убеден, че Уедмор ще ги разбере.

И сетне в съзнанието ми изскочи име. Човек, когото не познавах и не бях виждал.

Може би беше време да побъбря с Винс Флеминг.