Линуд Баркли
Няма време за сбогом (48)

47

Уинстед?

В момента се намирахме в Уинстед. А Синтия и Грейс пътуваха към Уинстед? Погледнах да видя кога беше оставила съобщението. Преди три часа. Синтия се беше обадила, преди да минем Мас Пайк, вероятно когато сме били в долината между Олбъни и границата с Масачузетс.

Започнах да пресмятам. Имаше голяма вероятност тя и Грейс вече да са в Уинстед. Предположих, че са тук от час. Синтия сигурно бе нарушила всички ограничения за скоростта. И кой не би го направил в очакване на такава среща?

Нещата се подредиха и придобиха логика. Джереми беше изпратил имейла може би, преди да тръгне от Милфорд. Или имаше преносим компютър и беше чакал Синтия да се обади на мобилния му телефон. Тя се беше свързала с него, докато е пътувал, и той й беше предложил да се отправи на север, за да се срещнат. Така си спестяваше връщането до Милфорд.

Но защо в Уинстед? Защо Джереми я подмамваше в тази част на щата, освен, за да си спести пътуването?

Набрах номера на мобилния телефон на Синтия. Трябваше да я спра. Да, тя щеше да се срещне с брат си, но не с Тод, а с природения брат, когото не знаеше, че има — Джереми. Синтия не отиваше на среща с член на семейството си, а в капан.

Заедно с Грейс.

Притиснах телефона до ухото си и зачаках да ме свържат. Не чух нищо. Приготвих се пак да позвъня, когато се досетих какъв е проблемът.

Батерията ми се беше изтощила.

— По дяволите! — Огледах се за автомат, видях един по-нататък по улицата и хукнах.

— Какво става? — хриптейки, извика от колата Клейтън.

Не му обърнах внимание, бръкнах за портфейла си, както тичах, и извадих фонокартата, която рядко използвах. Пъхнах я в телефона, изпълних указанията и набрах номера на Синтия. Телефонът й не беше включен и веднага се свързах с гласовата поща.

— Синтия, не се срещай с брат си. Това не е Тод. Това е клопка. Обади ми се. Не, чакай. Батерията ми е изтощена. Обади се на Уедмор. Сега ще ти кажа номера й. — Потърсих в джоба си визитката на Уедмор, намерих я и издиктувах номера. — Ще се свържа с нея. Но трябва да ми повярваш. Не отивай на срещата!

Оставих слушалката и подпрях глава на телефона. Бях капнал от умора и отчаян.

Ако беше пристигнала в Уинстед, Синтия може би все още беше тук.

Къде би било най-лесното място за среща? Естествено, „Макдоналдс“, където бяхме спрели. Тук имаше две заведения за бързо хранене, леснодостъпни, модерни, култови ориентири. Човек трудно би ги пропуснал.

Побягнах обратно към колата и се качих. Клейтън не беше хапнал нищо.

— Какво става? — попита той.

Изкарах хондата от мястото й и обиколих паркинга на „Макдоналдс“, търсейки колата на Синтия. Не я видях, върнах се на главната улица и подкарах към другите заведения за бързо хранене.

— Тери, кажи ми какво става — повтори Клейтън.

— Имам съобщение от Синтия. Джереми й се обадил, представил се за Тод и поискал да се срещнат тук, в Уинстед. Тя вероятно е пристигнала преди час или по-малко.

— Защо тук?

Отбих в друг паркинг и потърсих колата на Синтия, но пак не ми провървя.

— „Макдоналдс“ — заявих аз. — Това е първото голямо нещо, което виждаш, когато излезеш от магистралата, отивайки на север. Джереми е уредил срещата там. Това е очевидният избор.

Обърнах, профучах по улицата обратно към „Макдоналдс“, изскочих от колата, без да угася мотора, хукнах към гишето и застанах най-отпред, пререждайки човек, който се опитваше да плати.

— Хей, приятелю, чакай си реда — каза момчето зад стъклото.

— През последния час и нещо виждал ли си жена с тойота и малко момиченце?

— Шегуваш ли се? — попита той и подаде плик с храна на шофьора. — Знаеш ли колко хора минават оттук?

— Може ли? — Шофьорът протегна ръка към плика.

Колата потегли и страничното огледало закачи гърба ми.

— Ами мъж с възрастна жена с кафява кола?

— Трябва да се махнеш от прозореца.

