Линуд Баркли
Няма време за сбогом (36)

35

Не можах да измисля нищо по-умно за правене в момента, освен да си отида у дома и да проверя дали Синтия или някой друг не се е обаждал. Ако се бе опитала да се свърже с мен, тя вероятно щеше да позвъни на мобилния ми телефон не ме ли намери у дома, затова се почувствах малко отчаян.

Винс Флеминг освободи главорезите с джипа и предложи да ме закара до колата ми със собственото си превозно средство, което се оказа пикап „Додж“ със застрашителен вид. Домът ми не беше далеч от сервиза за автомобили, където бях оставил колата си, преди да вляза в закусвалнята за понички и по-късно да ме отвлекат. Попитах Винс дали има нещо против да се отбием у нас за малко, за да проверя дали Синтия не се е обаждала у дома, или не е минала и е оставила бележка.

— Разбира се — отвърна той.

Качихме се в пикапа му, който беше паркиран до тротоара на Ийст Бродуей.

— Винаги съм искал да имам къща тук, откакто живея в Милфорд — отбелязах аз.

— Аз винаги съм живял в Милфорд. А ти?

— Не съм израснал тук.

— Като деца, когато приливът се отдръпнеше, ходехме пеша до Чарлс Айланд — рече Винс. — Нямаше време да се върнем, защото приливът отново идваше, но беше забавно.

Изпитвах безпокойство от моя нов приятел. Винс беше престъпник. Ръководеше престъпна организация. Нямах представа колко е голяма, но със сигурност беше достатъчно мащабна, за да плаща на трима души на повикване да отвличат от улицата хора, които го нервират.

Ами ако Джейн Скавуло не беше влязла? Ако не го беше убедила, че съм свестен? Ако Винс бе продължил да мисли, че представлявам заплаха за него? Какво щеше да се случи?

Макар да беше глупаво, реших да го попитам.

— Какво щеше да стане с мен, ако Джейн не беше влязла?

Винс шофираше с дясната си ръка, а лявата бе подпрял на смъкнатото стъкло. Погледна ме.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Отказах се. Мислите ми вече се отправяха в друга посока. Питах се какви са мотивите му. Дали ми помагаше, защото Джейн искаше това, или искрено се тревожеше за Синтия? Или по малко и от двете? А може би беше решил, че като изпълни желанието на Джейн, ще ме държи под око?

Беше ли вярна историята му за онова, което бе видял пред дома на Синтия онази нощ? И ако не беше истина, защо ми я разказа?

Бях склонен да му вярвам.

Обясних му къде се намира нашата улица и посочих къщата. Той обаче не спря, нито дори намали и подминахме адреса.

Измами ме. Отивах на среща с дървеното пардесю.

— Какво става? Какво правиш?

— Пред дома ти има ченгета, кола без опознавателни знаци.

Погледнах в голямото странично огледало и забелязах колата.

— Вероятно е Уедмор.

— Ще заобиколим и ще се приближим отзад — предложи Винс така, сякаш го беше правил много пъти.

Така и сторихме. Оставихме пикапа през една улица, тръгнахме пеша и се приближихме към задния двор на дома ми.

Влязохме и потърсих доказателство, че Синтия се е връщала или е оставила бележка, но не видях нищо. Не беше идвала.

Винс се разходи на първия етаж и разгледа картините на стените и книгите на лавиците. Преценяваше дома ни. Погледът му се спря на отворените кутии със спомени.

— Какво е това, по дяволите?

— На Синтия е. Неща от дома й, когато е била малка. Непрекъснато ги преравя и се надява, че ще разкрие някоя тайна. И аз правех нещо подобно днес, след като тя замина.

Винс седна на дивана и започна да преглежда съдържанието им.

— Вещите изглеждат безполезни — отбеляза той.

— Да, засега е точно така.

Позвъних на мобилния телефон на Синтия в случай, че го е включила. Тъкмо щях да затворя след четвъртото позвъняване, когато тя се обади.

— Ало?

— Синти?

— Здравей, Тери.

— Господи, как си? Къде си?

— Добре сме, Тери.

— Скъпа, върни се у дома. Моля те, ела.

— Не знам. — Чуваше се силен шум, нещо като бръмчене.

— Къде си?

— В колата.

— Здравей, татко! — извика Грейс.

— Здравей, Грейс. Кога ще се върнете?

— Казах ти, че не знам. Нужно ми е време. Написах го в писмото. — Синтия очевидно не искаше да обсъжда проблема отново, не и пред Грейс.

— Тревожа се за вас и ми липсвате.

— Поздрави я от мен — провикна се Винс от всекидневната.

— Кой е при теб? — попита Синтия.

— Винс Флеминг.

— Какво?

— Не затваряй.

— Какво прави там?

— Отидох да говоря с него. Хрумна ми налудничавата идея, че може би си ходила да го видиш.

— Господи… Кажи му, че… го поздравявам.

— Имаш поздрави от Синтия.

Винс изсумтя от всекидневната, където разглеждаше нещата в кутиите.

— И той е у дома в момента?

— Да. Докара ме до колата ми. Дълга история. Ще ти я разкажа, когато се върнеш. — Поколебах се. — Каза ми и някои други неща за онази вечер. Не ги беше споделял с никого.

— Какви неща?

— Проследил е теб и баща ти, докато сте се връщали у дома. Чакал е възможност да почука на вратата и да провери как си. В това време видял майка ти и Тод да излизат, а по-късно и баща ти. Много бързал. Имало и друга кола пред къщата и потеглила след майка ти и Тод.

По телефона не се чуваше нищо друго, освен шума от преминаващи по пътя автомобили.

— Синтия?

— Да. Не знам какво означава това.

— Аз също.

— Тери, движението е оживено. Трябва да изляза от магистралата. Ще изключа телефона. Забравих да си взема зареждащото устройство, а батерията е спаднала.

— Ела си скоро, Синти. Обичам те.

— Чао — каза тя и затвори.

Оставих слушалката и отидох във всекидневната.

Винс Флеминг ми подаде изрезката от вестник, където Тод беше сниман с другите играчи от баскетболния отбор.

— Този прилича на Тод. Спомням си го.

Кимнах, без да взимам изрезката от ръката му. Бях я гледал стотици пъти.

— Да. Учили сте в едно училище.

— Може би, но снимката е странна.

— Какво искаш да кажеш?

— Не познавам никого другиго. Няма никого от нашето училище.

Взех изрезката, макар че нямаше смисъл да я гледам. Не бях ходил на училище с Тод или Синтия и не познавах съучениците им. Синтия не обръщаше голямо внимание на снимката. Хвърлих й бегъл поглед.

— И името е сбъркано — добави Винс и посочи надписа под снимката, където бяха изброени имената на играчите от ляво надясно, долната редица, в средата и горния ред.

Свих рамене.

— Вестниците често грешат. — Погледнах надписа, където името на всеки беше написано с фамилията и инициала на малкото име. Тод беше вторият отляво в средната редица. Втренчих се в надписа и прочетох името на мястото, където трябваше да е неговото.

Там пишеше Дж. Слоун.

— Винс — попитах аз, без да откъсвам очи от написаното, — името Дж. Слоун говори ли ти нещо?

Той поклати глава.

— Не.

Прочетох отново името, което се отнасяше за второто момче от ляво надясно в средната редица.

— Мамка му — възкликнах аз.

Винс ме погледна.

— Ще ми кажеш ли какво има?

— Дж. Слоун. Джереми Слоун.

— Пак не разбирам.

— Мъжът в Поуст Мол. Така се казваше човекът, когото Синтия помисли за брат си.