— Жената е била в инвалидна количка. Или не. Инвалидната количка е била сгъната на задната седалка.

Този път младежът се сети.

— Да. Това ми говори нещо, но беше отдавна, може би преди час. Колата беше с тъмни стъкла, но си спомням, че видях инвалидната количка. Мисля, че си купиха кафе. Спряха ей там. — Той посочи към паркинга.

— Шевролет „Импала“ ли беше?

— Не знам, човече. Пречиш на опашката.

Изтичах до хондата и седнах до Клейтън.

— Мисля, че Джереми и Инид са били тук и са чакали.

— Е, вече ги няма.

Стиснах волана, пуснах го и го ударих с юмрук. Главата ми щеше да се пръсне.

— Знаеш къде сме, нали? — попита Клейтън.

— Какво? Разбира се, че знам къде сме.

— Знаеш покрай какво минахме на идване, на няколко километра на север оттук. Познах пътя.

Пътят към каменната кариера Фелс. По изражението ми Клейтън разбра, че съм се досетил за какво говори.

— Не разбираш ли? — продължи той. — Ако знаеш как разсъждава Инид, ще видиш логиката. Синтия и дъщеря ти ще се озоват на мястото, където според Инид отдавна е трябвало да бъдат. И може би този път не й пука, ако колата или труповете вътре бъдат намерени веднага. Нека полицията ги открие. Много хора мислят, че Синтия е психически нестабилна, чувства се отговорна и е отчаяна от случилото се и смъртта на леля си. Затова отива там и се хвърля от скалата.

— Но това е безумие. По-рано можеше да мине, но не и сега. И други хора знаят какво става. Ние. Винс. Това е безумие.

— Точно така. Инид е безумна.

Едва не блъснах колата в един фолксваген костенурка, докато я изкарвах от паркинга и се отправях в посоката, откъдето бяхме дошли.

* * *

Карах със сто и четирийсет километра в час, когато наближихме острите завои, водещи на север към Отис, и трябваше да ударя спирачки, за да овладея хондата. Преминахме завоите и отново настъпих газта. За малко не убих сърна, която прекоси пътя ни, и не отнесох предницата на трактор, когато някакъв фермер излезе от пътя за имота си.

Клейтън едва забележимо трепна.

Дясната му ръка беше вкопчена в дръжката на вратата, но нито веднъж не ми каза да намаля или да се успокоя. Разбираше, че може би сме закъснели.

Не съм сигурен за колко време стигнахме до пътя, водещ на изток от Отис. Половин или един час. Имах чувството, че пътуването продължава цяла вечност. Представях си Синтия и Грейс в кола, която излита от скалата и пада в езерото долу.

— Отвори жабката.

Клейтън протегна ръка с видимо усилие, отвори жабката и видя пистолета, който бях взел от пикапа на Винс. Извади го и се огледа.

— Дръж го, докато стигнем дотам.

Той кимна мълчаливо и се закашля — дълбок, дрезгав, отекващ звук, който сякаш идваше от петите му.

— Дано успея.

— Дано и двамата успеем.

— Ако стигнем навреме и Синтия е там, какво мислиш, че ще ми каже? Аз трябва да й се извиня.

Погледнах го. Видът му загатваше колко съжалява, че не може да предложи нещо повече от извинение. Изражението му обаче говореше, че колкото и късно да идва и колкото и да е неуместно, извинението му ще бъде искрено.

Трябваше да се извини за целия си живот.

— Може би ще имаш възможност — отвърнах аз.

Въпреки тежкото си състояние, Клейтън видя пътя за каменоломната преди мен. Беше необозначен и толкова тесен, че лесно можех да го подмина. Ударих спирачки и раменете ни се допряха, когато политнахме напред.

— Дай ми пистолета — казах аз и протегнах дясната си ръка. Държах волана с лявата, докато се спускахме надолу.

Пътят започна да се изкачва стръмно нагоре. Дърветата се разредиха и предното стъкло се изпълни със синьо, безоблачно небе. После пътят стана равен и стигнахме до поляната. Кафявият шевролет „Импала“ беше вдясно, а старата сребриста тойота „Корола“ на Синтия вляво.

Между колите с лице към нас стоеше Джереми Слоун и държеше нещо в дясната си ръка.

Вдигна го, видях, че е пистолет, и когато предното стъкло на хондата се пръсна на парчета, разбрах, че е зареден.